ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (15.)
Понякога, когато гледам звездите,
си мисля: българинът всъщност
е някой много голям,
много доверчив,
много тих,
много добър.
24.05.1999.
Дъждовно.
Сиво. Спокойно. Митологизирах го този мой баща; противопоставям простосърдечната му кротост, умението да живее, избикаляйки вълчите глутници от
самовлюбени и грандомани, забравили, че както е писано в Стария завет, с пот на лице ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото си пръст и в пръст ще се върнеш. Защо първородният Каин убил брат си? Нима сега всички сме
Каиново семе! Или така им е удобно на древните мъдреци, сътворили библейската
космогония, че явно гузният лесно се управлява! Да ходим наведени, макар за греха на някого, преди нас минал през света; той си
отишъл, но грехът му крещи за възмездие и над твоята глава, че си му син, внук или близък по род.
Е, не се вслушвам докрай в стила на баща ми, не избикалям глутницата; встрани съм от глутницата, но – за разлика от него внимателно опитвам да разбера какъв е този странен начин превъзходен човешки материал да бъде съсипан от просташка самовлюбеност. "Кога те укоряват, мразят или изричат неприятни думи – настоява римският стоик, роденият в 121 г. от Хр. Марк Аврелий – иди при душите им, вътре влез и погледни какви са. Ще се увериш, че не трябва да се притесняваш, задето смятат еди-какво си за теб. Напротив, трябва да се отнесеш благосклонно към тях, защото са ти приятели по природа." И в следващо разсъждение: "Едни и същи са циклите на вселената. Или всеобщият разум има инициатива за всичко и ако е тъй, приеми произтичащата от него инициатива. И след първоначалната му инициатива останалото е дошло като последствие. Изобщо, ако имаме бог, всичко е наред. Ако има само случайност, недей и ти да постъпваш случайно"*. За човеколюбието ми е думата: и злобен човек да ръси гадости насреща ми, длъжен ли съм да го обичам?
Но аз не съм Марк Аврелий, а обикновен пловдивчанин и син на простосмъртни, внук на простосмъртни, правнук и праправнук на простосмъртни българи, та даже перущенският ми род е почти до крак изклан и прапрадядо ми Ангел, като кмет на Калугерово по турско, е клан по ислямския ритуал: със сатър насред селището. В рода си може да имаме храбри хора, но богопомазани не знам да сме имали. Лесно му било на римския император да бъде великодушен. И понеже съм син на обикновен дърводелец – човек като известния Йосиф, – та затова и изглежда съм почти хипнотизиран от онази красива сцена, когато Иисус прогонил всички продавачи и менячи (банкери) от храма, катурил масите на менячите и гълъбопродавците, и казва им, писано е: домът Ми дом за молитва ще се нарече, а вие го направихте разбойнишки вертеп.** Ето ги! Те са в храма, шетат като плъхове из светилищата на нравствеността. Звучните им гласове се носят над Отечеството от амвона на националните и регионалните медии. Самоуверената им осанка говори повече и от устата им. Каква вакханалия на наглостта, какъв разврат! А ние?! Ние "не бива да постъпваме случайно".
"Лицето на врага ме поразява тогава, когато видя колко много прилича на моето" твърди поляк-антифашист*** в един от любимите ми негови афоризми. Тези не са ми врагове. За да са ми врагове, би трябвало да виждам у тях известна нравствена стойност. С жабите не се воюва! Но ето че и аз започнах да говоря с апломб, а това е лошо, та спирам дотук по тази щекотлива тема от днешния ден.
Зачетох се в Хашековия "Швейк" да си оправя настроението. И ето ги там значи, школника Марек и свръзката Швейк. Какъв тандем, а! Накъдето и очи да обърнат двамата арестанти – кръшкачи от касапницата на фронта, каквото и от страшната военна месомелачка на Австро-Унгария да попадне в обсега им, превръщат го на дреб и перушина. Друг е начинът на чеха Ярослав Хашек (1883-1923) да изпедепца фарисея смешен, но и жалък в напомпаното му самочувствие, и то е по-жизнелюбиво от библейския образ на Иисус с бича. По-интересно е, разбира се. Древните елини неслучайно комедията наричат "божествен дар", ценят я като съвършения венец на литературните жанрове. Когато обаче пристъпваме в сферата на нравствените резолюции, единствено подходящ си остава строгият тон. Смях и хумор са добри като средство, като инструмент за очовечаване. В Библията не срещам и сянка от хумор, ирония дори не срещам; нима това е случайно! Строга любов царува сред изсечените сякаш в гранит ЗАКОНИ НА СЪВЕСТТА.
