ОНОВА ЛЯТО КРАЙ КИТЕН

ОНОВА ЛЯТО 
КРАЙ КИТЕН

Споменавам те, татко мой,
който си на Небесата,
и често те сънувам,
и се питам: Какво правиш в съня ми,
нещо важно ли идваш да ми кажеш?

Лятото в Китен щях да се удавя –
хлътнах от плиткото в дълбока яма,
но никой не разбра, затаих го у мен си.
Това знаеш ли, татко мой?
Позволих ли си някога да го узнаеш?

Когато ме биеха по лице с юмруци и думи,
криех се в кюмюра да изплача унижението,
и не ти се оплаках нито веднъж.
Когато станах голям, явявах се в дома ти
само за да се похваля с успехи,
и премълчавах неприятностите, които следват
всеки нормален мъж в неговото възмъжаване.

Един-единствен път се изкуших
да ме видите двамата с майка
как умело се бия на боксовия ринг,
и вие дойдохте на онази фиеста
в подножието на Бунарджика в Пловдив,
зад черквата "Свети Мина",
дето съм кръстен чак в седмата си година.
Ех, как съжалявам, че ви поканих –
видяхте как падам под ударите
на моя противник – момъка срещу мен!
И после у дома за този злополучен мач
ти дума не обели, нищо не ми рече.

И добре знаех, че не ти е било приятно
да виждаш сина си как губи на ринга,
но то си бе, разбира се, нещо в реда на нещата,
защото бях преживял вече лятото край Китен,
когато за пръв път се уплаших за живота си
и някак от само себе си проумях –
за да си човек, най-важното е
да се научиш да губиш като мъж и българин –
без хленч, без да размазваш сълзи.

Защото онова лято край Китен
преживях първият ми урок по мълчание,
научен от теб, мили мой татко,
дърводелецо неизвестен и мълчалив,
който си на Небето

и гледаш внимателно и хладно отгоре

как падам на ринга и пак ставам,

как падам на ринга и пак ставам,
как падам на ринга и пак ставам,
което значи, че все още съм жив.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 13 apr. 2017 – edited by 20 uli 2019