ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (14.)
Понякога, когато гледам звездите,
си мисля: българинът всъщност
е някой много голям,
много доверчив,
много тих,
много добър.
14.10.2000.
Твърде оскъдно е, което знам
за Зигмунд Фройд (1856-1939). Което напипвам в сферата на
подсъзнателното, дотук са основно мои лични наблюдения и изводи, резултат на
донякъде любителски, донякъде професионални занимания основно с литература и
публицистика. Но още в началните, въвеждащи абзаци от статията за Фройд*,
откривам повод да си мисля за информацията, т.е. за Истината или онова божествено около разумния ни, логически устроен свят, от което всеки би могъл да изтегля познание, вплитайки го в някакви
форми на личен опит. В бележка към сборника "Кардиф" на предпоследната страница съм отбелязал: "Отсъствието
на разума и логиката, на целенасочения подход е нишката, свързваща
помежду им тук изложените работи. В древните времена на поезията се е гледало
като на вид магьоснически заклинания". Аналогична е репликата на Зигмунд Фройд,
коригирал оратора, възхваляващ го в чест на 70-годишнината му: "Преди мен първо поетите и философите откриха несъзнаваното. Това, което открих, е научният
метод, чрез който несъзнаваното може да бъде изследвано".
Защо надушвам плесен, сякаш навлизам в старо тресавище? Любопитството не се ли заиграва лекомислен и палаво с Нещо, криещо огромна разрушителна мощ! Не е ли То част от опасните, болезнените истини за човечеството, заключени зад седем печата, споменати в Йоановия Апокалипсис (Откровение)?
15.10.2000.
Защо надушвам плесен, сякаш навлизам в старо тресавище? Любопитството не се ли заиграва лекомислен и палаво с Нещо, криещо огромна разрушителна мощ! Не е ли То част от опасните, болезнените истини за човечеството, заключени зад седем печата, споменати в Йоановия Апокалипсис (Откровение)?
15.10.2000.
Българската земя, населявана от хора с манталитет, обичаи, традиции, минало, реч българска, все
ни дава сигнали да не униваме, да не хленчим. Народ се лесно не затрива. Село
Пейково, нейде в Странджанския край, си построило параклис и понеже по онова
време – преди около осемдесет години, Пейково не се и казвало Пейково, пък било
и в пределите на Турция, та каненият за освещаването поп се уплашил да изпълни
християнския ритуал, не дошъл. Тогава пейковци нагиздили в одежди, бутафорно напомнящи
владишко облекло, един от своите ячки овчари, турили му вместо калимявка
бакърен съд на главата, връчили му железен дилаф вместо владишки жезъл,
наметнали го с дебел козяк вместо епитрахил. И така на 12 септември 1912 г.,
на християнския празник Малката Богородица, с хора, песни и веселие параклисът бил по
народному осветен не пред клира, а пред Бога.
Каква е тази сила? Има ли власт, подлост и мизерия да я спре!
Когато по Тодор-Живково време християнските манастири, черкви, параклиси в областта били изоставени, разграбени, съсипани от нехайство или поради страх от някой начетен партиен доносник, единствено това местенце продължавало да мъжди – грижели се за него неколцина от рода на същия онзи техен полуезически-полурелигиозен владика. Сънувала жена от селището извор с лековита вода, бяла кобилка, в дълбока локва затънала. А пък кобилката се преобразила в момиченце, то рекло, че е Малката Богородичка и т.н, и т.н. (доплаква ми се, като преписвам на компютъра тази част от текста**). Та там сторили градежа, който в съня на едного от тях подсказан.
Какъв комплекс избиват квакащите днес по стъгдите на държавата! Какъв е този жабешки концерт от насилващи се да се докажат – от политици до мастити автори и изобщо престижно титулувани анализатори на българщината? Толкова жестоко е поломяван коренът ни, че съвсем не ни се и налага да се перчим: величието ни е в унижението ни. Държавата ни е отвратителна, подла; и като че ли винаги е била такава, а Българското пак оцелява, дами и господа, независимо колко нищи духом са политиците и техните гласовити адвокати пред строгото обществено мнение на народа ни. Извор, па тресавище, па бяла кобилка затънала, пък тя – дете момиче, то пък се оказало Малката Богородичка. От какви ли дебри на подсъзнателното се явяват тези образи в сънищата посред най-жестоките изпитания? Ровне ли човек, все ще изкара на видело някой знак, някой важен нишан, че коренът ни български и тракийски надълбоко е, жизнен е и от осем хилядолетия не е пресъхвал, говори, настоява, стига да има кой да чуе, кой да се вслуша в посланията, просмукващи се от Космоса над главите ни към нас, живите днес в този райски кът родна земя.