Като технология на стремежа към власт, фанатикът по рефлекс и по стил в най-категорична форма окупира правото да говори, да тръби от името на унижените и оскърбените. Злополучният Максим Горки например (1868-1936). Като си свърши задачата, която партията му определила, същата партия го извади от шахматното поле. Негови хора го отровиха, щом приключи слугинската работа и стана досаден за "правилните, праведните", фанатиците! – досадно честен, доколкото можел да проумее какво всъщност представлява държавата на "строящия се социализъм". Това присвоено право, разбира се, не може да се елиминира по друг начин, освен като отстраняваме от себе си представата, че сме единствените посветени. Дълъг ще да е този процес. Призовавам спомена за един мълчаливец, един Авел – моя баща: вдигам го от пръстта и – както Христос със силен глас е извикал: "Лазаре, излез вън!" – така и аз: възкресявам този малък човек в неговата мила човешка слабост и уязвимост срещу настървените "праведници".
Обществена тайна е, Великото народно събрание от 1990 г., което написа новата Конституция на Република България, беше съставено от четиристотин народни представители, триста от които бяха бивши или действителни членове на БКП. А останалите стотина?! Ако не са били мекерета, свои хора на бившите управници, останалите стотина са опиянени наивници. Присъствието им не е решаващо, а е колкото за цвят, колкото да легитимират изкачващите се към върховете разпилели се из новооглашените партии емисари на "истини от последна инстанция", най-често доскорошни комсомолски функционери от втората и от третата редичка в партийната номенклатура на БКП, възпитаници на идеологическите висши школи в СССР или в Тодор-Живкова България. Именно тези бяха (пък и сега са! – добавям, преписвайки текста тази нощ, в буквалния и в преносния смисъл на 14 септември 2006 г.) кресльовците, лъже-антикомунисти от първите месеци и години на СДС. Вгледате ли се в стила им, ще откриете, че те говорят, както ни говореха отвисоко, размахвайки назидателно пръст, някога партийните секретари на БКП.
Твой празник е днес, мили татко! Празник на светите братя равноапостоли пред Българската култура св.св. Кирил и Методий. Аполитичен си бил. Вятър! Само че как да ти отнемат думата, като в мълчанието ти е твоята присъда на обикновения българин над разни шарени-марени току-що вдигнали задник от масата, дето пак са вечеряли с техния измислен господ.
Е, не се вслушвам докрай в стила на баща ми, не избикалям глутницата; встрани съм от глутницата, но – за разлика от него внимателно опитвам да разбера какъв е този странен начин превъзходен човешки материал да бъде съсипан от просташка самовлюбеност. "Кога те укоряват, мразят или изричат неприятни думи – настоява римският стоик, роденият в 121 г. от Хр. Марк Аврелий – иди при душите им, вътре влез и погледни какви са. Ще се увериш, че не трябва да се притесняваш, задето смятат еди-какво си за теб. Напротив, трябва да се отнесеш благосклонно към тях, защото са ти приятели по природа." И в следващо разсъждение: "Едни и същи са циклите на вселената. Или всеобщият разум има инициатива за всичко и ако е тъй, приеми произтичащата от него инициатива. И след първоначалната му инициатива останалото е дошло като последствие. Изобщо, ако имаме бог, всичко е наред. Ако има само случайност, недей и ти да постъпваш случайно"*. За човеколюбието ми е думата: и злобен човек да ръси гадости насреща ми, длъжен ли съм да го обичам?
Но аз не съм Марк Аврелий, а обикновен пловдивчанин и син на простосмъртни, внук на простосмъртни, правнук и праправнук на простосмъртни българи, та даже перущенският ми род е почти до крак изклан и прапрадядо ми Ангел, като кмет на Калугерово по турско, е клан по ислямския ритуал: със сатър насред селището. В рода си може да имаме храбри хора, но богопомазани не знам да сме имали. Лесно му било на римския император да бъде великодушен. И понеже съм син на обикновен дърводелец – човек като известния Йосиф, – та затова и изглежда съм почти хипнотизиран от онази красива сцена, когато Иисус прогонил всички продавачи и менячи (банкери) от храма, катурил масите на менячите и гълъбопродавците, и казва им, писано е: домът Ми дом за молитва ще се нарече, а вие го направихте разбойнишки вертеп.** Ето ги! Те са в храма, шетат като плъхове из светилищата на нравствеността. Звучните им гласове се носят над Отечеството от амвона на националните и регионалните медии. Самоуверената им осанка говори повече и от устата им. Каква вакханалия на наглостта, какъв разврат! А ние?! Ние "не бива да постъпваме случайно".
