ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД... (продължение III)

Малките скърби са бъбриви, големите – безмълвни.* 

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО (5)

    XI-XII.1999.

  На 53 години, смятам за лудост всяка страстно прокламирана амбиция за нов ред. Прекалено самочувствие, да не кажа, грандомания, виждам в т.нар. "интелектуалци". Да се обявиш срещу Бог, като изземеш Неговите функции, не ми изглежда героично, а нескромно. И го съобщавам не като защита на легендата за Богочовека, а като простосмъртен, ценящ високо уравновесеното мислене.

 Като студент, някъде около 1970 година, с велико търпение пребродих затлачената от обстоятелственост и немска сухотия книга на Томас Ман "Д-р Фаустус". Адриан Леверкюн е литературен образ, чийто прототип е Фридрих Ницше. "Д-р Фаустус" за автора е върхова и любима творба; за мен и до днес тази книга си остава връх на суетността, защото е пример как абстрактното може и да бие камбаните на съвестта, но нито за миг не може да замени живото съпричастие към конкретния случай, конкретния човек. Ей от тази дивна суетност тръгват величествените експерименти с човечеството. 

  Застуди се и в атмосферата започва да витае умисленост и кротост, напомня запуснат дом с буренясала градина и паяжини по ъглите...

Тази картина ми е от Добруджа, село Тригорци на двайсет километра от Балчик. Там се губех, когато баща ми беше жив тук, в Пловдив. Ех, как ми липсва кротката му Исусова усмивка, изобщо подредеността, здравината на онзи живот, където анонимният простосърдечен мебелист-дърводелец ми бе ориентир, основа за преценки и размишления, нещо като Полярната звезда в небето. Философите, които ми занимават ума напоследък (Жан-Жак Русо, Артур Шопенхауер, Фридрих Ницше, Маркс, Сартр, Витгенщайн), са все тясно обвързани с пасмината на заможните и знатните, повиваните в копринени пелени, хранени с прибори от злато. Какво общо имам с тях!

Фридрих Ницше (1844-1900)

  Бедният, оскърбяваният всекидневно, изпитващият тегобата на битието бедняк естествено е родствен на Христос, не му се и налага да се прави на чудак, на луд, на нещо особено. Живей уравновесен и бъди велик точно в неизвестността си! Това е хубаво, изпълва ме с увереността на влюбения в естествения ход на живота. 

  Доста посредственост е нужна, че да се разхождаш из обществото като паметник на самия себе си. Човеколюбивото като стил е уравновесено, не угоднически наклонено към нашия интерес или особено – към интереса на властващата каста.

  Вдъхновителите непременно са оказващи в прекалена степен натиск да напуснем собствения личен ритъм на живот и възгледи; претенциите им основно са срещу правото ни на избор. В този смисъл вдъхновителите са главни надзиратели над свободата на личността, независимо за чия кауза призовават.

  Изпитвам доверие към генетично заложената у всекиго от нас позитивна енергия и радост от творчеството. Отрязъци от великата човешка комедия са били и пак ще се режисират от Злото (Ленин, Сталин, Дуче, Хитлер), ала то е само докато се активира положителна духовна енергия, обновявайки представата ни за самите начала на живота.

  Степени на убеденост... Фалцетни изсилвания, смръщени гневно вежди, гръмки обвинения, назидателност, опиянение от режещия тенекиен глас на вожда или лицемерното му мяукане. И всичко това да не си помислите, че убеждава! Това е предизвикателност, която вместо да решава спорове, разпалва спорове, вместо да лекува, отваря нови рани, раздухва пожари и кръвопролитни граждански войни.

  Трудно ли е да се разбере: за да имаш правото да осъдиш, първо трябва да обичаш. Съденето ти да е импулс, роден от любов към съдения...

        Очите ти ме гледат с прежната си тиха благост
        и пак са милващи и нежни твоите ръце корави.
        Наистина ли пак за твоите очи съм драгост,
        наистина ли през отлъката не ме забрави,
        нима наистина не съм ти отмилял?
        Грижовна моя! (...)
        Недей ме пита! Замълчи!
        За пътя извървян, за моята тегоба
        не всеки има майчините укорни очи.

  Аргументът ми е от най-неочаквано място (Пеньо Пенев, поемата "Дни на проверка", 1958 г.); и не ме интересува каква тъпа идея е преследвал авторът на тези стихове, откривам рядка житейска мъдрост – най-строго съди не кресльото, а силно обичащият. Това съдене не е за да отблъсне; то е за приобщаването на блудния, то е мълчаливо, укорно, грижовно. Та питам, колцина сред майсторите на жежки гневни речи умеят да се видят отстрани и откъм низините, да успокоят разбеснялото се отблъскващо, а не приобщаващо отрицание. И вместо да помогнат – пречат, задръстват с пози пътеките към покаяние.

  Боже мой, защо така яко напират да назидават?! Толкова ли е трудно да изкушиш нравственото у човека, да не го приклещваш до зида, до стената, ако наистина си демократ, християнин или по-общо казано, добронамерен съдник?

  Но не! Въсят чело. Надпреварват си се да се мразят. Тровят се взаимно. Отмъщават по хамалски. Гърчат се от бяс. Кървава пяна извира от устата им. И от цялото театро научаваш единствено колко честолюбиви и суетни са. Християни ли! Никакви християни не са те.

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 30 jan. 2019

Илюстрацията долу:

- Луций Аней Сенека (3-65), автор на сентенцията най-горе.