17.10.2000.
Каква е тази сила? Има ли власт, подлост и мизерия да я спре!
Когато по Тодор-Живково време християнските манастири, черкви, параклиси в областта били изоставени, разграбени, съсипани от нехайство или поради страх от някой начетен партиен доносник, единствено това местенце продължавало да мъжди – грижели се за него неколцина от рода на същия онзи техен полуезически-полурелигиозен владика. Сънувала жена от селището извор с лековита вода, бяла кобилка, в дълбока локва затънала. А пък кобилката се преобразила в момиченце, то рекло, че е Малката Богородичка и т.н, и т.н. (доплаква ми се, като преписвам на компютъра тази част от текста**). Та там сторили градежа, който в съня на едного от тях подсказан.
Какъв комплекс избиват квакащите днес по стъгдите на държавата! Какъв е този жабешки концерт от насилващи се да се докажат – от политици до мастити автори и изобщо престижно титулувани анализатори на българщината? Толкова жестоко е поломяван коренът ни, че съвсем не ни се и налага да се перчим: величието ни е в унижението ни. Държавата ни е отвратителна, подла; и като че ли винаги е била такава, а Българското пак оцелява, дами и господа, независимо колко нищи духом са политиците и техните гласовити адвокати пред строгото обществено мнение на народа ни. Извор, па тресавище, па бяла кобилка затънала, пък тя – дете момиче, то пък се оказало Малката Богородичка. От какви ли дебри на подсъзнателното се явяват тези образи в сънищата посред най-жестоките изпитания? Ровне ли човек, все ще изкара на видело някой знак, някой важен нишан, че коренът ни български и тракийски надълбоко е, жизнен е и от осем хилядолетия не е пресъхвал, говори, настоява, стига да има кой да чуе, кой да се вслуша в посланията, просмукващи се от Космоса над главите ни към нас, живите днес в този райски кът родна земя.
17.10.2000.
"Любов въпреки всичко" от Явор
Яворин – избрано, както чета върху корицата между две графики: мъж и профил на
млада жена. Вчера в кафененцето почти си изпросих това книжле от човека, който на титулната страница ми написа: "На Г.Б. с приятелски чувства! Автора". Подаряването на собствения сборник лирика, още повече, книга, издадена на
свои разноски в тези прекрасни години, е ритуал, нещо по-особено
като жест. Такъв род жестове сродяват пишещия с неговите читатели. Личният ми
проблем в случая е как да поднеса възраженията си заради "стихове", които
нямат нищо общо с поетическото изкуство. Та ето значи, да уважа пишещия заради
хубавото намерение изобщо да сътвори образи на любовта, но и да му дам повод
да се взре в книгата си през моите пристрастни, и разбира се, претенциозни схващания за литература и литературни ценности. Отбелязвам си зрънца поезия, които ми се нравят заради съчетанието между образ
и философска находка:
Обичана жена да те пороби. (стр. 4).
Не искам той да е затворник.
Любим е всичко, ала не съпруг (стр. 13).
Смрачава се без теб, Любов далечна (стр. 16).
Замина си, и Пловдив опустя*** (стр. 18).
Не може никой никого да съди,
щом някой влюбил се е силно, лудо (стр. 19).
Един божествен малък карнавал,
по който още споменът гори (стр. 22).
Една жена като самотна чапла.
С примамващ тен и подивяла плът (стр. 29).
Катунът на моите чувства (стр. 36).
Любов назаем няма (стр. 51).
...богат на обич и на болка,
на блатен присмех (стр. 53).
