МОИТЕ ХОРА

МОИТЕ ХОРА

Пораснаха и двете дъщерички: 
едната въглен, другата пшеничка. 
Отлитнаха... и стаята ми няма, 
усещам, стана много по-голяма. 

И вече няма за какво да споря, 
да се гневя, изобщо да мърморя 
и всичко се оказа равно-равно, 
утихнало и някак си безславно. 

Къде останаха въздишки, врява, 
и всъщност вече що ли ми остава, 
освен на мъничкото си балконче 
да седна като уморено слонче 

с кафенцето в ръка, с онази книга, 
за четене която все не стига 
уж времето, а ето има време 
да я чета, но вече не ми дреме, 

та мисля да поспя, очи притворил, 
да се завърна в детството отново, 
когато Пловдив беше много прашен, 
а пък у мен хлапакът тъй безстрашен, 

че влизаше в двубои най-различни 
естествено, хем с жестове цинични, 
и после го пердашеха до кръв, 
но си остана пак герой и пръв, 

че никога без бой не се предаде... 
Рискуваме, нали, кога сме млади, 
а днес, уви!... тъй плаши самотата 
и губи смисъл даже суетата. 

Децата – отлетели от гнездото 
и ти ненужен виждаш се, защото 
ти липсва някогашната им врява 
и само тъжни спомени остават. 

Наоколо гъмжи от идиоти, 
ала дали това тук е животът 
на българина в скапана държава, 
която и сълза не заслужава? 


Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

Plovdiv, 10 oct. 2010 – edited by 29 jan. 2020