"Лицето на врага ме поразява тогава, когато видя колко много прилича на моето" твърди поляк-антифашист*** в един от любимите ми негови афоризми. Тези не са ми врагове. За да са ми врагове, би трябвало да виждам у тях известна нравствена стойност. С жабите не се воюва! Но ето че и аз започнах да говоря с апломб, а това е лошо, та спирам дотук по тази щекотлива тема от днешния ден.
Зачетох се в Хашековия "Швейк" да си оправя настроението. И ето ги там значи, школника Марек и свръзката Швейк. Какъв тандем, а! Накъдето и очи да обърнат двамата арестанти – кръшкачи от касапницата на фронта, каквото и от страшната военна месомелачка на Австро-Унгария да попадне в обсега им, превръщат го на дреб и перушина. Друг е начинът на чеха Ярослав Хашек (1883-1923) да изпедепца фарисея смешен, но и жалък в напомпаното му самочувствие, и то е по-жизнелюбиво от библейския образ на Иисус с бича. По-интересно е, разбира се. Древните елини неслучайно комедията наричат "божествен дар", ценят я като съвършения венец на литературните жанрове. Когато обаче пристъпваме в сферата на нравствените резолюции, единствено подходящ си остава строгият тон. Смях и хумор са добри като средство, като инструмент за очовечаване. В Библията не срещам и сянка от хумор, ирония дори не срещам; нима това е случайно! Строга любов царува сред изсечените сякаш в гранит ЗАКОНИ НА СЪВЕСТТА.
Като технология на стремежа към власт, фанатикът по рефлекс и по стил в най-категорична форма окупира правото да говори, да тръби от името на унижените и оскърбените. Злополучният Максим Горки например (1868-1936). Като си свърши задачата, която партията му определила, същата партия го извади от шахматното поле. Негови хора го отровиха, щом приключи слугинската работа и стана досаден за "правилните, праведните", фанатиците! – досадно честен, доколкото можел да проумее какво всъщност представлява държавата на "строящия се социализъм". Това присвоено право, разбира се, не може да се елиминира по друг начин, освен като отстраняваме от себе си представата, че сме единствените посветени. Дълъг ще да е този процес. Призовавам спомена за един мълчаливец, един Авел – моя баща: вдигам го от пръстта и – както Христос със силен глас е извикал: "Лазаре, излез вън!" – така и аз: възкресявам този малък човек в неговата мила човешка слабост и уязвимост срещу настървените "праведници".
Обществена тайна е, Великото народно събрание от 1990 г., което написа новата Конституция на Република България, беше съставено от четиристотин народни представители, триста от които бяха бивши или действителни членове на БКП. А останалите стотина?! Ако не са били мекерета, свои хора на бившите управници, останалите стотина са опиянени наивници. Присъствието им не е решаващо, а е колкото за цвят, колкото да легитимират изкачващите се към върховете разпилели се из новооглашените партии емисари на "истини от последна инстанция", най-често доскорошни комсомолски функционери от втората и от третата редичка в партийната номенклатура на БКП, възпитаници на идеологическите висши школи в СССР или в Тодор-Живкова България. Именно тези бяха (пък и сега са! – добавям, преписвайки текста тази нощ, в буквалния и в преносния смисъл на 14 септември 2006 г.) кресльовците, лъже-антикомунисти от първите месеци и години на СДС. Вгледате ли се в стила им, ще откриете, че те говорят, както ни говореха отвисоко, размахвайки назидателно пръст, някога партийните секретари на БКП.
Твой празник е днес, мили татко! Празник на светите братя равноапостоли пред Българската култура св.св. Кирил и Методий. Аполитичен си бил. Вятър! Само че как да ти отнемат думата, като в мълчанието ти е твоята присъда на обикновения българин над разни шарени-марени току-що вдигнали задник от масата, дето пак са вечеряли с техния измислен господ.
Следва
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 19 dec. 2019
Илюстрации:
- С баща ми дърводелеца край Китен, 1961 г. (горе);
- Метафоричен облик на днешна Р.България (долу).
* Марк Аврелий, "Към себе си", . бълг. изд. 1986, с. 105.
** От Матея, гл. 21.
*** Станислав Йежи Лец (1909-1966), "Невчесани мисли", бълг. изд. 1968 г., с. 14. Бел.м., tisss.
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар