ОТКАЖИ СЕ, И ЩЕ ГО ИМАШ!

"Отначало те пренебрегват, после ти се подиграват, после тръгват на война срещу теб и накрая побеждаваш!" Махатма Ганди (1869-1948)

ОТКАЖИ СЕ,

И ЩЕ ГО ИМАШ!

  Чета, общо взето, внимателно "Диагностика на кармата" (част десета) от Сергей Николаевич Лазарев, плътни около 150 страници текст във формат 10 на шрифта New Times Roman. Миналата неделя в ТВ-предаването на Драгомир Драганов (Драго Чая) – гей и дебеланко с добро самочувствие и любов към света, видях С. Лазарев, тъй да се каже, във физическия му образ. Симпатичен, дяволит, с аристократични маниери и лисича хитрост в излъчването. Това последното ми навея усещането за физическа прилика с чешит от Рогош, все едно видях много по-чаровен брат на г-н поета от близкото до Пловдив село. Имам слабост към този тип персони именно заради претенцията им да ни съобщават Истини от кухнята на Бога. Това са т.нар. родени артисти, хора с талант, тънка наблюдателност и дар-слово.

 Чета, значи, част десета от "Диагностика"-та на Лазарев и току ми изгрява ту едно, ту друго парадоксално по вид несъгласие с известния автор. По аналогичен начин четох преди години и писанията на Дънов... Въодушевлението, с което се появяват пред публика този тип "говорители на истини от последна инстанция", априори ме изпълва с подозрение. Впрочем, ето мои си открития, родили се като съпротива, като вид реакция от прочита на въпросната книга:

   - Колкото повече ти отнемат, с толкова ставаш по-богат.

   - Божественото се проявява в миг на върховно унижение.

   - Човекът не бива да прониква в непознатото досега с претенция, че ще търси Абсолютната Истина. Човешката форма на познание поначало е половинчата и в никакъв случай не е крайна, и това е тъй именно за да запази живота, оптимизма на мимолетното постоянно менящото се динамично равновесие. Тази хармония, този баланс непрекъснато се нарушава, за да ни зареди с енергия за живот. В такъв смисъл, изречено, колкото по-значителни са загубите, толкова по-значителни са придобивките в духовен план, стига да не струва такъв тип познание живота ти.

  За разлика от Петър Дънов обаче, Сергей Лазарев ми е симпатичен. Да оспорвам прозренията му ми звучи весело, понеже и у него откривам сродно на собственото ми преднамерено нехайство при изследване на духовността. Всъщност, това не е нехайство, а отваряне на интуитивното за потоците информация, за провиждането иззад облаците информация, кръжащи край или минаващи през самото ни сърце.

  Аман от рефрена за Божествената Любов, от фанатични призиви за стремеж към Бог! Любовта е свенлива, когато е дълбоко преживяно тайнство и празник за духа, оттам – и за душата. В затаеността си, за секунда блесналият поглед на влюбеното в теб момиче излъчва много повече божественост от всякакви там гръмогласни и настойчиви призиви и декларации за чувства. Отблъскващо за мен е призоваване на бога под път и над път, изразено с човешките уста и на най-големия праведник под небето. Версиите на крепка религиозност чрез речи отстъпват по благородство на източноправославната ортодоксия именно в този пункт, струва ми се.

  Ап. Павел, когото католическият свят показно въздига, е строг, но смирен учител; и го виждам като човек преди всичко, а не като богоизбран. В това е величието на Духа, докато останалите пищни форми на черковния ритуал са от чисто човешката ни слабост към показност, към пищните зрели женствени телеса на госпожа Суета.

  Пророчеството, ясновидството, интуитивният подход са заложени у всеки човек. Сергей Лазарев очевидно помага на нас, като човеци, да проумеем по нещичко от себе си, да се самоусъвършенстваме, да научим да се пречистваме чрез Духа. Ала Третата от Десетте Божи заповеди гласи: "Не изговаряй напразно името на Господа, твоя бог". А в тези сто и петдесет страници на част Х от "Диагностика на кармата" представата за бога непрекъснато ми я навират в очите, та започвам да си мисля, че... същинският Бог извира отвътре и понякога – лично за мен ще кажа – е причина да рискувам, като запратя камък в блатото на отчаянието и малодушието наоколо.

  Вижда някой страхливец, че достойнството си може да отстоява и с несъгласие спрямо Силата и Властта, понеже знае, че съм и аз като него, не съм белязан със звездичка на челото, че съм същият като него – поуплашен, че и често изпадащ в малодушие, обаче в състояние от време на време да се изправя срещу тарикати от всякакъв калибър. Вижда моят събрат това нещо, което показвам как се прави, и това за него е обнадеждаващо. И той може да излезе от присъщата си страхливост, да назове със собствените им имена разните форми на унижение, както и имената на онези, у които е съзрял духовни струпеи – предателство, възгордяване, лъжа, грубиянщина, лицемерие и пр. 

  Втори ден съм с книгата на Лазарев. Водим с него, тъй да се каже, кротък диалог и духовната му аура ми се нрави. "Ето достоен опонент за моите си философствания и психологизми!" – мърмори у мен самолюбивото "аз". По индукция от прочетеното до страница 116. (от общо сто и петдесетте) ми изплува следната психографика на мястото, в което работя от далечната 1983 година. В психологичната сърцевина на разнопосочен състав от около 850 общо ученици, учители, помощен персонал и администрация е образът на незабележим, свенлив, човек, преживял стресова ситуация, и общо взето – неустроен и неутвърдил се в собствения си живот на простосмъртен. Този образ може да бъде обичан от всички нас, независимо от личните ни пристрастия, понеже нищо не иска, не настоява, не ни ангажира във видимия спектър на битието. За да бъдем повече добронамерени помежду си, достатъчно е, че го има сред нас. Това е Любовта, струва ми се, която може да ни обедини и насочи какво да правим с хаоса и безобразията на възкачилите се над нас в собствените ни дела, в собствения ни живот, в собственото ни отечество.

  Защо очакваме отвън решението на общите ни проблеми! Не е ли този именно простосмъртен най-непретенциозният, най-нежният ориентир за нас, при условие че сам не съзнава доколко присъствието му ни променя и хармонизира? У себе си всеки диригент има простичък уред, без който не може да се постигне хармония в музиката. Достатъчен е един верен тон, откъдето да започнем пречистването от натрупалата се в тези щури тридесет години прозаична битова и душевна шлака. Всъщност, не е ли Любовта най-великият ориентир в човешкия ни свят?

  Откажи се, и ще го имаш! (Мое си лично откритие.) Така силно желаеш нещо (или някого), че ставаш роб на страстта за притежание. И вече не си същият (същата), а деформирана кукла на конци. Любовта е непредсказуема, но отива при онзи, който е самият себе си, а не макет на отчайващо приветлив манекен. Мисля, че Лазарев не бива да свързва с нишка човека и божеството. Образът на Бог в нашите представи е помощно средство: задава посоката, но не задава пряка свързаност с друг вид духовна субстанция. Свободата е ситуация на личен избор, не заповед свише. Със заповеди как ще ме принудят да обичам когото и да било?! Импулсът трябва да идва от дълбините на моята душа на простосмъртен, а не да ме сковава от страх. Категорично моят бог (общият за всички ни Господ) си е у мен и цял живот съм се съобразявал с Него, без да се чувствам верноподаник и богоизбран. Напротив, в моменти, когато себе си съм пренебрегвал и болезнено съм си дърпал юздите, смирявал съм бесовете си, чувствам Го до мен, не само в душата си.

 В заключение след всичко дотук казано: фанатикът, т.е. безпределно увереният в тълкуванията си "праведник"... атакува същността на Вярата и Духа. Едва ли има перспективна идея, която фанатизмът да не е опропастил и превърнал в окови, в затворническа килия за духа, в крясъци за сметка на човеколюбието. Кълнат се в Бог на висок глас може би защото не съзнават, че без доверие към човека Вярата е низ коравосърдечни препоръки, забрани, унижения.

  Отказвайки се от биене на чело и от изричане на клетви за отдаденост и вярност към Бог (който и отказ непрекъснато съм изразявал досега, вече отвъд моите си петдесет години съзнателен живот), в действителност Му давам право да ме посещава като прилив на нежност към живия и разкошния свят наоколо.* И в този миг дяволчето от дъното на душата ми, т.е. онзи някогашен филибелийски хлапак с изранените колене и сълзичките в очите, чух го да възкликва: "Леле-е-е, в какъв затвор настоятелен проповедник може да превърне дори Божествената любов!" 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

 Plovdiv, 23 sep. 2005 – edited by 28 mar. 2019 

___

* В личната си поща преди шест или седем години открих послание от фратер Стефан, гостувал в Пловдив по повод богословска конференция и отседнал в местния хотел "Лайпциг". Учуден бе, че размишленията ми, които по онова време пусках в сайта all.bg за бога и вярата, до голяма степен съответствали на негови лични размишления за бог и вярата. Съжаляваше, че пропуснал да ми се обади, докато бил в родния ми град. Бел.м., tisss.