неделя, 15 март 2020 г.

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (91.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (91.)


  Аз съм истински пролетарий. През 1929 г. станах член на Демократическата партия, понеже искрено смятах, че тя е прогресивна и левичарска партия. Поради своите силно проявени леви тенденции още в 1930 г. на конгреса водих остри пререкания с ръководството на партията. (...) Изпаднал в пълна мизерия и безизходно положение, това ме принуди да се възползвам от някои лични връзки, за да бъда назначен за кмет... В град Банско се свързах с редица комунисти – Михаил Ковачев, Димитър Зайков, Ламби Данаилов и др. – и доколкото можах, работех за народа... Тази моя деятелност не можеше да бъде скрита и след една проверка аз бях предложен за уволнение за сътрудничество с комунистите. (...) По инициатива на Михаил Ковачев и др. бяха събрани хиляди подписи за моето възвръщане. И аз бях възстановен на служба и преместен за кмет в село Добринище, а после и в Бачково.

  При възстановяване на Демократическата партия през 1945 г. влезнах в нейните редици с искреното намерение да съм полезен на новата отечественофронтовска власт и да работя за приобщаването ни към Отечествения фронт. Бях избран от младежите демократи да водя преговори с комунистическата партия за пълното ни приобщаване към властта. На тази плоскост нашият съпартиен другар Христо Данаилов ни заяви, че въпросът бил вече уреден: че на младите демократи ще се даде възможност да бъдат кандидати за народни представители и ще ни се окаже съдействие да можем да проявим по места своите разбирания за сътрудничество с Народната власт. Така аз се кандидатирах в Кюстендилска околия, мимо (въпреки) нареждането на Централното бюро на партията
(Демократическата партия – бел.м., tisss) и влезнах във връзка с Никола Стойков – Руски. Получих от него нужното съдействие, за да мога да се боря против кандидатите на Земеделски съюз "Никола Петков" и Демократическата партия, ако друг такъв се кандидатира... Това обаче стана причина да бъда наказан и изключен от Бюрото на Софийската градска организаци на Демократическата партия.


  София, 20.VІ.1951 г. Подпис: Борис Кюркчиев*

   06.01.2000.

  Тук, на две крачки от блока, патриотин си кръстил не зле подреденото заведение "Бългериън ъмбрела", изписано с кирилски букви и диктисал трикольора най-горе. Какъв е този нашенски тертип да се гордеем с онова, с което светът ни бъзика под опашката? "Българският чадър" е злостна алегория откъм цивилизования свят за издевателство над личността. Напомня ми този глупав съсед ахмашкото "Булгаррр! Булга-а-р!" – което долита из виенска баня от края на ХІХ век и се носи на вълни, на вълни през десетилетията, та чак до наши дни, придружено от разкрачена стойка, високомерно изражение на бабаит и героически удари по влакнестата мъжка гръд. За такива случаи е старата ни поговорка "Те го плюят, то вика: роса ме вали".

   08.01.2000. 

  Разбирам, че е лесно отстрани да съдиш когото и да било; трудното е да разбереш онзи отсреща, да вникнеш в логиката и обстоятелствата на неговия интимен опит. И понеже съдбата, убеден съм, в най-значителна степен е последица от характера, да разбереш някого, ще рече: да му простиш за сторената гадост. От личен опит знам, че малцина са злостните, отявлени непоправими грешници; повечето ни грехове са резултат било от стеснен кръгозор, криворазбран финансов интерес, стремеж към бърза изгода, било поради зле стекли се обстоятелства. Давани са и се дават разни рецепти за успех и лично щастие. Не вярвам в стандартните препоръки, то е въпрос на личен избор, ама богатство, власт, слава, успехи често не се покриват с щастлив личен живот. Тогава какво остава? Остава да приемем, че нищо в този живот даром се не дава, за всичко се плаща – и ако не веднага, на момента, то след някое време, според максима, която случайно дочух: "И колкото по-късно, толкова по-мръсно!" Отнася се до изплащане на лихвите заради натворени гадости. Спечеля ли нещо, би следвало тозчас да се попитам – от какво, в резултат на печалбата, съм се лишил, какво оттук-насетне безвъзвратно съм изгубил?

  
Хубаво е да си победител. Хубаво и славно. Хубаво е чувството, че ти си правият. За разлика от мнозина "праведници" обаче смятам, че едно от най-чудесните ни качества е да попадаме в плен на малки смешни илюзии, направо казано – лекичко да се мамим. Само си представете каква световна скука би настанала, ако до един бяхме застраховани от подлостта, лъжата, кражбата. Щяхме да живеем като ангели небесни в духовна леност и печал. Моята оптимистична лична философия гласи: Злото, като предизвиква съпротивителните ни сили, е повод човекът, човечеството или нацията да се придвижва напред.

  
10.01.2000. 

  След разговора вчера с Емил Калъчев и Исак Бехар си мисля: може да изглежда непоследователно от моя страна след изреченото за вестника на Тодор Биков**, но съм убеден: "Арт-клуб" стои по-горе, повече духовно от задръстения с търговска, политическа и всякаква информация отлично подреден и здраво печелещ вестник "Марица". Вестник "Марица" го започнаха с червени пари, перифразирам известен израз от литературната критика за Гогол – пръкна се пловдивската "Марица" изпод шинела на вестник "Работническо дело", от канцелариите на бившата БКП, докато "Арт-клуб" излиза със средства, заделяни от семейството на пазарджиклията Тошо Биков, и самото му присъствие на това вестниче сред интелигенцията си е, според мен, чист идеализъм, понеже приходите от продажбата и рекламките едва покриват разходите за печат и хартия. С великите свои увлечения, заблуди и слабости "Арт-клуб" ми е по-симпатичен на фона на пловдивския интелектуален пейзаж. Кофти е да ги противопоставям – всеки от тези два вестника си е отвоювал роля и място в местния провинциален пейзаж, но струва ми се, че единият от тях никога не би се превърнал в казионен орган, следващ канона на стереотипните партийни издания. Пред студенокръвния технолог на бизнеса, партиите и пропагандата предпочитам пообъркания вдъхновен, та понякога и смешен, ала все пак искрен... многознайко.

  
10.01.2000. . 
  
  Между 6 и 8 януари, в два-три дни кажи-речи,в един и същи час си отиват от света три неслучайни личности в националния роден пейзаж: политикът Стефан Савов (1924-2000), вечно неудобният критик на властта Илия Минев (1917-2000) и човекът на изкуството – дългогодишният режисьор в Българската национална телевизия Неделчо Чернев (1923-2000).

  Роденият през 1924 г. Стефан Савов, син на министъра Димитър Савов, известен преди всичко с това, че договорил и внесъл за армията ни остаряло въоръжение от модернизиращата се нацистка Германия. Да, 65-годишният Стефан Савов, когото най-отгоре в група, назовала се Демократическа партия през парадния вход въведе информаторът на Държавна сигурност Борис Кюркчиев, същият Борис Кюркчиев, самопровъзгласил се през 1990 г. за председател чрез подправени протоколи със задна дата за пръв възстановител на една от достолепните и по-стари партии у нас след Десети ноември 1989 г. Стефан Савов, който у нас остана загадка как по едно и също време хем бил интерниран от комунистите и пострадал от Народната власт, та яде – както твърди, с бедни турци екмек (хляб), хем не пропуснал ни един семестър при следването си не какво да е, ами право, в Софийския университет. Да, Стефан Савов, когото агентът на Отечествения фронт, внедрен в младежката организация на Демократическата партия от 1946 г., според собственоръчно написаната си ярка биография от 1951 г., постави начело на Партията, преди да се оттегли в сянка, като почетен председател на казионната Демократическа партия***. Пак Стефан Савов, който преди изборите за Велико народно събрание се представя из централните столични булеварди и улици с луксозен цветен афиш като внук на Ботев четник... Стефан Савов – преводач от испански, зам.-председател на Съюза на преводачите у нас по Тодор-Живково време. Същият Стефан Савов, който с уклончиви обещания и подмолни маневри успя да елиминира и обезличи двете многобройни действащи организации на Демократическата партия, да разбие ядрата им, като изпратените за обединение контактьори Златка Русева, Теодор Димитров, Иво Хаджикалчев и пр., привлече на своя страна, осигурявайки им място във властта или в парламента.

  Стефан Савов****, който беше сред инициаторите на т.нар. Гладна стачка на 39-те, напуснали заседанията на
VII Велико народно събрание наивни депутати като знак на протест срещу проекта за нова Конституция на Република България... Г-н Стефан Савов, който като Председател на следващото обикновено Народно събрание беше инициатор за реституцията преди масовата приватизация, и по този хитър начин се облагодетелства прослойката потомци на бившата едра буржоазия. Стефан Савов, който се явяваше в онзи период, когато бе най-важната фигура в нашето Народно събрание, беше и главен гарант за приложение на същата конституция, която преди това категорично отричаше. Един ловък, твърде ловък въжеиграч в политиката.

  Видях го отблизо през есента на 1990 г., когато беше пристигнал да говорим тук, в Пловдив. Срещнахме се в салона на бившето кино "Балкан", а пък после излязохме отпред, на веселото слънчице да се посгреем. Здрависваше се с нас – членовете на първата и реално най-добре организираната сред рехави партийки с гръмки имена в състава на Съюза на демократичните сили, реална Демократическата партия от Пловдив – с развитите си организационни структури из цяла България, с активна софийска организация, съставена от потомствените стари демократи и членове на фамилиите на лидерите Малинови, Мушанови, Дренкови, Каравелови. Издавахме партийния вестник "Демократическо знаме", чийто 25-хиляден тираж изчезваше за часове сред жадната за промени огромна аудитория. Абонати и разпространители, кореспонденти и сътрудници имаше вестникът из цялата страна – в София, Бургас, Русе, Стара Загора, Варна, Карлово, Пазарджик, Хасково, Видин, Толбухин, Петрич, Сандански. Обаждаха ни се българи емигранти от всички краища на света: от Русия, Италия, Щатите, Канада, Великобритания, Африка, Австралия. Та здрависах се и аз с достолепния на вид господин Савов. А той ни приказваше ей така: "Виждам ви, че сте млади, изпълнени с желание и идеи. А пък аз вече съм стар и уморен. Бъдещето е пред вас. Смятам да се оттегля от политиката". Бил е не тъй стар за политик, види се, но що му било онова театро, защо са му били онези задушевни бащински нотки в гласа, и до днес не мога да намеря подходящ човеколюбив отговор. Ей такива ги диплеше човека с достолепната си осанка: "Ще се обединим. Няма пречки за това. Демократическата партия отново ще бъде една от големите партии в нашата нова България". Остави впечатление, че обединението е въпрос едва ли не единствено на технически подробности, а сетне се оказа, че точно достолепният Стефан Савов бил най-сериозното препятствие, за да бъде изградена многочислена и влиятелна национална политическа организация у нас. Думите едно казват, делата му – друго.


  Родолюбивата му дейност като Председател на Парламента ни от 8.ХІ.1991 г. до 17.ІХ.1992 г. се изчерпва с бързането да се върнат първо имотите на най-едрите собственици, известни сред народа под звънкото име "реститути (напомнящо за категория отрепки) – синове, дъщери, внуци, правнуци, родственици и наемници на някогашните далавераджии от военните най-гладни години за България, докато три милиона български селяни и наследниците им девет-десет години продължиха да чакат връщането на мижавата си нивица, гледаха с насълзени очи как бащинията им пустее, буренясва или се разпределя като собственост на мутрести бабаити и подставени лица на новите властници. И Отечеството само за някакви си десетина години се превърна в буренясала пустош, в пустиня. Земята ни престана да ражда. Плъзнаха мургавите банди по къра, за да ограбят и малкото, засято от българина. Унищожено, разпиляно, разграбено бе всичко, градено с потта и мерака на милиони обикновени българи. И то отново беше последица от дейността и на тази икона на заслепените от слободията, която съзнателно от най-високите етажи на властта у нас бе допусната във всички сфери на обществения живот. Оттам почна анархията в морала и възпитанието на младото поколение българчета, пренебрежителното отношение към възрастните хора, пенсионерите. От народ новата уж демократична власт тръгна да ни обръща на стадо овце за продан, на избиратели, на електорат.


  Следва

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, edited by 15 mar. 2020

Илюстрации:
- 1976 г. С по-малката ми дъщеря, бедни и щастливи;
- Паниковски е наивник пред политическия хамелеон.
___
* Част от изповед, писана собственоръчно от човека, въвел Стефан Савов в политиката. Предците на г-н Савов по родова традиция са членове на Народняшката партия – по традиция най-върлия противник на Демократическата партия с лидери Петко Каравелов, Александър Малинов, Никола Мушанов. Подробно автобиографията на доносника е отпечатана в бр.1 на в. "Демократическо знаме" от 19 май 1990 г., с. 5.
** Вж. текста "Здравите сили" от 05.06.2006 г. по темата "Въведение".

Златка Русева (долу вдясно)
*** За тази трансформация от първостепенна опозиционна на БКП партия в СДС първият действително демократично избран и с огромно мнозинство председател на възобновената Демократическа партия с център Пловдив доц. Илия Кожухаров (1949) би могъл, ако желае, повече да каже. 
**** Вж. https://conservative.bg/8-1/ & 
https://defakto.bg/2019/07/02/%D0%BF%D0%B5%D0%BD%D1%81%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D1%80%D0%B0%D1%82-%D1%81-%D0%BF%D0%BE%D1%87%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B8-%D0%B2%D1%8A%D1%80%D1%85%D0%BE%D0%B2%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D1%81%D1%8A%D0%B4%D0%B8/ & https://www.dnevnik.bg/print/arhiv_pari/1994/07/01/1378450_teodor_dimitrov_predsedatel_na_obshtinskiia_suvet/ Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)

    ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (1547.)   28 апр.1997 СЛЕД КОНЦЕРТА   Мина й представлението на Re. Излъчваха го по националната ни телев...