ФАЛ В ОРГАНИЗАЦИЯТА

ФАЛ В ОРГАНИЗАЦИЯТА 

    

  Любомир Мантов Манатарков, цял живот чиновник, плаха душа, девета дупка на кавала в областното гарнизонно счетоводство, видял две и двеста от спекулата на нисши и висши шапкари, въпреки всичко съхранил се доверчив и неопетнен, макар че и подир пенсионирането продължи да доизносва ремонтирани войнишки обуща, а жена му леля Райна търпеливо кърпеше и правеше красив реприз на зелените му ведомствени чорапи с пришити допълнително отвътре ластичета... Та същият този Любомир, когото колежките от счетоводството зад гърба на подбив зовяха Люпчо-Глюпчо, страстно бленуваше, че Духът на благородството най-сетне ще надвие над човешката алчност, наглост и простотия, скришом пописваше разкази и стихчета за бледолики хубави жени, до уши затрупан в папките с прозаични калкулации върху приходи-разходи на такиви ми ти жалки неща, като износени войнишки патъци на година, патрони, снаряди и ремонтирани мъжки гащи. С мижавата си чиновническа пенсийка, вече в епохата на баш-демокрацията и на нафукания парвенюшки девиз "Времето е наше!" полека-лека сам взе да се напомпва и той със самочувствие на свободен съвестен, честен и храбър гражданин, доживял най-после своето време.

  На младини любеше комунизма заради хубавичкия лозунг "Свобода, братство, равенство". Подир Славния Девети (септември 1944 г.) се ужаси, като видя какви золуми, какви предателства спрямо България и българите натвориха за 45 години власт последователите на Маркс и Ленин, та яко наплашен, мижитурски проживя следващите години. Не бяха година, не бяха две! И тъй наречената демокрация го разочарова. Чувствителното му сърце се свиваше при всеки повей на бандитизма, възгордяването и наглостта у новите управници. Ама какво да се прави, като тъй е устроена човешката душа – надеждата и меракът последни си отиват. И ето значи, на стари години взе да се вре из средите на пишещите братя и сестри, отвътре да ги оглежда тези среди, да се удивява над пръкналите се чистак новички литературни гении на нацията, които – за разлика от него, си нямаха скрупули, тупаха се в гърди, кресливо прогласяваха любовта си към Америка и Европейските духовни ценности, осребряваха и позлатяваха тази своя нова любов и си пренастроиха лирата. Като в онази рубрика от вестника на господина с брадата на Маркс и луличката на Йосиф Висарьонич, корифея Стефан Продев, те приветстваха многострадална България с възгласа на всяко парвеню под слънцето "Ний пак сме тук!" – макар че всъщност никога не са си тръгвали от българския политически живот.

  Докато се усетят Любомир и останалите простосмъртни, някогашните най-верни рожби на Априлската линия на Партията с голямото "П", поснишили се в първите месеци подир вътрешнопартийния им преврат, лека-полека изпълзяха из вили и крайградски дворци и се обявиха за баш-дисиденти, свиха гнездо по висините на обществената йерархия, възвърнаха си осанката и жестовете на господари на деня, заклатиха отново показалец към доверчивия народ, самообявявайки се за духовни негови пастири и апостоли на демокрацията, вечеряли с Господ Бог.

  И ето го бай ви Любчо пред редакторското бюро на такъв един пожизнен тръбач на Истини от последна инстанция, пред господин Тутуруткин – гения, живия класик, чийто писания зубкат азбукарчетата направо от читанката.

  – Добър ден, господин Тутуруткин!

 – Добър ти ден... – Изпълнен с подозрения: – Вий кого бехти?

  – Нося тук един ръкопис. Ако може...

  Тутуруткин тъкмо чете вестника на седесарите "Демокрация", толкова е занят, че хъмка, шава пръсти, като пара да брои.

  – Кхха-кхха-а! – кашля се Манатарков. – Едни записки нося за изминалите години... Ако може, едно око да им хвърлите.