Останалото е удобно и лесно за отричане; не ми се и говори за него. И не поради сантиментални причини, а понеже съм пристрастен към онзи тип диалози, където изкуството се обсъжда добронамерено, с великата представа колко трудно е да го сътвориш, да го огласиш пред света, раздвоен между собственото си тщеславие и риска да бъдеш охулен от нечие гръмогласно високомерие. Обсадени сме от кич, представящ се за изкуство. Ако преди безпомощността успешно се маскираше зад т.нар. партийност, сръчно римуване и ритмуване, звънки строфи, громящи еснафа или дявол знае още кого, днес неспособността за творчество вече се поднася като нов стил, разчупващ гадните окови на правила и мерки, осветени от зараждането на цивилизацията. Някогашните шумни поети избледняха, състариха се, спихнаха се, престанаха да се правят на чудаци в името на Партията. Някогашните любимци от Театъра на суетата! Чувам чат-пат гласовете им, уморени, отчаяни, най-сетне по човешки естествени. Стари мяхове с изветряло вино! Одрямаха се, та вече я няма онази ведра, пищна партийна поезия с обилна драперия от метафори, ами чета за България и българите все неща като "Упокой, Господи, душата на Трендю, хубав чиляк беше, ама и той си отиде" в трийсет печатни реда нонпарей за вестника.
А другите прославени къде са? Че те са тук, и какво правим ние! Бързаме да ги изкушим пак да облекат театралните доспехи на рицарството. А не е ли по-добре да ги приемем каквито са, без предвземките им в красна поза навръх Балкана със сабя в ръка и уцелен с куршум баш между двете очи в челото с венец на славата. Жива карикатура, да речем, някой Калин Терзийски!
Обичана жена да те пороби. (стр. 4).
Не искам той да е затворник.
Любим е всичко, ала не съпруг (стр. 13).
Смрачава се без теб, Любов далечна (стр. 16).
Замина си, и Пловдив опустя*** (стр. 18).
Не може никой никого да съди,
щом някой влюбил се е силно, лудо (стр. 19).
Един божествен малък карнавал,
по който още споменът гори (стр. 22).
Една жена като самотна чапла.
С примамващ тен и подивяла плът (стр. 29).
Катунът на моите чувства (стр. 36).
Любов назаем няма (стр. 51).
...богат на обич и на болка,
на блатен присмех (стр. 53).
Останалото е удобно и лесно за отричане; не ми се и говори за него. И не поради сантиментални причини, а понеже съм пристрастен към онзи тип диалози, където изкуството се обсъжда добронамерено, с великата представа колко трудно е да го сътвориш, да го огласиш пред света, раздвоен между собственото си тщеславие и риска да бъдеш охулен от нечие гръмогласно високомерие. Обсадени сме от кич, представящ се за изкуство. Ако преди безпомощността успешно се маскираше зад т.нар. партийност, сръчно римуване и ритмуване, звънки строфи, громящи еснафа или дявол знае още кого, днес неспособността за творчество вече се поднася като нов стил, разчупващ гадните окови на правила и мерки, осветени от зараждането на цивилизацията. Някогашните шумни поети избледняха, състариха се, спихнаха се, престанаха да се правят на чудаци в името на Партията. Някогашните любимци от Театъра на суетата! Чувам чат-пат гласовете им, уморени, отчаяни, най-сетне по човешки естествени. Стари мяхове с изветряло вино! Одрямаха се, та вече я няма онази ведра, пищна партийна поезия с обилна драперия от метафори, ами чета за България и българите все неща като "Упокой, Господи, душата на Трендю, хубав чиляк беше, ама и той си отиде" в трийсет печатни реда нонпарей за вестника.
А другите прославени къде са? Че те са тук, и какво правим ние! Бързаме да ги изкушим пак да облекат театралните доспехи на рицарството. А не е ли по-добре да ги приемем каквито са, без предвземките им в красна поза навръх Балкана със сабя в ръка и уцелен с куршум баш между двете очи в челото с венец на славата. Жива карикатура, да речем, някой Калин Терзийски!
28.10.2000.
Искали да ме видят; и по каква
причина? Да придобиели визуална представа за автора на тези опуси.
Пука ми, разбира се. Ой, как гали тщеславието едно таквози искане! Е, бива, кажете им, че много съм зает и ужасно ангажиран, че по-изискано
звучи, непрекъснато пътувам извън България, макар да не
съм си напускал дома поне от двадесет и три години насам – от 50-годишнината си, която отпразнувах в компанията на Re. и семейство приятели с чаша евтина бира и тарелка цаца край Созопол. Кажете им, ако продължат да настояват, че имам козя брада, щръкнали уши, крив нос, силно окосмен съм, воня на пор, имам копита вместо нозе и съм с рога под шапката
широкопола****.
В моя случай начинът, по който им изглеждам, само пречи, разваля илюзията на онова, което публиката би желала да види. Ударете я с юмрук между веждите тази публика, и вместо да ви се ядоса, ще процвили от радост. Голямата манипулация или очароването не е в скрупульозното натрупване на детайли от "истина", ами в ироничното, подхвърлено нехайно уж. Човече, за тях ти си Иисус: защо са ти два тона паламуд, когато по-сити ще са, ако ги нахраниш само с тарелка цаца!
Кагот – от фр.: лицемерен набожник, и Die schoene Seele – от нем.: красива душа. Задължително ли е поетът да е съчетание от Тартюф и Вечната амбър?
Доста му се подразних на дон Мигел де Унамуно (1864-1936), както го представя И. Паси в книгата си. А оказа се, Унамуно (баск по кръв, испанец по самочувствие), писал нещо, което съм подредил със свои думи някъде из есетата от поредицата "Въведение", в частта, онасловена "Младите хищници". Ето го това общо!
Да – пише М. де Унамуно, – аз съм испанец, испанец по рождение, по възпитание, по тяло, по дух, по език и дори по професия и занятие. Преди и над всичко аз съм испанец. Моят испанизъм е моя религия, а небето, в което искам да вярвам, е една божествена и вечна Испания, моят бог е испанският Бог, богът на нашия спасител Дон Кихот, един бог, който мисли на испански и на испански е изрекъл: "Да бъде светлина!" И словото му бе испанско...***** И все пак, комплекс за малоценност у Мигел! Мечтаел да испанизира Европа, т.е. да я превърне в нещо повече духовно, отколкото материално. Та пак си помислих за изреченото по-горе: толкова жестоко е поломяван българският корен, че поне не ни се налага да се фукаме пред света... Величието ни е в унижението, на което сме подложени. Държавата ни България е отвратителна, подла – но българското пак оцелява, даже става по-жилаво, колкото по-нищи духом са управниците и политиците тук.
В моя случай начинът, по който им изглеждам, само пречи, разваля илюзията на онова, което публиката би желала да види. Ударете я с юмрук между веждите тази публика, и вместо да ви се ядоса, ще процвили от радост. Голямата манипулация или очароването не е в скрупульозното натрупване на детайли от "истина", ами в ироничното, подхвърлено нехайно уж. Човече, за тях ти си Иисус: защо са ти два тона паламуд, когато по-сити ще са, ако ги нахраниш само с тарелка цаца!
Кагот – от фр.: лицемерен набожник, и Die schoene Seele – от нем.: красива душа. Задължително ли е поетът да е съчетание от Тартюф и Вечната амбър?
Доста му се подразних на дон Мигел де Унамуно (1864-1936), както го представя И. Паси в книгата си. А оказа се, Унамуно (баск по кръв, испанец по самочувствие), писал нещо, което съм подредил със свои думи някъде из есетата от поредицата "Въведение", в частта, онасловена "Младите хищници". Ето го това общо!
Да – пише М. де Унамуно, – аз съм испанец, испанец по рождение, по възпитание, по тяло, по дух, по език и дори по професия и занятие. Преди и над всичко аз съм испанец. Моят испанизъм е моя религия, а небето, в което искам да вярвам, е една божествена и вечна Испания, моят бог е испанският Бог, богът на нашия спасител Дон Кихот, един бог, който мисли на испански и на испански е изрекъл: "Да бъде светлина!" И словото му бе испанско...***** И все пак, комплекс за малоценност у Мигел! Мечтаел да испанизира Европа, т.е. да я превърне в нещо повече духовно, отколкото материално. Та пак си помислих за изреченото по-горе: толкова жестоко е поломяван българският корен, че поне не ни се налага да се фукаме пред света... Величието ни е в унижението, на което сме подложени. Държавата ни България е отвратителна, подла – но българското пак оцелява, даже става по-жилаво, колкото по-нищи духом са управниците и политиците тук.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 18 dec. 2019
Илюстрации:
- С баща ми дърводелеца в дворчето на къщата им (горе);
- Типичният български политик, в днешна България (долу).
* И. Паси, "Философията на живота", с. 217-260.
** Епизодът с освещаването е от есе във в. Арт-клуб от дек. 2000 г.
*** Напомни ми пасаж на Френсис Скот Кей Фицджералд (1896-1940): "Когато излезе от гарата, Ню Йорк му се видя странно пуст" от сб. "Диамант колкото хотел "Риц", бълг. изд. 1991 г.
**** Фраза от едноименното ключово стихотворение в сб. "Кардиф".
***** И. Паси, цит. съч., с. 313. Бел.м., tisss.
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар