ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (16.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (16.)

  Ето, аз дишам, работя, живея, 

и стихове пиша, тъй както умея, 

с живота под вежди се гледаме строго, 

но ти не разбирай, че мразя живота...

  27.05.1999.

  Перифразирам Вапцаровото стихотворение "Вяра". Липата под прозореца ми денонощно ухае; в късните часове на нощта обаче Смъртта витае и непоносима воня на леш залива равнината около Пловдив. В това диалектическо единство и противоречие се опитвам, доколкото мога, да балансирам между жизнелюбивия оптимизъм и скептично интелигентско отношение към света. Това е моят живот, нашият живот, животът на цялата ни нация. Да заобичаме онези, които вгорчават дните и нощите ни от раждането до смъртта, да не ги отхвърляме като баласт от миналото, да не мърморим неврастенично заядливо, да ги оставим себе си сами да разберат! Понеже ние сме Народът, ние сме силните, колкото и бедствено да живеем, а те – колкото и да се загръщат в разкош, богатство и власт, колкото и да са прославяни, кичени с отличия, зиморничаво треперят пред покаянието, което първо на себе си дължат.

  Бележник и добро стило за писане – това са ми сечивата. Малко богатство ли е да чувствам сладостта на живота през облаци от духовната смрад на леш! Усещам се силен, великодушен, просто обикновен българин. Не съм подписвал фалшиви договори, не съм лъгал, не съм ял-пил за чужда сметка, не съм посягал на чуждо щастие, не съм фанатично вярвал в химери, и не ми се и налага днес да се правя на някой друг, да си прекроявам физиономията и прическата, да се правя на такъв, какъвто не съм. Аз съм си стопанин на живота, а не партията, не вожд-самозванец. "Не съм ни Радевски, ни Христо" и "Какво тук значи някаква си личност!" това не са мотиви моя живот. Вярвам не в комунизма и не в демокрацията, а в себе си, в коравия си български корен. В крайна сметка, всеки живее сам със съвестта си – доколкото я има, доколкото разбира що е съвест. Хармонията с природата и със себе си, това е за мен щастието; не имането, не високият сан и не славата – трите неща, от които досега съм бягал като дявол от тамян, понеже будят органическо отвращение у мен, и аз много добре знам защо.

  Споменах изреченото от дисидента Владимир Буковски "Не съм от никой лагер, дами и господа, аз съм от концлагера" на Петър Петров, като си тръгвах от дома му и едва стоящият на нозете си бивш счетоводител излезе уж да ме поизпрати, и седнахме на пейката пред жилищния блок. Казах го между другото, а той ме гледа с насълзени очи и чух онази Добромир-Тонева фразичка от историята с великия писател Васил Попов в планината над Пловдив*: "Тръпки ме полазиха, Жоро! Да, тръпки ме полазиха. Това е страшно". Казвам: Използвай го за девиз на твоите спомени, когато сядаш да пишеш. И той – един хлапак на 76 години, неврастеник, преследван от страхове и подозрения, че някой го следи и смятал да го убие, пък и преиграващ (ако се не лъжа) на моменти, ми отвръща с нещо така естествено и човешки изречено, че буца се надигна в гърлото ми: "Щастлив съм, че си се сетил за мен в днешния хубав ден".

  Всеки сам пред своята съвест, изваден от контекста на пандемиите, встрани от обстоятелства, целенасочено създавани или не, извън личната си легенда колко готин е, всеки с опита на преживените поражения и победи – и много-много повече с пораженията, отколкото с победите, всеки с личните свои слабости и заложби, с импулсите на духовност и с бесовете на плътското, които водят грандиозни малки сражения вътре в душата ни, всеки от нас не е ли една уникална вселена? И в един миг Някой си решава да си послужи с теб, с мен, с нас, да ни употреби целите или само онази част от нас, която му върши работа на този могъщ Някой си (както се случва с Максим Горки). Това не е ли престъпление от самонадеяност, пък нека я наричат тази манипулация революция, демокрация или чист идеализъм!

  Във върховата Шекспирова трагедия има такава реплика на Датския принц към света на филистерите и приспособленците, приобщили се пъргаво към всяка нова власт, предавам по смисъл: "Вие, царедворци, умеете ли да свирите на флейта?" Учудени, отвръщат: "Естествено е, че не умеем. Да се свири на флейта е трудно изкуство". "Не умеете? Простичка свирка ви затруднява! – възкликва Хамлет. – А какво ви дава увереност, че ще можете да си послужите с моята душа? Човешката душа не е ли нещо много по-фино, много по-сложно, дявол да ви вземе!" Ето че и знаменитият швейцарец, може би най-интелигентният измежду тълкувателите на Западноевропейския Ренесанс Якоб Буркхарт (1818-1897)** сред размишленията си цитира по-малко известен днес автор – Пико дела Мирандола (1463-1494): "В речта си за човешкото достойнство – навярно един от най-благородните завети на онази културна епоха – Пико дела Мирандола*** дава израз на най-възвишени прозрения в тази област. В последния ден от сътворението на света бог създал човека, за да опознае той законите на вселената, да обикне нейната красота и да се възхити от величието й. Той не обвързал човека с определено място, с определена дейност, с определена необходимост, а му дал свобода на движението и волята. Създателят казал на Адам: Сложих те в средата на света, за да можеш да се огледаш по-лесно наоколо и да виждаш всичко в него. Създадох те същество ни небесно - ни земно, нито смъртно - нито безсмъртно, само за да можеш сам да се изваеш и сам да се превъзмогнеш; ти можеш да се изродиш в животно или да се възродиш отново в богоподобно създание. Животните вземат от майчината си утроба онова, което трябва да притежават, по-висшите духове са от самото начало или непосредно след това такива, каквито трябва да останат вовеки. Единствено ти можеш да се развиваш, да растеш по своя воля, единствен ти носиш зародиша за всестранен живот в себе си".

  Защо се заблудихме, че марксизмът е философският отговор на всичките ни проблеми? А дали тази идеология извежда човека от своето "аз", като го облича в униформените доспехи на средностатистически гражданин, глава от населението, пролетарий без биография и физиономия, без право на мнение и собствена воля. Онези, които въртяха дяволската машина, се измъкнаха от лична отговорност с обяснението "Такива бяха времената". Първи я изрече тази фраза "легендарният" Добри Джуров. Нямал избор, всички крачели в строя на редниците. Толкоз! Да, но генерал Добри Джуров бе от основните стълбове, върху които се градеше лъжата за "другаря Янко, човека от народа". Нещо подобно ми казваше доскорошен малък началник пред учителите в едно пловдивско училище: "Карма, господине! Такава е кармата. Мен ми е писано да ти бъда директор, теб ти е писано да си ми подчинен, в очите да ме гледаш, да изпълняваш, а всички тук с успехите си като мравки да носите тухлички за моя пиедестал". Иван Панайотов (1942-2002) не лицемерничеше поне като командира на партизанската бригада "Чавдар", охраняваща властта в България след Втората световна война.

  Сред вариантите за подобно размиване на отговорността е и любимата теза на всеки партаец "Партията не греши, грешат отделни членове". И се чистеше, и се люспеше тази славна партия от неудобните или от онези, които имаха куража и твърдоглавието да се съмняват в спуснатите от висините истини, тезиси, проекти, съображения, насоки на политбюро и на съответния "вожд". Впрочем, за коя, за една единствена партия ли става дума, или за многото партии, които по стила си напомнят БКП? И така – чрез чистене, люспене, отърсване от грешките на растежа, с лъкатушенията на болшевишкия модел в разнообразните му версии у нас бяха представяни все като демократични, все като идеално "правата партийна линия".

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 19 dec. 2019

–––

* Описал съм тази среща на млади пловдивски поети с типичен грандоман сред писателите от годините на соца, но в друг текст, който ще оглася в близките дни.

** Якоб Буркхарт – швейцарски историк на изкуството и културата, влиятелна фигура в историографията. 

*** Джовани Пико дела Мирандола – италиански философ, представител на ренесансовия хуманизъм. Пасаж от неговия трактат "За достойнството": "Четох, уважаеми отци, в писанията на арабите, че когато запитали Абдал Сарацин кое според него е най-удивителното на света, той отговорил: Няма нищо по-удивително от човека. (…) Когато размишлявах върху този отговор, мен никак не ме удовлетворяваха многочислените аргументи за превъзходството на човешката ни природа, които мнозина привеждат: човекът е посредник между всички създания, близък до висшите, господар на низшите, тълкуващ природата с проницателността на ума, с яснотата на мисълта и умението на интелекта, стоящ между неизменната вечност и течащото време, възел на света, както казват персите, Хименей, стоящ малко по-долу от ангелите, според свидетелството на Давид". Бел.м., tisss.