КЪМ ТЕКСТА "МАЙКА МИ"

Ароматът на свобода край най-мрачните зандани е най-мощен!

КЪМ ТЕКСТА

"МАЙКА МИ"

  

  – Виж, на 15-16 години, какво чаровно момиче е бъдещата ми майка. А когато била бременна с мен, приказвали си трите сестри, питат я: "Како, ами ако се случи някое ревливо джераме*, какво ще го правиш? И тя: "Ще го навра под леглото и ще го бия, бия, бия, докато млъкне".

  – Ха-ха-ха... Гадно!

  – Огън момиче, брей!

  – Боят е проява на слабост и безсилие.

  – С мен преживяла операция на гърдата, стопила се, станала като вейка, че нощем нито тя, ни баща ми съм ги оставял да спят, понеже съм ревял непрекъснато, та ме разнасяли на смени – докато единият спи, другият ме дундурка, само да не рева. По някое си време, изнервен, баща ми рекъл: "Това лайно ще взема да го изхвърля през прозореца, да миряса най-сетне". Бил съм страшно пиклив. Демек, отмъстил съм си заради онази глупава приказка пред сестрите й.

  – Ха-ха-ха!

  – Ами, разбирам я! Какво да каже моме, дето посланията си писало и преписвало толкова пъти, че подът побелявал от смачканите на топка опити да напише сносно любовно писмо...

  – Никога не съм си била децата, но и досега ме уважават и никога една дума накриво не са ми казали.

  – Любимото й занимание, по думите й, било да се свие в стаята си с някое книжле и на масата до нея да има купичка кисело мляко. Читанка абсолютна! Другите тичат навън, играят, мотаят се, а госпожицата седи в стаята си и чете. Беше я яд на вуйчо ми Любен, по-малък с година-две от нея, че й пробутвал все книги за "принцове с мазолести ръце". И спомена си приключва с ей тази лакърдия: "Та прокопсах, като се омъжих за баща ти, един голтак". Че демек дланите му на нейничкия били цели в мазоли от трупите, които разбичвали с другия чирак в мебелната работилничка на някой си Ончо, затова и под влияние на книгите за онези принцове си го избрала. Имам негова фотография с Ончо и майка му на арменеца пред фирмените табели на мебелната работилница. Виж колко готин е на 16-17 години бъдещият ми баща.

  – Ха-ха-ха!

  – Имала си уж кандидат-жених, Гошо Шантовия, който бил от заможно семейство, перспективен. Шантовите имаха голяма къща зад канала насред Пазарджик, точно срещу вечно прашната и кална улица Тунджа, където пък бяха къщата и дворът на дядо ми Борис Ненков Ангелов или Борис Дявола, както го знаеха пазарджиклии.

  – И сигурно цял живот го е натяквала.

  – Беше изпокъсала сума ти снимки на баща ми като ерген, където се мярваше по някое моме. За баща ми казваше: "Като ме погледне с тези негови сини очи, тръпки ми лазят по гърба". Иначе, където и да сме живели под наем (сменихме три адреса, докато си купят къща, когато бях вече войник), все тя ставаше причина мразещи се до смърт да се обединят срещу нас. Просто рядък талант имаше за тези неща.

  – Ха-ха-ха!

  – Но аз си я обичам такава. Усетеше ли несправедливост, не можеше да си затрае, да замълчи; оттам идеха и кавгите с хазяите, които се държаха извисоко. В кучи гъз ги навираше, ама после всички наоколо ни гледаха накриво. Чорбаджийска семка – перущенска и калугеровска, как да понесе, че филанкишии и перекендета** някакви си я броят за завалия беднячка! 

  – Ами, правилно!

  – Заради нея намразих и кавгите, и кавгаджиите, но от нея ми е този нрав: да не премълчавам, да не си трая, когато някого унижават пред мен. Всъщност, тя ме е възпитавала да отстоявам себе си, самостоятелен да съм. Когато още сме живели в първата квартира, на втория етаж, под наем при баба Кера, в къщата зад фурната на пловдивската улица Захари Стоянов 17, пресечка на улица Перущица, едва на десет месеца, все още непроходил, докато нашите ги няма вкъщи, лазешком съм се изтърколил по стръмното стълбище от втория етаж и пешком на четири крака съм поел към Винарската изба, на стотина метра от фурната, или към Четвъртък-пазара, да се поразкърша. Затова, като проходих, държаха ме под ключ като пандизчия.

  – Всеки сам се възпитава.

  – Да! Но тук говоря за онези първи седем години, когато от най-близките си човек усвоява стил и ритъм на живот. По-късно всеки сам избира образците, от които да продължи да се учи – реални личности или литературни герои от книги, от филми.

  – Какви литературни герои, като не можеш да четеш до седем! Ами сега децата гледат само филмчета, и естествено не са много наясно какво е добро и зло.

  – В този период е важно кои са ти учителите.

  – Важно е! Затова ме е яд на някакви си, които осакатяват децата духовно. Като не стават за даскали, да не се заемат с такава отговорна задача. Но повечето не стават.

  – Имам си моя лична теория, че представата за добро и зло ни е вродена, с нея се раждаме. Децата са най-уязвимата част на една нация. Книгата ЛАМСКИ*** съдържа около двеста идеално некадърни учители, и сред тях един единствен положителен образ – пенсионирана вече учителка, която нарекох с името на първата ми класна Дора Попова, заради която съм изял най-много пердах там долу, дето от 4-годишен с майка и татко живеехме девет стъпала в земята, под наем в избата на Дърварови, на пловдивската улица Ниш, пресечка на Пещерско шосе.

1951-1961 г. Нашият дом откъм двора и откъм улица Ниш

  – Ха-ха-ха!

  – Аз наистина й създавах много проблеми сред децата от I до IV клас, та говорила на майка ми тази Дора Попова: "Веднъж го видях мирен, и то беше в понеделника, след като в неделя ги водих на Царския остров. Ами какво да ви кажа, другите деца берат кокичета, с пеперуди се захласват, а вашият как се не спря! Търчи, катери се по дърветата, сякаш дотук са го държали вързан. Госпожо, от вашия син косата ми побеля, толкова ученици съм имала, но такъв досега не бях срещала". 

  – Е, от какъв зор?!

  – Ами чета от петгодишен и често ми беше скучно в час, та от скука правех разни маймунджулъци.

  – А така!

  – Но Попова си остана за мен първата и най-добрата ми учителка.

  – !

  – Госпожо – говорила на майка ми, – синът ви е особено дете, умен е и аз му градя пиедестал пред децата в класа, а той направи някоя щуротия, срине всичката добра представа за себе си.

  – Съмнявам се, че така се срива добра репутация сред класа. По-скоро става обратното.

  – Истина е, че двайсетина години по-късно някогашните ми учители от основното училище "Сашо Димитров" в Пловдив още си спомняха за онзи, палавия Гьорги. Не можеха да повярват, че това е същият Гьорги.

  – Ха-ха-ха!

  – Имахме по физика в пети и шести клас цицореста една, едра и руса, кръстил я бях Дизела. Двайсетина години по-късно бъбря си с нея: аз – вестникар, тя – вече пред пенсия. Напомних й, че някога ме е оскубала и ми се е разкрещяла: "Ей, скицо, марш в коридора наказан!" И тя ми казва: "Не-е, не ви вярвам, нямате нищо общо с онзи Георги Бояджиев".

  – Казах й: "Напротив, същият съм си и до днес", и тя прихна да се смее.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 26 jan. 2019

–––

* Хлапе, което създава проблеми на близките си.

** Филанкишия (от тур.) - никаквец; перекенде (от тур.) - занемарен имот; безличен тип.
*** Силно уважаван сред културните телци на Пловдив и околностите поет и някогашен кмет на Стария град след Десети ноември, освен дето прибра отделяните от учителската ми заплата две години пари за отпечатването, направи всичко възможно ръкописът "Историйките на ученика Ламски", както е пълният му надслов, никога да не види бял свят. Бел.м., tisss.