ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (46.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (46.)

   Системата на народно представителство не е друго освен управление на държавата чрез общественото мнение. Бенжамен Констан (1798-1874)

  Вместо увод към следващия текст

  – Знаете ли, драги господине, Вие сте нихилист. Сега откривам, като чета Вашата реплика. Нихилист, но не от типа на онзи наивен нихилизъм "Аз в нищо не вярвам", което е в същността на глупаците. Вашият нихилизъм е изтънченият нихилизъм на интелектуалците, който може да се изрази ей-така: "Вярвам в нищото".

  – Не смятам, че различия в политическите и всякакви други пристрастия са нещо лошо, драги filopsy. И дебатът си има технология. Ако нямаме различия, за какво да си говорим? Нали не предлагате единствено да си кимаме вежливо като възпитани далекоизточни азиатци: Yes, господине, yes! Не мога да се разглеждам отстрани, за да оспоря хубавичкото Ви определение "нихилист"*, с всичките му там допълнения и пояснения. На пространната Ви по-предишна реплика дълго обмислях какво и как да отговоря, но да го кажа така, че да не нараня самолюбието Ви. Очевидно не съм успял, пропуснал съм същественото; а то е, че обсъждаме проблем, който силно ни тревожи. Е да, като разговаряме човешки, като прави българи, защо и като българи повече или по-малко да се не гневим! Не съм против и далеч по-сурови несъгласия, откъдето и да идат те, щом темата е България.

  Общо взето, времето е жесток съдник. Радостен съм, че с Вас имаме какво да си кажем, изречено на жаргон – че ни пука за това, което се случва с отечеството ни, с нацията ни, с българското ни общество, колкото и отвлечени да Ви изглеждат тези понятия сред хаоса, в който сме от Бай-Тошовото бодро "Да се преустроим" до днешната светла перспектива да бъдем всмукани и обезличени като малоценна паплач, обслужваща подреденото общоевропейско общество на интелигентните хора. Любопитен съм как ще продължим. Въобразявам си, наивно може би, че не отвън, не от гениални лидери зависи дереджето ни тук, а от самочувствието ни на човеци с достойнство, с приоритети, с ум и труд, ама много труд, който ни предстои. Желая крепко здраве! Щом спорим, очевидно не са още дотолкова зле нещата. Непоправимо ще бъде, ако престанем да обсъждаме тези лични за всеки гражданин на републиката ни работи.

– "днешната светла перспектива да бъдем всмукани и обезличени като малоценна паплач, обслужваща подреденото общоевропейско общество на интелигентните хора" ..Ето, че се открои различието ни; то блести ярко в горната Ваша мисъл. Аз пък вярвам в ценности – в европейските ценности, в дясната философия, а Вие вярвате в абстракции, в абстракцията "народ", в абстракцията "ние", в "доброто", в "красивото", в какво ли не. Ето сега от мен един въпрос: Защо смятате, че ще бъдем обезличени, станем ли неразделна част от Европа, от общността на свободните и горди европейски народи? Защо поляците не се страхуват, че ще бъдат обезличени, а българите трябва да се страхуваме? Аз лично не мисля, че ще бъдем обезличени, нямам подобни страхове; напротив, когато станем равноправни с най-издигнатите, културни и развити народи, ние ще бъдем въздигнати, ще намерим себе си. А сега, като се страхуваме от онази Европа и държим на нашето "дивашко своеобразие" (наследено от комунизма, впрочем; до 9 септември 1944 г. българите са били част от Европа), ние показваме някакъв комплекс за малоценност като народ. Надявам се, че ще отговорите на поставения въпрос.
___
* Нихилизъм (от лат. nihil "нищо") 1. ... 2. Отричане на всякакви принципи, възгледи, закони, морални норми; логически неоправдан скептицизъм, който отхвърля всичко съществуващо. Речник на чуждите думи в бълг. език, изд. 1978, с. 506!

  13.02.1999. 

  

  До 1966 г. живеехме под наем на улица "Люлебургаз" 17 срещу Джендемтепе, в т.нар. квартал "Инвалиден". Имаше наоколо улици с ей такива имена: "Войнишка слава", "Лагадина", "Ангиста", "Завоя на Черна", "Велбъжд", "Страцин", "Добрич", "Тулча", "Вериговска клисура", "Ниш" – все като отронени пожълтели листове от календара на Балканските войни. Тази най-бедняшка част на някогашния Пловдив, от двете страни на шосето за Пещера, от подножието на Бунарджика все на запад, та до разклона край бившето село Мечкюр – днешния квартал Прослав, населяваха пришълци, бежанци от Вардарска Македония, потомци на пострадали от войните или наводненията; слезлите от родопските махали помаци тук се бяха омешали с придошли от Средногорието и от селата в полето наоколо. Сред тази гмеж от съдби като зрънца овес сред житото светлееха и няколко семейства арменци, прислонили се от османлийските зверства през периода 1910-1915 г. Но не за тях ми е думата... Зад високия над човешки бой (ръст) и половина тухлен зид, откъм съседния двор в задушните летни привечери звучеше по-особена музика – не до отврат познатите блудкави родни шлагери, а руски романси: по-често певица, по-рядко мъжки тенор жалостиво-сладостно мяукаше иззад дувара под нависналата с прашните си вейки дива джанка. Звучеше грамофон.

  Пиша това, а утре е Празникът на влюбените, католишкият или протестантски Св. Валентин, и този спомен ми се върти неслучайно от два-три дни в кратуната. Та зад дувара в 1960-1965 г., спомням си, живееха двама особняци, съпрузи, прехвърлили 70-те си години: той – кокаляв и жилест, пристъпящ с изпънат гръб и врат, въпреки възрастта, тя – масивна, ама не тантуреста, със сплетени на кокче посивели косици и румено, и изопнато лице на някогашна хубавица. За нас, махленските дечурлига, двамата си нямаха име, бяха Белогвардееца и Дебелата. Колкото Белогвардееца беше изшилен, жилав и кокаляв, толкова Дебелата бе пухкава и заоблена като яко натъпкана с перушина възглавница, а нозете й под коленете, поне онази част, която се виждаше, бяха дебели като стълбовете на уличното осветление... Бяха бездетни.

  Пиша това и хвърлям по едно око към моя мил минезингер*, снимка в едър план на Re., която домакинът от миналата пролет в Швейцария, някакъв там дрогерист или дипломиран аптекар, почитател на камерната музика, тайно от нея (тя така ми разправи) й направил. Цветната плака я открива откъм съвсем нова за мен страна: романтично отнесена. Затова кръстих снимката й: лице в полуфас, "Минезингера".

  Двамата саможивци зад високия тухлен дувар бяха люти към детските ни набези над дивото им сливово дърво, ала помежду си явно живееха в приказна хармония. С никого от съседите не общуваха. Живееха си затворено и уединено зад прозорци със снежнобели перденца. От време на време младо семейство – грациозни мъж и дама, вероятно родственици, им водеше дъщеричката си, 4-5-годишно дебеличко и скокливо момиченце, което огласяше по за седмица или две пространството отвъд двуметровия зид. И си говореха изключително само на руски.

  В този мой спомен има и провиснала като уморена змия лоза покрай кладенец с поръждавяла ажурна конструкция за макарата. Има смокиново дръвче, към което никой освен мен не посягаше, и там всеки Божи ден от май до октомври знаех, че смокинята ми е приготвила шепа или две шепи от екзотичните си плодове. Тук няма сюжет, това е картина; стои си тя застинала в съзнанието ми с аромата на една тиха любовна история сред миризмата на кръв от зверствата след Девети септември – братът Иван Фъргов на собственицата на втория етаж на същата къща леля Лучка Народната власт екзекутирала** на 18 септ. 1944 г. като кмет на Цалапица, а пък ние деляхме под наем със семейство арменци първия етаж, който беше наследствена собственост на бившата му годеница от град Нова Загора едрогърдата Кица, която се появи откъм родния си град с две години по-големия й от мен син, 15-годишния Иван или Ванчо Музата (понеже вечно си подсвиркваше не като муза, а като муз) и с баба му на Ванчо, към 80-годишната гърбава Зюмбюла. По онова време, ученик в VI клас, пред гърбавия бабишкер – за да спре да ни тормози мен и сестра ми Ели, изиграх сценката "Христос слиза от небето за Второто пришествие", но дъртата вещица не мигна, ами ме подгони с налъм в ръка от пералнята с кенефа чак до цветната леха в дворчето; да ме бе уцелила, отдавна онзи Иисус да гние в пловдивското централно гробище. Ай, че противни били някои новозагорци, уверих се тогава, но друг път ще отделя специално внимание и върху тази тема.

  Та значи, край нашите български вакханалии от подли мизерии плюс гласовити кавги между сгъчкани един в друг и отчаяно мразещи се простовати хора, оттатък високия зид сияеше аурата на една романтична любовна история, начената нейде си далеч оттук, в онези руски дворянски имения сред огромни свежи пространства от неокосена тучна морава и цъфнали вишневи градини рано напролет; долавях и тропот на табун расови коне, жерави, прелитащи високо под бухлати снежнобели облачета над широка степ и река, блестяща като сребърен накит, току-що подарен, поръбена по крайчеца от снежна ивица. Идилична Русь! Едва сега, като са минали 35-40 години оттогава, под пластовете от провинциална простотия и непоносимост към чуждото откривам как лекичко им завиждам на онези двама старци, вероятно отдавна превърнали се в добре оглозгани от червеите два сухи скелета, но живи в съзнанието ми, настръхнали срещу любопитните посегателства, пазещи великата тръпка на Любовта, щастливи дори в нещастието, че са далеч от родната Русь.

  Как упорито на моето поколение родени след войната българчета още в детската градина ни втълпяваха умиление към този далечен северен народ! В гимназията зубкахме наизуст цели глави от "Евгений Онегин" или "Кавказки пленник", или от "Демон", или от "Тарас Булба"; пред очите ми са великолепните маслени картини на Иля Репин, морски пейзажи на Исак Левитан, платната на някой си Иля Шишкин. Какъв размах на човеколюбието, какво страстно жизнелюбие и преклонение пред стихиите и мълчаливите състояния на Природата, Боже мой!

  После се заровихме в необятния роман "Война и мир" с  готиния граф Болконски и непохватния тромав Пиер Безухов, със сънливия маршал Кутузов и още галерия образи, облъхнати от патетичен идеализъм. Пушкин, Лермонтов, Гогол, магнетично лепнещият от печал Фьодор Достоевски, печално-внимателният Чехов, кристално-вглъбеният Тургенев от "Записки на ловеца" Съпътстващи ги случки от живота им – ту драматично назидателни, като например дуела на великия Пушкин с онзи жалък френски женкар Жорж Дантес, свършил тъй неочаквано, вероятно понеже съдбата объркала кой точно би било редно да умре; или заточеничеството на неоценения в неговия тесен приятелски кръжец от пройдохи и пияндета Михаил Лермонтов, или битово скучноватите за нас, като участта на стресирания от ранна младост Фьодор Достоевски поради мнимата, но оставила незараснали рани в душата му, екзекуция, или отшелничеството на капризния, ненаситен за младата плът у слугините му граф Лев Николаевич, който мъчително понасял мърморенето на госпожа съпругата си графиня София Толстая. "Харашо, панимаю, земля, человек, я люблю тебя, милая". Дори руските думи за моето поколение малчугани от бедните пловдивски улици, от Пловдив през следвоенните 1953-1960 г. звучаха приказно, чудно и даже сладичко.

  Но пак в онази веща настойчивост да бъдем потопени в атмосферата на Руската история, както си я тълкуваха сталинистите, и в ентусиазма на строящия се и у нас нов обществен ред, както там във "великата братска страна", нашите учители, без да са си давали сметка може би, са индуктирали в детските ни представи до каква степен странични и случайни сме като нация, и колко тъжно е, че България е точно на този объркан полуостров, обкръжена от кавгаджии съседи; а защо да не бяхме, Господи боже мой, поне два паралела от географския глобус по на север, че да се гушнем с необятната Руска съдба? Ах, колко жалко наистина!

  Подреждам бегли щрихи, само щрихи. Мога обаче тонове факти да приведа, като свидетелство за онова подмолно тихо обезличаване на собственото ни българско самочувствие. Е да, де! – "и ний сме дали нещо (нещичко) на света", прогърмяваше в ушите ми някак иронично Вазов; нали пак Вазов зубрехме от читанките с онова коленопреклонно и възторжено "Здравствуйте, братушки!" Т.е., този там запев на отродяване от страхотната с трагедиите си наша, българска национална орис не е баш от ерата на Великия Октомври, а по-отдавна – от мита за Дядо Иван, който ще прецапа Дунава, за да ни избави от главорезите.

  Прав ли е бил Стефан Стамболов, креснал наивен в младежката си неопитност към преживелите какво ли не обветрени, умирисани на горещ барут и кръв руски генерали: "Кешки да не бяхте дохаждали!" Има я сцената документирана, описва я Димитър Маринов (1846-1940)***, биографът на Стамболов (1850-1894) в книгата си. Твърде уместно му отговорил един от тях. Случва се това в канцеларията на княз Владимир Черкаски**** в Одрин: че за такива приказчици в Матушка Рус пътят води пряко в Петропавловската тюрма или на Сибире, тъй че какво си въобразява той!

  Накъсо казано, в моите си лични размишления България е център на Вселената, а всичко останало – руски витязи и богатири, великата Руска, но и Великата световна класика, великите географски открития на Христофор Колумб, Магелан или Вашку да Гама, испанската Инквизиция, Римската империя, разкошната Византия, Древна Елада с нейните чудни Атина и Спарта, Александър Велики и египетските фараони, китайските мъдреци от епохата на династията Син, древните индийски веди, Богът-отец или Аллах, и цялото звездно небе над Балканите, и целият световен океан под материците и около тях, и вулканите, и земетръсните зони, и всичко-всичко видимо е само нещо странично и допълващо в онази върховна секунда, когато се чувствам разтърсен като от светкавица, от гръм с прозрението, че българин съм се родил и България е точката, която ме приземява сред хаоса от масови психози и смърт.

  Но ако някой някъде се опасява, че ще започна да се отнасям пренебрежително, извисоко към другите хора, само затова че си обичам отечеството, глупост са тези опасения. Лошо ли е човек да си обича първом рода, себе си, нивата си! Защо все някой трябва да се опитва да ни натири встрани и вън от самите нас? Сега и тук, върху тази земя, както поетът казва, колкото човешка длан, това ми е мен личната ос; следователно, каквото и да замислям, каквито и планове да кроя, не от Русия, Великобритания, Япония, Африка, Австралия, Канада или Северна Америка, а оттук, от моята Тракийска низина, от този занемарен напоследък кър почват всичките ми пътища и проекти. Това е Рим за мен, тъй че всички пътища от мен водят към него.

  И като слушам първите ни мъже и жени в днешната ни управа колко великодушно обещават да ни отведат в Европа, ще ми се да попитам: Е, що! Тесничко ли ви е тук, съклет ли ви гони, та сте занадничали по тази пуста чужбина? От толкова озъртане и въртене в разни посоки вратът ни изтъня, очите ни изтекоха, забравихме кои сме, замязахме на сенки и тенекиени петлета-ветропоказатели. Ние отродници ли сме?

  Бележка от 21 август 2006 г.

  От епохата на т.нар. Османско "присъствие" у нас българите като сенна хрема от време на време ни обзема манията да пулим зъркели към някоя по-уредена от нас национална общност, да се омайваме с приказчици колко харно ще е да си елин, поданик на султана, по руски тертип да къркаш и се веселиш, по френски терк да си служиш с прибори за хранене и обноски, по английски да си дървенак, сдържан в чувствата си, като немец дисциплиниран и подреден, като италианец мързелив и настроен за любов (dolce far niente), като янки да те вълнува единствено личната ти изгода. Подтекстът на всичко изброено дотук: Ах, Боже мой, колко кофти е, че съм българин! Текстът по-горе бе отпечатан в пловдивското вестниче "Артклуб" през февруари на 1999 г. и понеже по ред в хронологията иде след задявка на философ-психолог, жаркий поклонник на Иван Костов, мисля си: няма случайни неща, нито случайни съвпадения!

  Започнах темата покрай историята на калугеровския и перущенския род на майка ми неслучайно. Изразените тук оценки не са лично мнение, а генетично послание от поколенията клани и унижавани мои предци през 1300 години Българска история. Да се приобщим към Европа? Прекрасно! Преди приобщаването, обаче, защо да не си преговорим кои сме, какви сме, какво имаме от поколенията, минали преди нас по реда си? Категорично не съм в състояние да разсъждавам като мюсюлманин; не мога и за миг да си представя, че целият ще се опаковам с взрив, за да се гръмна на многолюден някой площад някъде сред неверници или друговерци, само и само да докажа на моя бог колко съм му предан. Въпреки че не съм религиозен, рефлексът ми към света е, както би реагирали моите предци, преселили се от старата столица Велико Търново в горното течение на река Тополница и с други три рода българи основали първо мъжкия манастир "Св. Никола", а сетне – селище с показателното име Калугерово*****, за чийто жители Захари Стоянов споменава с обич и респект в Записките. Калугерско название християнско от дълбините на "присъствието" какво ли трябва да ни казва?

Пловдив – най-древното жизнено селище в Европа

 Plovdiv, edited by 30 jan. 2020

Илюстрации:

- Къщата на ул. Люлебургаз, чийто I етаж обитавахме до 1965 г.

- Майка ми студентка в пловдивския учителски институт, 1945 г. 

___
* (нем. Minnesinger, бард на любовта) Поети-певци, ХІІ-ХV в., автори и изпълнители на рицарска лирика.
** Вж. Фъргов Иван Петков – кмет на Цалапица, с дата 18 септ. 1944 г. е в списъка на избитите без съд и присъда, "врагове" на Народната власт, чийто гроб и досега не се знае къде е.
http://www.victimsofcommunism.bg/%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%B0/page/833/  В чест на човека, родилката кръщава сина с името на убития от нахъсани отрепки в Цалапица неин любим.

Иван Иванов Фъргов (1945-2019) 

Синът Иван Фъргов издъхна в края на юли 2019 г. като уважаван, изключително добър и умен човек сред местните тв-техници в Евроком и пр., 
http://podtepeto.com/aktualno/%D0%BE%D1%82%D0%B8%D0%B4%D0%B5-%D1%81%D0%B8-%D0%B8%D0%B2%D0%B0%D0%BD-%D1%84%D1%8A%D1%80%D0%B3%D0%BE%D0%B2/

*** Димитър Маринов (1846-1940), https://iztok-zapad.eu/dimitar-marinov, вж. "Стефан Стамболов и новейшата ни история", посл. изд. 1992, с. 43-44.

**** Княз Владимир Черкаски (1821-1878) – строител на Нова България, вж. https://www.forumnauka.bg/topic/11647-%D0%BA%D0%BD%D1%8F%D0%B7-%D0%B2%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%80-%D1%87%D0%B5%D1%80%D0%BA%D0%B0%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D1%81%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB-%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0 %BE%D0%B2%D0%B0-%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F/

Паметната плоча за Хвърковатата чета в Калугерово

***** Според кмета на Калугерово, Пазарджишко през 2012 г., заел се с потеклото на по-старите родове, бащата на прадядо ми Ненко – Ангел Керемидов, чието име е върху паметната плоча сред днешния площад на градчето, с по-големия си брат Георги и част от четата (Хвърковатата чета на Бенковски) загинал в сражение с редовна войска на султана и башибозук през пролетта на 1876 г. Бел.м., tisss.