СПОМЕНИ, СПОМЕНИ ...ЗА МЪЖЕСТВО

 СПОМЕНИ,СПОМЕНИ

...ЗА МЪЖЕСТВО

  

  На всички българи от моето поколение момчета, родени непосредствено преди или след Втората световна война, които бяхме войници и за които преживяното в армията остави солен отпечатък за цял живот, нещо, което младите днес няма как да знаят и да разберат, но е част от нашия жизнен опит, твърде свидна част, за да я забравим – особено в дните на всеобща духовна поквара и нравствен хаос.

  Нощният влак пристига в Д. в 0,33 часа. В нула тридесет и три трябваше да пристигне. Но не пристигна. Кой може да се сърди на нощните влакове! Гъста и влажна нощна мъгла плува над коловозите. Не плува, ами виси в слънчевите окръжности на прожекторите. Наистина, тъй театрално виси! 

  Сега отнякъде се появява милиционер. И в походката му, и в начина, по който си крие ушите в яката на огромния черен кожух, и дори в самото му появяване има нещо странно и неестествено. Милиционерът спира и се оглежда. Студено е. Мъгла като прежда виси над коловозите. Нощ. Всички спят. Няколко нетърпеливи пътници чакат нощния влак, който трябваше да пристигне в 0,33. Но той, разбира се, не пристигна в 0,33.

  Един човек е опрял гръб върху стъклената будка, където в обикновено време продават закуски и други дребни работи. А ето и аз – седя в уютния си дом, оглеждам лицето си в отражението на прозореца, скъпия и свиден мой прозорец, и не мога да се откъсна от този човек. Взел към химикалка "Емва" и се опитвам да пиша. А химикалката пише в зелено и аз си мисля: А защо пише така тази химикалка? Ставам, отивам в дъното на уютния си дом и гледам в нощта. Но навън е тъмно и аз естествено нищо не виждам.

  Трябва да пиша, казвам си. И човекът отново и отново обляга гърба си върху стъклената будка, която трепти с луминесцентни светлини, отново и отново аз си казвам: Кой е той? Защо химикалката ми пише зелено? И в това лицемерно колебание между настояще и минало, когато атмосферата е осезаема у мене, а човекът стои и аз се чудя какво ще стори по-нататък този човек; в такъв миг от времето, когато съм започнал разказ, а не зная как да го започна, аз съм по-нещастен от всеки, не мога да плача, самотен съм и съм беззащитен като дете.

  Човекът се опрял с гръб върху стъклената будка. Това става на перона на една гара. Нощ е. Всички спят. Студено е. И наближават Новогодишните празници. Един милиционер сред перона на запустяла гара неестествено крие лице в огромен черен кожух и внимателно се оглежда. Мъгла се носи над едва различимите железни коловози. Групичка нетърпеливи пътници са оставили куфари и торби на земята и гледат към светлите окръжности, очертани от двата прожектора в нощта. Има ли сняг? Не е важно дали има сняг или не. Но наближават Новогодишните празници. Аз пак забелязвам самотния човек и започвам да си мисля за него. Студено е. Обувките са се напластили със студ. Студът прониква, пълзи, просмуква се през цялото тяло. От устата се вие пара. Хората наоколо приличат на пушачи. Пушат и очакват нещо.

  – Студено! – казва някой и всички се взират в далечината. Леко облаче топъл въздух, превърнал се в пара, лети към светлината на прожекторите и ги обвива с нежни пръсти. И аз стоя – ето, вече цяла вечност седя върху мекия стол в моя уютен дом. Пред мен: върху масата, върху пода – върху и встрани от изящния, и струва ми се, добродушен за цената си килим, по леглото и под него, по бюфета, по шкафовете, по стъклата на скъпия мой прозорец, всичко, всичко се е изпълнило с хартия. Това са изписаните и полуизписани, но непременно задраскани листове: текстовете, които съм написал през живота си. Виждам няколко, смачкани момент на див гняв – окъсани, раздърпани като просяци, и ми става жал за тях. Много листове!

  Сега пред мен се изправя милиционерът. Гледа ме някак неестествен и казва с гласа на моя добър баща:

  – Студено е.

  – Защо? – гледам го. – Нима и на тебе, с този огромен агнешки кожух, ти е студено! Кажи, моля ти се.

  – Ние сме от по-старото поколение – казва уклончиво той. Облак топъл дъх се превръща в пара, лети към светлините. Стори ми се, прожекторите за миг се скриха. После всичко стана пак както преди. Аз продължавам да стоя в уютния си дом, на мекото кресло, пред масата, отрупана с листове.

  Милиционерът започна да се взира в моя човек. Реших, че той го гледа спокойно и съсредоточено. Но след като написах това, дойде ми на ум, че той всъщност го гледа умно и изпитателно. Аз тъй се увлякох в желанието си да свържа двойка наречия със съюза "и", че в момент на просветление решително написах: "Той го гледаше изпитателно и безцеремонно, нагло и съсредоточено. Той се опитваше да се взре до дъното…"

  – Да, студено е. Каква зима! – за втори път въздъхна милиционерът.

  Стана ми интересен този милиционер и за момент пренесох цялото си внимание върху него, като не забравях и моя човек, разбира се.

  "Милиционерът просто бе човек от село. Човек-селянин си беше той. И съвсем не успяваше да забрави това. Понякога, в мразовити зимни нощи, когато биваше на пост, той обичаше да си спомня една малка бяла селска къщица, разположена сред узряло пшеничено поле. Потънала в слънце и топлина. Веднъж майката каза: Тръгваме! – и момченцето с големите сини очи изплашено се дърпаше. Заплака. Зарева с всичките си сили и легна на земята. А после тръгнаха и вървяха, вървяха, вървяха. А Градът сивееше и ги очакваше в маранята, строг и неизвестен."

  …Това бе първото нещо, което написах за този милиционер. След това ми хрумна още едно и аз веднага побързах да го запиша, докато не съм го забравил, като – разбира се, не забравях нито за миг и моя човек.

  "Веднъж преди Нова година някога клаха прасе. Дойде касапин с голям специален нож. Касапинът поиска топла вода, после си запретна ръкавите и каза на мъжете здраво да държат прасето, хвърли се върху животното и направи нещо с ножа. А момченцето със светлите очи легна върху земята и плачеше с всички сили.

  …Докато пишех, наяве виждах всичко. И все пак накрая ми стана малко неудобно: ами че всъщност имах предвид себе си, не милиционера. Това наистина се бе случило. Като си казах, че не бива да забравям моя човек, продължих нататък: "Той беше милиционер от петдесет и пета. Спомни си и една също такава мъглива и сива, студена нощ. Изпуснали бяха страшен престъпник…"

    В този момент настана оживление сред нетърпеливо очакващите влака, който отдавна трябваше да е пристигнал от Д. в 0,33 часа. Милиционерът дойде при мен и дъхна в лицето ми:

  – Влакът закъсня.

  Хората отзад се раздвижиха, зашушукаха тайнствено и прихнаха да се смеят. И това беше толкова неестествено! Също като театър. Всички бяха порозовели от студа, все пак доволни се взираха единодушно в посоката, откъдето трябваше да се появи закъснелият влак от Д. С цел да подкрепя мисълта си за театралността на обстановката, ще добавя, че те приличаха досущ на Античния хор; при това мъглата служеше за завеса, отдръпваща се от напора на светлината откъм двата огромни прожектора. Да повтарям ли, че милиционерът беше неестествен!

   И така, остана ми само надеждата за моя човек. Въздъхвайки, обърнах се към него, но с изненада открих, че той не извършва абсолютно никакви движения, никакви гримаси. Той имаше големи и тъжни спокойни клепачи. Лицето му се състоеше от тънки бледи устни. Името му още не знаех, ала знаех, че му е студено, въпреки че не беше проронил ни звук досега, нито пък трепереше.

   Милиционерът приближи, раздруса го.

  – Заспал си – каза му угрижено.

  – Да – каза моят човек, и аз видях как от устните му изскочи облаче.

  – Влакът закъснява двайсет и осем минути – подхвана милиционерът, защото му бе омръзнало да мълчи и да си спомня.

  – А кога ще дойде?

  – Двайсет и осем – намръщи се милиционерът, – при тоя кучешки студ.

  Пътниците, т.е. нетърпеливите хора, които се кикотеха досега, тръгнаха да си отиват. Редичката им постепенно избледняваше и избледняваше, и избледняваше, докато накрая съвсем се стопи в мъглата с последния от тях, който мъкнеше огромен черен куфар и шарена торба. Той се кълчеше, като вървеше, и аз реших, че това е просто един отдалечаващ се клоун.

  Чакалнята също глъхнеше опразнена, защото те вероятно бяха се върнали вече по домовете си. В този час може би вече танцуваха край горящите и зачервени печки, в топлите примамливи легла, край топлите и примамливи тела на жените, зад плътните бели, светлосини, бледожълти и бледорозови завески на прозорците, или просто пиеха горещ липов чай

и разправяха спомени от миналото. Като че целият свят спеше, хъркаше и се обръщаше в съня си или разправяше спомени.

  Опитах се да си представя какво прави всеки един от тези нетърпеливи пътници, но то ми отне безполезни усилия; уморен, заживях с мисълта, че са необикновено еднакви – бледорозови и нетърпеливи, които пият липов чай и спят с жена си, а когато са в добро настроение, разправят спомени.

  – Защо си тук? – попита милиционерът. Забелязах, че той отдавна беше взел инициативата не само в разговора, но се опитваше да стори същото и с моя разказ. Човекът, който още стоеше, опрял гръб върху обкичената с коледни дрънкулки будка, отвърна тихо:

  – Не знам.

  – Не й харесваш, нали!

  Милиционерът ми стана симпатичен от този момент. Защото думите му бяха находка и за мен. Той имаше предвид жена, някоя жена или момиче, и това беше романтично. Особено в такъв момент! Съвсем реално усетих, че мен също ми е студено. Камината в моя уютен дом беше престанала да гори, бях леко облечен – само по риза, а на всичко отгоре пишех за студа. Или обратно: заради това, че ми беше студено, пишех за студа.

  След около половин час отново седях пред масата. Моят уютен и стар дом излъчваше топлина и приятни чувства; чисто и просто разговарях с двамата – милиционера и моя човек, опитвах се да вникна в мислите им и това беше интересно и забавно като игра. Младият човек, когото наричам Моя човек, който досега спеше като че ли под големите си клепачи; който криеше може би нещо в себе си и старателно мълчеше; който беше блед от студ или кой знае от какво; който вече каза, че не знае защо е тук, – си припомни. Припомни си нещо… И това беше още една банална история в навечерието на Новогодишните празници. Видя гора. Вървят двамата: той и Ник, по пътеката. С два автомата на пост. И Ник казва замечтано: "Беше такава нощ. Имаше мъгла. Легнахме по средата на поляната. Тя лежи, а аз я гледам. Розава и бяла… много бяла". Ник стиска ръцете си в юмруци, а от лицето му изтича злоба и капе върху новичкия автомат.

  "Ти какво би направил, Климе?" – пита Ник.

  Клим отговаря спокойно: "Какво ли! Нищо. Нищо не бих направил".

  Двамата вървят полекичка, бавно, взират се в тъмнината – там, където са корените на храстите на огромни дървета. "Още не съм спал с момиче" – признава си неочаквано Ник.

  "Добре" – казва Клим.

  – Десет минути закъснение – намръщено измърмори милиционерът. Бе обиколил няколко пъти около гарата; и докато обикаляше и се вслушваше в звука на скърцащите си обуща, философстваше тихичко на глас. Стоеше сега намръщен.

  – Не й харесваш, значи! Жените са чуден народ. Чуден народ, ти казвам. При нас на село имахме една… – И разправи всичко, което си спомняше от едно време. Накрая спомена и мразовитата нощ на петдесет и пета, когато милицията изпусна онзи престъпник, т.е. когато му изгуби дирите.

  А Клим, човекът срещу милиционера, си спомня как Ник казва: "Такава загубена нощ!" Клим отвръща: "Не се отчайвай. Нищо не е изгубено. Само ти си днес в лошо настроение. Но ще ти мине, повярвай!"

  Вървят и автоматите теглят главите им надолу. Вглеждат се в околната тъмнина – сред храстите, даже и зад стволовете на големите дървета. Ник брои на глас крачките си. После мълчат. И Ник пак се обажда в тъмнината, неочаквано: "Когато ми е тежко, отивам на някоя гара. И чакам. И винаги се случва нещо интересно…"

  След "интересно" следва фойерверк от автоматен откос и Клим вижда как Ник безпомощно пада и се опитва да се усмихне от земята. Разбира се, Клим няма ка да види това, ала всичко си го представя точно така. Малко по-късничко и Клим притиска лице към земята, но той е жив, страхува се за живота си – жив; и това ще ги разделя отсега-нататък във вечността.

  – Студено е! – каза младият мъж, опрял гръб о разноцветно осветената празнична будка на перона на една гара. Има един влак, който трябва... би трябвало да дойде в 0,33. Но кой може да се сърди на нощните влакове!

  Горе, застанал зад моя свиден прозорец, аз с радост гледам навън и си говоря: "Боже! Клим, ти си бил добър човек". Не зная какво ми дава право да говоря така срещу Новогодишните и другите празници за човек, който не знае какво трябва да прави, когато очаква влак на някоя гара. При това, закъсняващ влак! Но въпреки това, не крия радостта си. Ето, Клим е пред очите ми; Ник лежи на земята и изглежда жив, защото се е усмихнал, но все пак е мъртъв; милиционерът гледа и двамата и напразно опитва да се отскубне из спомените си, или не, да отскубне спомените от себе си, както се отскубва бурен, и да ги захвърли някъде в мъглата…

  – Тази нощ е необикновено студена – подхвана разговор милиционерът и направи няколко крачки. Огромният му черен кожух се повлече бавно и тържествено. "Ама много е студено" – повтори си той на ум. Но не успя да се отърве от спомена, който неотстъпно го преследваше в тази мъглива нощ. Спомни си, но не прасето, нито жената, а престъпника. Защото смърт го очакваше това животно. Освен малката бяла селска къща сред зрялото безкрайното житно поле, този спомен единствен го изпълваше със страх и радост от преодоляването на безбройните неприятности в живота.

  Очите под спуснатите клепачи на Клим гледаха спокойно. Всеки си има една гара в този живот – мъничка крайна или попътна гара; и една нощ му се налага да чака влак. Влак, който не може да пристигне в 0,33, защото е нощен влак – движи се търпеливо, пипнешком в мъгла и тъмнина, но все пак движи се. Изпитвам непреодолимо желание да заговоря моя герой, но той ме изпреварва.

  – Аз си отивам – каза Клим.

  Милиционерът почака да свърши споменът му и чак след това каза:

  – Добре.

   И то бе казано простичко и наивно, като че ли точно от него зависеше светът… сега, в навечерието на Новогодишните празници. Сети се нещо и извика след отдалечаващия се Клим:

  – И дръж се, ей! Като мъж се дръж. Жената трябва да се държи здраво.

  От устата му изскочи огромен бял облак и като балон литна нагоре, към светлината на двата прожектора…

  …А аз съм навел глава над масата. Зад мен е изящният, и струва ми се, необикновено скромен за цената си килим; стоя си тук, в уютния дом, край горящата зачервена камина, пред моя скъп, свиден прозорец, сред стаята, отрупана с изписани и полуизписани, ала непременно задраскани листове – листовете, които съм написал дотук през живота си – и си казвам: "Боже мой, това беше ти! Никакъв Клим, никакви пътници, никакъв Ник, никакъв милиционер в черен агнешки кожух. Това си беше ти самият; и спомени… спомени за мъжество".

БЕЛЕЖКА ОТ ДНЕШНИЯ ДЕН

  Този текст ми отвори, според вътрешно мое си убеждение, голямата обкована с яки медни гвоздеи порта на някогашния вестник "Народна култура". Отведе ме в света на Българската поезия и проза, първо при ироничния Климент Цачев, сетне при Йордан Радичков, който по онова време (1969) беше май литературен консултант във вестника на Съюза на българските писатели "Литературен фронт", автор, тъкмо нашумял с пиесата си "Суматоха" в Сатиричния театър и с чудатите си сюжети от Северозападна България. Помня мнението на този човек, който иззад огромно като фурнаджийски тезгях масивно бюро ми се усмихваше учтиво, когато рече: "Виждам го като река през полето, която току изчезне в пясъците, после се появи на най-неочаквано място". И след още няколко такива учтиви приказки – угрижен, с нотка на съжаление: "Не мога да го пусна за печат… сега. Не му е сега моментът. Ще те съсипят. Изчакай. Ще му дойде времето".

  Пред вратите на Европейското цивилизовано общество сме като нация здраво обрулена, изтерзана, облъскана от "Вятъра на промяната". Ако си спомняте, имаше в онези години шлагер на състава "Скорпиънс", който стана култов дори преди "Лет ит би" на "Битълс", символ за падането на табутата. Текстът по-горе мен лично ми напомня на Френския културен център Бобур в сърцето на Париж с цялата си изнесена навън арматура: входящи електрически кабели, дограма, стъклария, изходящи инсталации за аспирацията и отпадните води, всичко изнесено на показ, съставящо част от фасадата и на тази, пак ще я употребя думата, култова сграда за съвременния homo sapiens*, или по-точно казано, homo ludens**. Всичко на показ – от подсъзнателните бесовски енергии до едва розовеещата с нежната си слизеста ципа пулсираща мантия на Божественото у нас.

  Пловдив – столица на културата, Европа 2019 

Plovdiv, 17 jan. 1969 – edited by 31 dec. 2019

–––

* Мислещият човек (лат.)

** Играещият човек (лат.) Бел.м., tisss.

ХРАМЪТ НА ЗЛОТО

ХРАМЪТ НА ЗЛОТО*

  Както може би вече знаете, масонството е било през миналите векове пазител на древните мистерии – окултни и езотерични учения, които се съобщават единствено на посветени. Но как да си обясним тайнствена религия, която отнема поне няколко години обучение, за да се разбере; казват, че окултистите извличали своите учения от древни египетски, вавилонски, кабаласки и гностически култури, които по време предхождат християнската цивилизация. Тайните общества са принудени да скрият същинската природа на своите философии зад вяра уж в християнството, само за да избягнат преследване от официалната власт. От векове подобни общности на "посветени" – Розенкройцери, Рицари, Тамплиери и пр., в християнска Европа са обвинявани в идолопоклонство.

  Докато масони от по-ниски нива могат да практикуват християнство, онези, които се стремят да достигнат висока степен в рамките на Братството, трябва да изучават постулатите и философиите на тази мистериозна религия. Масонът не се е стремил светът непременно да приеме представата му за духовност, понеже представата му за духовност е строго запазена само за посветени. Личност на висока позиция в обществото, ала масон, се стреми да подведе към "глупава" версия езичеството си.

СИМВОЛИ И ПРЕДСТАВИ ЗА СВЕТА

  Внушителният екстериор на катедралата "Св. Йоан Божествени" в днешния Ню Йорк провокира ужасяващи представи, когато човек по-внимателно се вгледа. Но какво по-точно откриваме там? Да разгледаме детайлите в храма.

  Върху западната фасада на сградата каменоделците изваяли скулптурни сцени, изглеждащи странно за храм на християнската вяра. Поразителни са смразяващите изображения на унищожението на града и неговите забележителности. Виждаме Бруклинския мост, разпадащ се с колите и автобусите, рухващи в бурните води. Вдясно е Статуята на свободата потъваща в залива. С ужасяващо пророчество е представена и Нюйоркската фондова борса с търгуващите хора наоколо.

ЦЕЛ НА УЖАСЯВАЩИТЕ СКУЛПТУРИ

  Свети Йоан Богослов е автор на Апокалипсиса (Откровението), където описва в символни картини събитията, които предстои да се случат. Окултистът вярва, че в Откровение Йоаново е закодирано познание, предназначено само и единствено за посветения в езотеричните (скритите) учения. Сцена върху западния вход на най-високата катедрала в света представя Ню Йорк като Великия древен Вавилон – град, според Свещеното писание, разрушен до основи от Божия гняв. Скулптурата представя рухващите кули-близнаци на Световния търговски център върху колона в храма. Скулптурата е монтирана през 1997 г., четири години преди терористичния акт с Кулите. Други разпознаваеми обекти върху колоните на храма, са скулптури на сградите на Chrysler и на Центъра Citigroup. Пасаж от Апокалипсис (Откровение 18), съответства на тези композиции в катедралата на Ню Йорк:

     "Падна! Падналият е Великият Вавилон!
      Той се превърна в дом за демони,
      за преследване на всеки зъл дух,
      на всяка нечиста отвратителна птица.
      Защото всичките народи са пили
      заблуждаващото вино на нейните блудства.
      Земните царе прелюбодействаха с нея,
      търговците на света се бояха от прекомерния й лукс".

