tisss: СЪМИШЛЕНИЦИ ТЪРСЯ, НЕ ВРАГОВЕ

вторник, 16 юли 2019 г.

СЪМИШЛЕНИЦИ ТЪРСЯ, НЕ ВРАГОВЕ

СЪМИШЛЕНИЦИ ТЪРСЯ, НЕ ВРАГОВЕ

Религията ме вълнува дотолкова, доколкото служи да проумея пластове от човешката ни природа. А че ортодоксията (православието) пренася Исусовите послания, каквито са в първоначалния им вид, не посяга да ги осъвремени, както прави първо католицизмът, после протестантството и прочие, с "тълкувания за удобство на непросветените", за мен е факт. Между другото, според лично моя си версия, Калугеровският ми род по майчина линия начева от двама братя, побягнали от Велико Търново. Предполагам, имали са кръвна връзка с монаси, ако не били и самите те служители в някой манастир край Старата българска столица. Случайно ли селището плаща векове наред данък не към хазната на Османската империя, а към християнския мъжки манастир "Св. Никола", а и името Калугерово доста ми говори.

12.06.2002.

От месец насам романът на някой си Томас Пинчън "Обявяването на серия № 49" лежи на нощното ми шкафче*. Преди дни прочетох първата глава от общо шестте и не ме хвана – стори ми се претрупано, досадно и излишно усложнено четиво. Днес най-сетне набрах решителност да продължа четенето; и втората глава на романа ме накара да започна книгата отначало. Сега вече усетих в какъв ключ (стил) е писал авторът. Видя ми се нещо разкошно, нещо супер.

Кога фалшивото стане съвсем нагло и непоносимо, тогава се появяват единични личности, които първо го пародират, а сетне се чуват призиви за бунт и революция. Младото поколение започва да мечтае за коренна промяна, а възрастните – понеже ги плаши промяната, обикновено призовават към благоразумие, докато нещата не се превърнат в остър сблъсък на интереси и докато стане ясно, че по досегашния начин повече не може да се живее с достойнство.

Променяйки из основи обществената нагласа, отричайки старото, като че забравят неписаните правила на човеколюбието: с мръсната вода от миналото изхвърлят от коритото и новороденото, както казва нашенската поговорка. Така се случва у нас и подир Освобождението, и след края на Втората световна война, вече знам, така се случи и след Десети ноември 1989 г. Първо надделяват безскрупулните; но минава десетилетие, две или три десетилетия, и един слънчев ден проумяваме, че сме пак същите, извъртял се поредният цикъл неосъществими проекти и разочарования – последицата от цялата еуфория и пищна врява. Доброто е, че който може, разбира: успехът ни главозамайва, прави ни за къс период от живота ни щастливи егоисти, докато разочарованията, страданието, въобще, ни правят по-човечни. Поколенията се менят, а Националната ни история, като част от историята на цивилизацията, е низ от повторения, изкачвайки ни видимо все по-високо, ала всъщност и това не е гарантирано. Прогресът не е възходящ лъч, а пътуване през преизподнята.

Човекът пред компютъра не е по-съвършен от библейския Адам, крачещия след ралото. Може би този пред компютъра е и по-далеч от Истината, понеже от всички посоки е манипулиран със съвършените средства за промиване на съзнанието му, каквито древността по-вероятно да не е познавала в такива гигантски мащаби. Сам в луксозното си жилище, този модерен неандерталец как ли да проумее природата, смяната на сезоните, движението на небесните тела, Космоса като едно хармонично цяло, лукса да усеща със собствената си кожа колко грапава и все пак как любяща е Земята под нозете ти.

20.06.2002.

Приключих с "Обявяването на серия № 49" от северноамериканеца Томас Пинчън. Объркана работа. Побъркана проза със заявени високо претенции за артистичност, стил, многопластови послания. Не ми хареса! Този е луд, макар доста интелигентен. Накратко казано, пренасяме информация, която в повечето случаи не осъзнаваме или нямаме още достатъчно интелект (усет) да осъзнаем докрай. Е, и?! В Библията същото е изречено и по-величествено, и по-простичко. Защо са изобщо актьорските трикове, не го разбирам този нафукан янки, нещастния г-н Пинчън.

22.06.2002.

От доста време смятам себе си за манипулатор, за човек, който накланя хората наоколо не изобщо в своя полза, а за да бъдат по-истински. В основата на цялата работа, разбира се, е моето тщеславие, самочувствието ми, че мога да се справям със заплетени ситуации. Тази измамна представа ми е необходима като гориво за двигателя. Много е красиво да река, че Славата не ме изкушава; напротив – силно изкушен съм; но колкото по-силно съм изкушен, толкова по-нисичко в сенчестите места ми се налага да се спускам. Гръмогласната похвала бих приел за гаден удар отзад, в кръста, като варакосана рамка, в която те оковават. В тъмното и сумрака ми е уютно, неизвестността е моята удобна дреха; сливам се с пейзажа и тъй ми е добре. Защото гласът ми не бива да звучи като глас от върха на планината, а като глас от множеството унижени и оскърбени, каквито сме огромно множество хора. Самурайският меч не се занимава с дреболии, не служи за разгонване на мухите. Онези честолюбци, които размахват оръжията си с вдъхновение, не ме възторгват. Преекспонирана страст категорично приемам за слабост на характера.

Животът по силно осветените от слънце места не е най-жизнен; та там е пустиня, ветрове разместват пясъчни планини с лекотата на дете в причудливи, но уморени безплодни форми. Тези движещи се пясъци, тези велики пясъчни наноси от сюжети са погребали не само оазиси, но и цивилизации са консервирали в смъртта им.

Не ми харесва да ме наблюдават, трябва да е ясно! – тук аз съм наблюдателят. Не обичам и да ме тълкуват; аз съм този, който тълкува – и се старая това да не е във вреда на когото и да било. Лесно е да атакуваш, много по-елементарно; истинското постижение е да разбереш как действа системата, не да я дразниш с повърхностни изблици на съпротива, защото в такъв случай тя се възпроизвежда като хидра.

Не ми се застава срещу зъби, рога и нокти; душата на врага е нежна, бледорозова, със ситнозърнеста структура – тя е моята цел. Издирвам съмишленици, не врагове.

Злото е като лош дъх от устата – вони на смрад. Уханията идат на талази откъм най-безобидна наглед част от Вселената. Тъй крехък и уязвим в очарованието си е току-що развилият се цвят на шипковия храст!

Доброжелателен ли! Дори жив да те дерат, на кръст да те разпъват, на огън да те горят... Ала тези три са случайни предположения; най-вероятното е да те вземат за слабохарактерен, за Душко Добродушков. Което – от друга страна, не е толкова зле, понеже означава, че не разбират каква сила стои насрещу им.

19.07.2002.

Много по-често блестящият живот тук е белег за дълбока духовна криза, белег за запуснатост и поквара. В моята България напоследък пладнешкият крадец живее сито, самодоволно, но такива са не повече от двайсетината хиляди, включително адвокатите им, журналистите им, гувернантките им, метресите им, телохранителите им, шоумените им, курвите им. Преди дни разглеждах статистически сведения, че всяка година около три хиляди българи, такива като мен, слагат край на живота си поради нежеланието да живеят в унижение.**