  – Тъй-тъ-ъй! – извива очи Светилото. – Че остай ги де! – Към побелелия подпрял се на бастуна си човечец: – Споменчета, значи! Какви са тез спомени?

  – То... спомени да ги нарека, но са неща лично преживени.

  – Тъй! – измерва госта отдолу-нагоре: – Е, харно, бе! Ама мен тук кой ли не ми се влачи, всякви идат, шъ знаеш, и всяко напиня да го печатаме. А тва пари иска, шъ знайш, и не става тъй бърже, мъж го искам, сега го искам... Нали!

  – Много съм слушал за вас – мънка гостът.

  Тутуруткин сдипля "Демокрация"-та, запокитва вестника върху купчината стари вестници, дискретно се прозява, затуля с длан открилата се под мустаките му паст:

  – Ко ши кайш за идната седмица по туй време?

  – Трудно изкачвам стълбите, господине. Нозете, знаете...

  – Стълбите, кайш. Ми тогаз няма да се катериш, ве. Таз ваджия търчане иска, щом веднъж си се напнал! – Схваща все пак, че пред него стои почитател, и не толкова наперено продължава: – Слез доле, изчакай ме. Имам аз тук да свърша една много важна работа и после поемаме към гарата. – Подсмихва се, видът му говори: "Бе, ще ти дам аз да ме разбереш", но процежда: – Шъ вървим с теб, шъ хортуваме за твойте споменчета. А! Правилно ли се изразявам?

  Три четвърти час Манатарков вися край охлузената метална порта на местното издателство. Нозете му под коленете отекоха като превтасал козунак, ала дочака редактора Тутуруткин, че даже му се зарадва като малко дете. Тук му е мястото да отбележим, че важната работа беше всъщност голяма работа, която класикът на Родната класическа литература свърши, усамотявайки се клекнал в кенефа между етажите. И вече олекнал, разтоварил се като бетоновоз, Тутуруткин вече препуска по Главната. Току поизбърза напред, спре се, застане с ръце разперени, сбрани в лактите, реве като африкански лъв, че да го чуе повече народ, вайка се:

  – А-а-айде бе, господин Любчо! Айде, бе! Докога шъ ми се влачиш? О-оф, оф-оф, що ли си взех беля с теб!

  – Не мога, господине, не мога бърже – шепне бившият интендантски служител, па запъхтян, клатейки белокосата си кратуна като кираджийски кон, изпъва врат, тъпа-тъпа милият, потропва с бастуна и поема нагоре към старата турска джамия.    

  Превзеха баира. Редакторът спира край зидовете на джамията (християнски храм преди векове), където художници и занаятчии излагат красоти, от креватна живопис и дрънкулки от пластмаса до правено с вдъхновение платно с маслени бои.

  – Напинят да ма изографисат, обаче не им са давам – оглежда се зорко. – Парил съм, та... Издокара ме хубостник един с двете очи върху бузата. Остави туй, левият зъркел ми го изтипоса син, десния – пембе. Пък аз съм кафявоок, ей виж! Очинките ми са лешникови като у бенгалски тигър.

  Кокори се. Предвзето като гръцка кокона сви устни. След което разви възгледите си върху проблема за художниците-модернисти:

  – Колкото по-шантаво, повече му се радват. Да им се не начудиш! Видял ли си ти онез жени разклечени на Пикасо? Ами че такваз разклечена аз и в леглото не съм виждал. Туй Модилияни, Мастрояни, Навухудоносор Дали, Кандински, Бжежински, Репичков, Баршиковски-Маршиковски. Има една там "Закуска на полянка", чия па беше, изфирясало ми от ума кой я беше наплескал, обаче на мен ми харесва. Голи-голенички двенки, ама ей тъй на... как ги е мама родила.

  Чеше се зад ухо. Клати показалец към скупчилите се над кофа разпалени дръвца пишман-модернисти, които, нафунели от сухия студ, мязат на онези, дето бъркат по кофите, нежели на художници:

  – Двенки, ей тъй на! Дибидюс голички в езерце се плацикат. Третата, и тя голичка сред официално издокараните господа. Разкош! Ама тъй ги нацицорила онез бели ненки! И талийката й... Ох, мама-а!

  – Не е "Закуска на полянка", а "Пикник край Париж"* – обажда се чорлав дългуч със залъскани, изтумбени на коленете панталони и рехава брадица.

  – Тъй-тъй! Вий по ги знайте тез! – махва пренебрежително Тутуруткин, изплюва се към наредените за продан хубости, па повлича сащисания си спътник по-нататък из чаршията. – Живеят си тез французите, е-ей! А парижанките! Ами Париж... столицата на разврата и на европейските духовни ценности... Уж-ж-жас!

  Насреща им народ, кафенета, витрини, сергии, ухае на бира, кебапчета, пуканки, захарен памук. Току от тълпата лениво влачещи се хора с посивели лица се отдели някой, па задъхан от вълнение, с двете си ръце грабне десницата на живия класик, попита нещо, колкото да изрази близост. Ала Тутуруткин го тупне по гърба, процеди някоя попържня, отпрати го:

  – Хай моля ти се, оди си по пътя! Не ме занимавай с глупости!

  Тутуруткин беше сред четиристотинте народни избраници във Великото народно събрание. Като присадил се към една от нароилите се като манатарки след дъжд антикомунистически партийки, всеобщата еуфория го върна отново по върховете на общественото внимание и на управлението. Заради магарешкия му инат обаче, заради вродената му простотия и заиграване с Лукановата власт новата му партия му плю под опашката. Натириха го като кирлив пес и комунистическа подлога, като мекере и за едно късо време Трендю, както му бе прякорът от юношеските години в махалата край Пивоварната на бира Каменица, увисна между народа и властта. Ала 
тихите тъмни приятелства в двете крайности на политическата шарения останаха. Щом една или друга политическа сила излезе в опозиция, търсят го като обигран в коварните политически схватки, дялан крайъгълен камък. Каквото и да е извършил преди, ползва се с предимство, понеже тарикатлъците му го правят симпатичен на нашия българин. Новоизлюпените неопитни лидери затуй му имат страха.

  Любомир Манатарков мига-мига, омагьосан сред водовъртежа, който го всмука и усука около Тутуруткин. Опитва се да е спокоен, незабележим. Подпрян на бастуна, съзерцава театрото на великия фокусник. Какво ли са спомените на Божа кравичка пред блясъка на гения! Нищо. Ей го, задава се насреща доскорошният министър на финансите**, Боже мой! И доскорошният министър протяга ръка да се здрависа с Тутуруткин. Иззидан сякаш от кирпич, с хладината, с излъчването на дебел турски дувар, лицето му даже не и лице, а гьон-сурат. Към Тутуруткин обаче същото това лице е игриво, топи се от сладост. Трендю изтиква напред сащисания Манатарков, реди ги такива едни разтърсващи думи:

  – Запознай се, моля! Наш верен привърженик. Таквизи ми ти честни българи крепко следват справедливата демократическа кауза, нашата политическа линия. Няма да се даваме на онез вагабонти, я! Ний сме Градът на Синята крепост.

  Манатарков докосва дувара, сеща ръката си в лепкава хладна длан. Сърцето му тупа-тупа от вълнение. Докоснал се е до самата История. Името му на този, дето се е изправил насреща му, в Историята на България с големи букви е вече записано. Поеха към Бинго-зала "Балкан". За мравуняка на Синята крепост тази зала, дом на дяволските съблазни за лесна печалба, е по-известна и от сградата на общината, та при вида на общинския сенат Тутуруткин довършва темата за художниците:

  – С тез маймуняци рошави не ща да споря. Черни ми се видят. Фукари, ама голям го вадят. Ай сега, да побъбрим за твойте споменченца! – И го покани обстойно да му разправи обемистият ръкопис какво съдържа. Понеже Манатарков възрази: да се прочете трябва, не може накратко, редакторът отсече: – Шъ ги дегустирам. Ама шъ отседнем в ресторанта на гарата. Кат те гледам кво си се нарамил, бая нещо си нацвъкал. А то четене иска. Хич не си мислил как се чете, а? Много нещо бе, драги!

  Огледа двайсет и четирите сергии на Муравей пред Централната градска поща и се разнежи, посочи внушителната сграда на местния Военен клуб:

  – Кво барче има отдоле, само да знайш! Щу сливова се е изкъркало, щу булки са ми се натискали! Пък знойни офицерските булки! Има стайче, в кадифе тапицирано, и там оле-оле... Да не ти разправям, че още свят ми се вие. Обичкам ги по-пълнички. Обичкам ай тъй, аз тях да ги щипя, да ги щипя, да ги щипя, а те да се кискат, милите. Страхотно! Имах там Цецка, Муцинка-Пуцинка, Катина, Елвира, Маринелла, Огняна. Бо-о-оже, кви поетеси, ква плът! Буквално пиявици, драги мой. Инак стихчетата им бледи, ама как ми се натискат завалийките! И кво…? Аз да не съм от гранит! Да не съм паметника Альоша?!

  Минаха и заминаха край Градската библиотека. Тутуруткин важно отбеляза:

  – Кат пукна, тук ш-ми диктисат паметника от бронз, шъ видиш! – Веднага обаче се поправи: – Хе-хе, как тъй шъ видиш, кат вече ш-си гиберясал и изгнил в Гробищата на Рогошко шосе!

  В сладки приказки унесени, наближават Централна жп-гара и там, в отсечката за кръговото движение, оранжево такси за малко да обърка реда кой кога ще се окаже в Отвъдното. Дотам се бе унесъл Трендю, че в последния миг пъргаво като момче отскочи, та шофьорът, грубиян с ориенталска хубост, мелодично, като владиката местен отец Николай, го изпсува на майка. Когато прилежният Манатарков дотропка с бастуна до отсрещния тротоар, завари Трендю блед като тъкмо изпран чаршаф, ала литературният корифей бързо се окопити:

  – Видя ли, а! Искаше да ме прегази. Щеше да ти се наложи да папаш варено жито. Те... те и Алеко тъй бастисаха!

  – С куршум – уточни белокосият.

  – Да де, ама и то не е случайно. Случайно няма в тоя свят. Откъртено парче тухла да те фрасне по кратуната, не е случайно. – Разгорещи се: – Та затуй живей, драги, греби с пълни шепи, мама му стара. И от всичко опитай. Щот днеска припкаме кат аслани, а утре сме патъците напред. Панимайш?

  И понеже вече нахлуваха в покоите на одимения гаров ресторант, отведнъж се усети като у дома си, избра най-личното място в залата, придърпа мазната книга с менюто, подвикна към келнера:

  – Альо-оу, маладец! Таваришч! Иди-ка меньой. Иди сюда, пажалуста!

  Манатарков замижа, като чу какво поръчва.

  – Телешко вретено с гъбки печурки. Агнешки ребърца в доматен сос със ситно нарязан кервиз. Ордьовър фламбе. Филенце от студено веяна скумрия. Пържени картофки с кетчуп. Руска салата. Капама от пилешко бяло месце. Бутилка "Каберне совиньон" за вкус. Бутилка "Карловски мискет", или ако няма "Карловски мискет", "Брезовски димят". Сто грама виски за разширение на вените.

  Уви, нямаха от изисканото "Балантайнс", за което припираше, та се задоволи с даскалското леко уиски "Тичърс". Към твърдото гориво добави ситно нарязани пресни краставички в изкиснато кисело мляко с магданоз и черен пипер, триста грама лешник и бадеми меланж, за капак варени яйца, поръсени с кимион, кокос и по негово предложение – с лют червен пипер.

  – Ама кръв от жалва нямат – захвана да си запрята ръкавите. Пожела по-голяма салфетка, която затъкна под брадичката като лигавник. – Кръв от жалва пил ли си? Жабешки бутчета пане с кашкавалец? – Съзря сащисания бивш счетоводител: – Ти, например, кво шъ си поръчаш? – Млясна, приглади мустаки, врътна крайчетата им и те бойко щръкнаха, докато келнерът записваше целия този поменик.

  – Сода – измънка Манатарков.

  Тутуруткин подпря бузата си с два пръста, палеца и показалеца, повдигна като оксиженист очилата си на чело, извъртя очи разочарован, замърмори:

  – Тъй мизерно бива ли в тез хубави сладки години? Ама не може тъй!

  – Може.

  – Че как?

  – Стомахът, господине. Язвата... Гастритът... Камъни в жлъчката... Една содичка ще ме оправи, че ми пресъхна устата. – Гладен си беше милият. Ой, как му идеше и той да поръча поне пилешка кълка или крилце на грил! Ала пенсийката му мънинка, не позволява.

  – Не се стискай, бе! – тупа го Тутуруткин по гърба. – Еднъж се живей, шъ знайш. Я, отпусни я таз душа мравешка!

  Запълни се масата им открай-докрай. Блюдата се точеха като на конвейер едно подир друго. Кухнята на гаровия ресторант тази вечер за сякаш само за тази маса работи. Лично управителят на ресторанта дойде да палне спирта под паницата за фламбето, а жените от кухненския персонал се скупчиха зад шублера да гледат как мъжът със сталинския мустак като сюнгер омита посудата, че и със залче дообира грижовно остатъците.

  Някаква струна у бедния Манатарков внезапно се скъса. Както притихнал следи змеят отпреде му как лапа, мляска, хруска, сърба, грухти, оригва се, диша, хъхри въздиша, пърди, някогашният счетоводител трепна като ужилен...

  – Що не ми почетеш от ръкописчето*** – предложи Тутуруткин, – така и така не хапваш? Докато ям, шъ те слушам. Ушите ми да не са затъкнати, я! Ай, чети!

  – Не бива тъй, господине. Нахранете се, пък сетне.

  – А бе, чети... Чети, ти казвам!

  Ароматното бяло винце, омешано с шотландско фино уиски, правеше артиста своенравен и натрапничав. Пери той показалец под носа на сътрапезника си, като ветропоказател се върти, търси съдействие, понеже решава, че останал неразбран. Подгъна устничка, нажали се, посегна да се изсекне в покривката. Залитна. Изсули се под масата. Загледа отдолу-нагоре Манатарков. И тъй, прилепил дланите като у богомолка, коленичил пред олтар сякаш, зафъфли и пръскаше през оределите си зъби парченца недосдъвкан жълтък:

  – Приятельо мой, ти си злато човек. Много държа на теб, мно-о-ого! Искам да се запозная с ваш-ш-што целокупно творчество, приятельо. Мечтая да ми прочетеш мемоарите си. С вас си допаднахме, приятельо мой. За мен сте истински творец. За мен сте Достоевски на Българската литература – Хлъцна. – Майка България шъ съ гордей с нас двамата…(Хълцук-хълцук!) Бледо е словото да изразя дълбокото си възхищение и... и... и рес-с-ссспект. (Изпърдя се мощно.)

  Пое си дъх издълбоко:

  – Ай сега, прочети ми немедленно кво, напримеррр, си натворил. – Мисълта му обаче се отправи в друга посока: – Я-я!… Виж колко ядене си имам. Тва кокалче искаш ли го? – завира вилицата си в носа на пенсионера, надигна задник да се изкатери върху стола. – Не щеш?!... Ми добре! Губиш! Сам шъ го изям. – Изхлипа примирен, изтри с ръкав бликнала сълзица: – Сам, тъй да знайш. – После спомнил си нещо, боцна го с показалец по окото: – Обаче... ти все пак ми чети! Чети ми.

  – Моля ви, господине – рече Манатарков, – налага ми се... до тоалетната.

  – Оди бе, кой те спира! Нали ш-съ върнеш... Аз съм тук на пост, да знайш. Гюро Михайлов, ей ме на! Никво мърдане. Не шъ позвола без вашше со-согласие някой да барне манджата... Хм, е-е-ей, ама кво правиш ти? – Взря се в чашата му: – Пийш сода. Тва не е сода, бе. Че тва е чешмяна вода, бе. А-а-а-а, да си ги нямаме таквиз! Господинът поръча сода, те му донесли чешмяна вода. – Впери се в ъгъла, зад който бе миризливият гаров кенеф: – Ей! Чакай. Де й ръкописа? Я го дай! Шъ го чета, шъ го изучавам и ш-та чакам. – Отпусна гърло, запя: – Ча-акам та да дойдеш, чакам та със буйна стра-аст... Ръкописът тук, на депозит! Щот ако земеш да паднеш в дупката, кой ш-та гони? Хората мамят, да. В очите те гледа, и лъже, лъже, лъ-ъ-ъже. Мамицата им!

  Докато откъм салона на заведениято долитаха песните и монолозите на великия човек, Манатарков се уговори с келнера, когото по случайност познаваше, плати си содичката, предложи скромен бакшиш. Келнерът обаче категорично отказа и със съчувствена усмивка го преведе през кухнята до задния изход. Какво се случва по-нататък, трябва да го опишат в исторически хроники, понеже Тутуруткин съвсем не е случайна птица в нашата чиста и свята република. Впрочем, ето как приключва разказът следния ден на келнера-грък, човек с опит, видял какво ли не в дългия си живот на най-обикновен пловдивчанин:

  – Накърка се тоз цесит. Хептен се насвятка. Казвам да плати сметката, пули ми се. Аз, кай, не разполагам с пари. Какво е това пари?!... Онзи, кай, белокосият... пласта, в него е клюцът от касицката... Казвам, цовекът си плати содицката и си замина... Платил? Це тогаз сто търсис от мен?... Плати си содицката, казвам. А цеситът ми се пули: Аз, казва, таз сибана сметка няма да я платя. И взе да плаце. Плаце, та се къса. Викнахме ний дезурните серзанти... Обясняват му, а той им се скара. Дойде и нацалникът на митницата, направиха му обиск. В сакото му едно старо два лева от Зивковите пари. Ай, мамка му и цесит! Взеха му те данните, протокол му написаха за хулиганство и го извездат, знаци, на перона. Кациха го в ностния влак за Бургас. Уговорили ги онез от експреса гратис да го минат, да го свалят в Цирпан сам да се оправя цеситът му с цесит. Цирпанлии са нозари, мозе да са му светили маслото.

  Когато около полунощ злополучният кандидат-автор на мемоари в местното ни издателство се добрал до дома си като простосмъртен, общувал с великите сили на Нова България, посрещнала го с трескави очи леля Райна от копривщенски род, племенница на известния Тодор Каблешков:

  – Да не бях палила свещички пред иконата на Богородичка, кой знае що щеше да ти се случи – рекла, като помагала на своя разтерзан наивник да се успокои. – Теб, мили, пресветата Дева Мария те е закриляла****.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, apr. 1994/2004 – edited by 15 apr. 2019

Епизод от ръкописа "Ламски". Илюстрация от автора.

___
* "Закуска на тревата" (1863), Едуар Мане (1832-1883). 

** Иван Костов (1949).
*** Думата "ръкопис" и умалителната "ръкописче" Тутуруткин произнася с ударението върху „о”, както я произнасяше Пантелей Зарев (1911-1997), академикът на БКП.
**** Сюжетът е по действителен случай. Разказа ми го 75-годишният бивш счетоводител, автор на шест мижави книжлета с чудни разкази и задевки по злободневни теми Петър Петров (с псевдоним Василен Ведров), прототип на притеснителния Манатарков. Жена му на Петров леля Рени (Райна) действително е от Каблешковия род. Тутуруткин е събирателен образ на типичен за родната традиция герой, и той си има прототип – любимец на литературната критика, плодовит автор, подвизавал се дълги години като редактор в местното издателство. Тутуруткин управлява културния живот на България. Ярък белег за дейността му е войнстващото лицемерие и поквара. Бел.м., tisss.