  Възложителите на храма внушават доста неща чрез многобройни прилики между действителния днешен Ню Йорк и Великия древен Вавилон, описан в Библията. В Апокалипсиса четем: "Великата проститутка, която седи върху много води – хора, тълпи, народи и езици, държи в ръка златна чаша. Тя управлява царете на Земята... (Статуята на свободата?). Търговците на Земята, кога се обогатиха в прекомерния си лукс, плачеха, защото никой не им купува вече стоките... (Нюйоркската фондова борса?). Търговците, дето разпродадоха всички тези неща и спечелиха богатството си така, ще стоят далеч, ужасени от мъките си. Ще плачат, ще жалят и ще викат:

        Невольо! Невольо, о, Велик град,
         облечен в лен, мораво и червено,
         блестящ от злато, скъпоценни камъни и перли!
         Само за час това огромно богатство бе разрушено".

  Днес над 70% от световната търговия минава през Нюйоркската фондова борса; защо сградата е изобразена върху апокалиптичната колона на храма! Съществена част от Апокалипсиса на св. Йоан се отнася до търговците и търговските им стоки. Защо строителите на Божествената катедрала "Св. Йоан Божествени" предричат със зловещи подробности унищожаването на своя град? Вгледаш ли се в скулптурата на Нюйоркската Асоциация (NYSE), ще откриеш човешки скелет и страховити твари, представящи смърт и унищожение. Това пророчество ли е?

  Скулптура, очевидно символизираща борбата между добро и зло, носи елементи, присъщи за езическите представи: Поклонението на слънцето, Митични същества, Слънчевата или Лунната двойственост. Назована "Фонтанът на мира", скулптура заимства фантастичния, преиначаващия стил на гротеската. Животински твари се изнизват от усмихващото се Слънце, което е основа на култовете в ред езически ритуали за поклонение как слънцето дарява живот. Идолът сочи на изток, езическа традиция. Странни неща върху скулптурата, като ДНК-символ (ДНК има и над входа на Катедралата). Известно е как съответства на Християнската вяра генното инженерство. Джон Ленън в една от песните си казва: "Един ден светът ще живее като един. Хора, мислете, това е страшно!"

ПРОЦЕСИЯ НА ТАЛАСЪМИТЕ

  Всяка година на Хелоуин катедралата "Св. Йоан Божествени" е домакин на събитие, наречено Великото шествие на духовете. Основно това е парад точно в светилището на Катедралата, където хора в костюмите на ужасяващи демони, духове, чудовища и други страховити неща се разхождат при зловещия вой от музикалния орган в храма. Това напомня странните ритуали в окултните групи. Извън големия брой костюми и маски, представящи всевъзможни демони и самия Сатана, има и нещо неприсъщо за християнски храм – някои костюми са гавра с християнството.

  Поръчителите за строежа на Нюйоркската катедрала "Св. Йоан Божествени" с подробности предсказват унищожението на своя град. Доста необичайно, нали! В скулптура на Нюйоркската Асоциация (NYSE) се мъдри скелет и страховити твари, които представят смъртта и унищожението. Това дали не е пророчество?

ХОРАТА СА ПАРАЗИТИ ВЪРХУ БОЖЕСТВОТО ЗЕМЯ

  Храмът има пълна акредитация от ООН и за ООН е ключов актьор в духовността. Дванадесет лица, посочени за директори (съветници) в Храма на разбирателството, са членове на съветите в Глобалния форум на ООН. Този род форуми са трибуна за оратори, агитиращи за Новата световна религия, основана върху Поклонението на Земята. Джеймс Ловелок – един от най-изявените окултисти, проповядва, че Гея (Божеството Земя) дарява живот и има способността да се самолекува, но описва хората като раково заболяване на Божеството – коварна болест, за да бъде излекувана. С други думи, хората сме паразити на Божеството.

