tisss: РЕЗЮМЕ НА РОМАНА "ВЪЛШЕБНАТА ПЛАНИНА"

петък, 6 декември 2019 г.

РЕЗЮМЕ НА РОМАНА "ВЪЛШЕБНАТА ПЛАНИНА"

РЕЗЮМЕ НА РОМАНА "ВЪЛШЕБНАТА ПЛАНИНА"

През 1912 г. Томас Ман прекарва няколко седмици в луксозния Давос, швейцарски курорт, където жена му се лекува от белодробно заболяване. В плен на влажното и студено време, самият той получава леко възпаление на дихателните пътища и за сигурност се обръща за преглед към управителя на клиниката. Лекарят установява тутакси някакво болно място в бронхите на писателя и го уверява, че би постъпил разумно, ако остане в планината поне половин година на лечение. Томас Ман не се поддава на изкушението да се откъсне, макар и временно, от живота там долу – "в равнината", решава да опише обаче преживяното в разказ, като един вид забавна лековата история, успоредна на трагичната му новела "Смърт във Венеция", като представи проблема за смъртта в пародийно-иронична светлина.

През следващите дванадесет години от началния замисъл се ражда огромният му философски роман "Вълшебната планина". Причина за разрастването на сюжета е Световната война*, предизвикала основни промени в отношението на автора към света и човека, преосмисляне на политическите и естетическите му позиции, които вече е представил в студията си "Размишление на аполитичния". Подобно на своя автор, героят на романа, току-що дипломиралият се инженер Ханс Касторп, попада в международния санаториум за туберкулозно болни "Бергхоф". Дошъл е да посети болния си братовчед и поне три седмици да си отдъхне, преди да заеме длъжност в хамбургска корабостроителница; оплетен от интригите на безжизнения болнав свят на санаториума обаче, сам се разболява и се отчуждава от реалния живот.

Изпълнен с младежка наивност, Ханс проявява талант на пациент – поддава се на всякакви терапии, а и на педагогическите усилия на трима самозвани възпитатели. Първият от тях е италианецът Лодовико Сетембрини – внук на революционер, син на учен-хуманист, който себе си нарича homo humanus (човечен човек) и преценява всичко случващо се от гледна точка на активния хуманизъм. Заклет индивидуалист и рационалист, Сетембрини се обявява срещу втория наставник на младия човек – дребничкия по ръст йезуит Лео Нафта, предтеча на европейския тоталитаризъм от ХХ в., който себе си назовава homo dei (божи човек), а насилието, жестокостта и подчинението на човешката личност смята за неотменни начала в политическото развитие на Европа и света. Трети учител или настоятел на младия Ханс Касторп, но не с проповеди, а с поведението си, е гигантът Питер Пеперкорн – грубиян, в чието присъствие всякакви интелектуални разговори губят смисъл.

И тъй, под влияние на тези въздействия главният герой проумява, че към живота водят два пътя: един е обикновеният, прекият и кроткият път; другият минава през смъртта, но това е пътят на гения, и така стига до представата, че всяко по-висше здраве предварително трябва да е минало през дълбоко опознаване на болестта и смъртта. Затова се грижи за умиращите – наглежда ги, носи им цветя, и тъй това му помага да се отнася спокойно към смъртта, т.е. да мисли за смъртта като за част от живота и школа на живота. Този интерес у писателя и литературния му герой към патологичното и смъртта има преди всичко духовен характер; затова и темата за смъртта в романа се свързва с темата за любовта. Лишеният от особени качества Ханс се влюбва безнадеждно в Клавдия Шоша – пациентката с руско потекло. От болестта тялото й е по-възбуждащо за него, а за нея страстта означава живот в самозабрава заради самия живот. Любовта и общуването с болестта и смъртта, превръщат простоватата душа у младия мъж в сложен свят на прозрения. Ханс претърпява особено извисяване на личността, което – според автора Т. Ман, го прави способен за нравствени, интелектуални и чувствени авантюри, за каквито там долу, т.е. "в равнината", не би могъл дори и да сънува.

Вълшебството на планината започва от това, че невинната триседмична почивка за него се превръща в седемгодишна одисея на духа. Постига мъдростта, овладява тайната на живота, изпълва се вече с житейската "философия на ведростта", която му дава неподозирана досега възможност да превъзмогва реалността чрез ирония и пародия. Това най-явно проличава в главата "Сняг", където, заблудил се в опасни висини, бълнува своя блян за Човека.

Обитателите на "Вълшебната планина" са омаяни от непроменливостта на света около тях и това състояние се издига до метафора на съществуването, при което няма развитие, а е повторение на вече познати, отдавна изучени периоди от време. Така се създават условия за "херметичен самовъзпитателен процес", на който се подчинява героят, който – пребивавайки във "Вълшебната планина", вече напълно забравя за астрономическото и календарното време, а и за времето на собствения си живот.

Тъкмо в сънищата, обвит от мъглата на нереалното, Ханс Касторп осъществява и своето пробуждане, излизане от състоянието на безвремие. Момент на пробуждане представлява кулминацията в романа, където следва и развръзката, или по-точно – осъзнаването за липсата на развръзка и приемането на иронично отношение към света, като единствено средство за съхранение в името на застрашените хуманни ценности.

След Световната война, в процес на тежка мирогледна кризаТомас Ман стига до прозрението, че повече не бихме могли да живеем и творим както досега, и нарича романа "Вълшебната планина" повратна точка на своето творчество. Като във фокус тук са събрани и критично оценени всички духовни, световно-исторически, културно-философски, етически и политически проблеми, течения и тенденции, с които писателят се е занимавал в годините след войната. И така романът, от една страна, представлява равносметка на епохата, понеже рисува вътрешната картина на предвоенното време в Европа, от друга страна обаче, това е роман за времето в трансцендентален смисъл, тъй като има за тема "чистото време" във философски, психологически и метафоричен аспект. Замисълът на романа се осъществява чрез особена музикална техника, която създава усещане именно за "кръгово време", за вечно настояще. Ханс Касторп изминава дълъг път на самообразоване, изпъстрен с множество приключения, ала се движи не толкова във времето и пространството, които са сякаш замръзнали, колкото в дълбините на съзнанието и своята психика. "Вълшебната планина" се нарежда сред немските образователни романи, чийто първообраз е Гьотевият роман "Вилхелм Майстер".

Томас Ман насочва вниманието ни към проблематичността, но и към изгубената образователна стойност на Европейската културна традиция, подсказва ни, че тя повече не може да бъде ръководно начало за съвременно поведение и мислене. Романът е послание към бъдещите дни, и макар героят да изчезва от погледа ни сред дима и хаоса на войната, той вече е извършил вътрешното си "извисяване" и пътят му е определен. Т. Ман определя романа си като книга за идейното отричане от множество опасни склонности, обаяния и изкушения, книга за сбогуването и за необходимостта от вътрешното самодисциплиниране на личността.**

Редакция на автентичния първоизточник: tisss