ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД...

  Изкуството е урок за искреност. Истинският художник изразява това, което мисли, с риск да се сблъска с всякакви предразсъдъци.*

ЛЮБОВТА ЦАРСТВА ОТВЪД ПОЗВОЛЕНОТО (1)

   29.07.2004.

  Всяко пренебрежение към естествения ход на нещата, всяка припряност скъпо се заплаща, с реки от кръв. Количествените натрупвания в сферата на духа не водят до скокообразни качествени преобразования, а до еволюция, която е постепенен процес. Не може вечерта да си легнеш измамник, а сутринта да се събудиш кавалер на честта. Тези работи така не стават.

  Светът на общественото съзнание се гради не толкова върху материалния интерес и изгода, тъй като човекът е зависим и повлиян от феномени с интензивна духовна същност, каквито са Вярата, Надеждата, Любовта, което по-ясно казано е: стремеж към вътрешна хармония, трепет пред инстинктите за живот, продължение на рода, щастие, вродени или преоформени представи за добро и зло, за хармония и хаос, които ни съпътстват през целия ни живот.

  Човешкият разсъдък много по-сложно, отколкото ни го представят стройните теории, отразява света. Героизма, подвига ни ги предлагат като еталон за личност и достойнство, а и героизмът, и подвигът са изключения от нормалното. Баща ми се завърнал от фронта с орден за храброст, без – изтегляйки триста метра фронтовата линия напред, да съзнава, че върши нещо изключително. Изключителното го видели стоящите отстрани. По оскъдните му, изтръгнати с ченгел от мен думи, някогашният 22-годишен редник просто пълзял и притичвал между трупове в интензивно обстрелвано поле между две войски – някаква немска част и наша лекокартечна велосипедна рота, както на подбив я наричали, "за запушване дупки всякакви" по фронтовата линия.

  Какъв подвиг, какъв ти героизъм! Великолепието му в моите очи на негов син е, че отказваше да приеме подвига и героизма, които извършил.

  Мирозданието се крепи върху яки основи, заложени в човешката ни склонност да се възторгваме от себе си, да се виждаме център на Вселената, та представите ни изкривяват истината, моделират я, казано без емоция. Политиката е сред ярките примери за склонността ни да се самозаблуждаваме, изкушавани от красиви лъжи. Понятието Демокрация** е категорична неистина, тъй както го поставят в някакъв вид йерархия на духовните ценности. Понятия, като Свобода, Равенство, Братство и прочие, фиксират горещи мечти и желания, но обективно не съществуват в живота.

  Идеализира се т.нар. Борба. Представят борбата като сражение с хаоса, а пък тя е изначалният носител на хаос. Народите нямат склонността да воюват помежду си, за да се докажат; отвращението помежду им го внасят обладани от грандомания манипулатори, теоретици на идеализма, дръзки оратори от името на уж висши инстанции, каквито уж представляват, да речем – религията, политическата си партия, наперения си вожд с дарбата умело и красиво да лъже.

  Строго погледнато, християнският възглед е за хармонизирането на човека с общността на другите хора, независимо от вродения у всекиго от нас егоизъм. Затова пък идеите имат свойството да се самоопровергават.

  (Ръми дъждец тази сутрин и е приятно за писане – приписка в полето на бележника ми.)   30.07.2004.

  Реплика на момичето, с което бяхме женени, кажи-речи, до края на 1988 г., казана в момент на ярост: "Ти си самият ад. Как живееш с този ад у себе си!" Та оттам ми хрумва, че всеки сам твори своя ад. Проблем на нашата цивилизация в дните след 11 септември 2001 г е как да бъде избегната злостта в основата на Исляма, без да се почувстват засегнати милиард и половина кротки мюсюлмани на планетата.

  Да се правим, че не откриваме жестокостите и терора, произтичащи от  тенденциозен преразказ, както и от превратни тълкувания на Стария завет от Библията във версията на Мохамед, става все по-трудно и по-тягостно. В зората на глобализиращия се свят тази набъбваща метастаза заплашва да взриви самите основи на живота върху Земята, отрича от най-висока в нравствеността трибуна човечността и възхвалява главорезите.

  Невинните жертви на конфронтацията между унижаваните бедни и благоустроените общества поставят неотложно пред философията проблема кой се възползва от озлоблението и как хищникът да бъде изваден на видело и нравствено порицан. Никакви стени не ще ни предпазят, докато не бъде разкодиран механизмът, според който Злото бясно се възпроизвежда. Светът е в състояние на перманентна война, непозната досега по мащабите си, понеже т.нар. свещени бойци, както с гордост се зоват джихадистите, отричат априори собствения си живот.

  И не мога да обясня защо в този момент ми иде на ум, че нещо тук ми напомня изсмуканите из пръсти бръщолевеници за Хари Потър. Умът ни е окупиран от подвизи на дрогирани убийци сред тълпа невинни жертви на смъртта в името на Бог, а всъщност манипулираните са продукт на Духовна сила, която явно повърхностно познаваме.

  Събитията от началото на третото хилядолетие утвърждават градежа върху любов и смирение, като основа на живота. Аллах, представян като версия на Бог-отец от Стария завет, е образ на грандоман, настояващ да бъде въздиган над реки от кръв. Поне в тълкуването не може повече да ни бъде представян за Съвършеното добро. Ислямският фанатизъм опровергава Исляма. Но това е едва началото на дълъг и труден път за елиминиране не на ислямската вяра, а на озлоблението.

  Къде бъркат обществата, градени върху Божествени препоръки? Може би самите мюсюлмани, възприемащи Свещения лик на Добрата световна сила, ще да ни подскажат отговора, защото те са най-силно уязвените в човешкото си битие и достойнство. За огромните множества мюсюлмани сега Съединените щати са Враг № 1; но на мястото на САЩ би могла да е всяка просперираща нация, която охранява интересите на гражданите си.

  Малобройна група свръх-заможни и практически необезпокоявани властници в Близкия Изток е изворът на нещастия, а янките с хаотичната си "политика от позиция на силата" се държат в Близкия Изток и навсякъде по света със самочувствие, като слон в стъкларски магазин. Този род конфликти на честта не се нуждае от оръжия, а от разум. Участта на мюсюлманите по света вече е тема, която тепърва предстои да бъде обсъждана. Какво добро да очакваме от този човек, като са му отнели възможността да живее и се развива човешки! Трохите, подаянията не са достатъчни за него, и това е очевидно. Какво добро е видял лъганият от рождението си вярващ мюсюлманин! Когато към човека се отнасят като към терорист, той наистина ще отиде да се взриви на някой многолюден пазар като фанатичен убиец. Аллах ли се грижи за него? Но той се кълне в Аллах, защото не вижда друг изход, и самоубивайки се в името на Аллах, решил е... по-точно, внушили са му, че възстановява достойнството си.

  Лесно е да го осъдим; трудно е да го разберем. Защото причината не е у него, а в нехайството ни към участта му. Умният търси причината първо у себе си, глупавият злобее срещу света и обвинява другите, че са прости.

  Бойците на САЩ са жива мишена на омразата, която набъбва не само в Ирак***. Защо са там, освен за да разпалват ненавист и да онагледяват лицемерието на висшата държавна администрация на днес най-развитата материално държава в света! Един хубав ден рейнджърите ще си тръгнат все пак от Близкия Изток, както преди това с подвита опашка и смачкано самочувствие напуснаха Виетнам, за да се потвърди древната максима, че съдбата на един народ е дело на самия народ.

  Най-същественото засега е, че съдбата на арабина влияе вече и върху нашата участ, независимо какво знаем за този човек. 

  Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 26 jan. 2019

Илюстрации:

– фрагмент от скулптура на Донатело (горе);
– Исус от живопис на Ел Греко,1541-1614 (долу)

___
* Мисъл на Огюст Роден (1849-1917). 

** От гр. demos "народ" и kratos "сила", оттам demokratia през лат. държава, устроена върху норми, сред които основни са равноправието и гражданските свободи, най-важна от тях: че Народът е суверен, определя кой да управлява общите дела, да защитава интересите на нацията. 

*** Освен Ирак, в 2019 г. да споменем още Либия, Сирия, Йемен, Украйна, може би и Венецуела...

**** Давид на Донатело (1386-1466) е първата бронзова статуя на Ренесанса – първа по рода си, изобразяваща гол мъж. Представя Давид със загадъчна усмивка, след като е отрязал главата на Голиат според древния юдейски мит. Давид е гол, с ботуши и широкопола шапка, а в ръката му е мечът на Голиат. Статуята е правена вероятно между 1420 и 1460 г. сл. Хр. Бел.м., tisss.