ИЗВЕСТНИ ЛИЧНОСТИ И ОКУЛТИЗМЪТ

  
  Ал Гор, който вече няколко пъти държи реч в Катедралата на Св. Йоан Богослов, твърди: "Бог не е отделен от Земята". За християнството, юдаизма и исляма Бог е отделен от Земята, той е в Небесата. Ако се замисли човек над фразата на г-н Гор, излиза, че: Бог = Земя = Земята е Бог! И г-н Ал Гор бе възторжено аплодиран тук за своите книги и за лекциите си. Църквата на Всички светове поздрави победата на двойката Бил Клинтън - Ал Гор в изборите за президент на Щатите през 1996 г., като написа: "Ние сме Нео-езичници, предлагаме еклектична реконструкция на древните природни религии, комбинираме архетип от множество култури с мистични духовни учения, нашите вярвания и духовни ценности не се различават от онези, които Вие, г-н Гор, описвате като собствени. Книгата Ви "Земята в хармония" сред нашите вярващи е манифест за всичко онова, на което ние държим. Знайте, тук ние сме половин милион нео-езичници, подкрепяме Ви, гласувахме за Вас и ще подкрепяме Вашата политика за спасение на Земята и обединение на Великото Семейство".

ПАМЕТНИЦИ И ЗНАЦИ

  Странни паметници и произведения на изкуството, монтирани от мощните тайни групи на видни места тук, призовават за нов тип глобална духовност. Ключовите изрази и думи, които те използват, за да направят този вид манипулация социално приемлива, са "Мир", "Хармония с природата", "Хармония с безкрайността". И как може да си против мира?! Не можеш, разбира се, но този род послания прикриват зловещите средства, които се готвят да приложат за постигане на целта – "Мир" ще настане, само когато имаме едно световно правителство; "Хармония с природата" ще имаме само когато световното население драстично бъде ограничено, докато "хармония с безкрайността" ще получим, когато светът се откаже от традиционните религии, за да прегърне модерното нео-езическо... човеколюбие"(?! – бел.м., tisss).

  Катедралата "Св. Йоан Божествени" действа като мозъчен център за духовния облик на т.нар. глобална промяна. Чрез многообразните форуми и срещи на ООН Храмът на разбирателството обединява лидери от основните религии по света, за да сътвори универсалното свое послание, което по-късно ще бъде съобщено на човечеството чрез местните религиозни мрежи. По бавен, но сигурен начин смятат да преоформят всички религии в една всеобща световна религия под знака на... човеколюбието. Образец за подмяна на духовността са лекциите на Madeleine L’Engle в катедралата (лидер сред основателите на храма). Ученията на Madeleine L’Engle включват: шаманизъм, изживявания извън тялото, астрално проектиране, Таро методи за предричане на съдбата, Преклонение спрямо Божеството Земя, психични способности, йога, тантрическа тога (сексуална форма на т.нар. черна магия), астрология. Почти всички изброени тук практики са осъдени от векове, ала са възприети за лекции в Катедралата на Ню Йорк. Тези курсове се популяризират и в част от религиозните храмове по света.

ЕКОЛОГИЯ И ЕКСПЕРИМЕНТИ СЪС СМЪРТТА

  
  Екологията, според окултизма, е основната ценност и трябва да бъде глобално наложена. Чрез внушението на чувство за неотложност и страх от деградация на природата лесно е да бъдат гласувани закони, които нормално щяха да са крайно непопулярни – като например, да се повишат данъците заради околната среда, да се измести вниманието на вярващите от послания на религията им към послания на единствено новата вяра за Поклонение към Божеството Земя. Онзи, който приеме тази вяра на Новата ера, ще бъде склонен да приеме и противоречиви проекти, като Планираното родителство и Евгениката (създаване на човешки същества и животни по изкуствен начин). Превърнат ли във върховна "модерната" си религия, която уж е посветена на преклонение към Природата, ще виждаме човеците като паразитно присъствие и вече без скрупули ще възприемаме смъртта на огромна част човешки същества и животни само заради доброто за Божеството Земя.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

  
  Ако не сте разбрали дотук, катедралата "Свети Йоан Божествени" в Ню Йорк не е християнски храм. В действителност вярата, представяна там, се състои от лица, които работят за изкореняване на религиите. Не говоря за която и да е вяра. Знаем, че всяка вяра внася мъдрост със своите поучения. Но безумството с вярата на човечеството и възванията за преклонение пред нещо чудовищно е една епична, библейска манипулация. Отците в Светото писание твърдят, че Сатана е господар на Измамата. Онези, които отиват в катедралата, са манипулирани по начин, които едва ли могат да си представят. Ап. Павел предупреждава:

"… защото такива са лъжливите им апостоли, измамните работници, които се превъплъщават като да са апостоли на Христос. И не е чудно. Самият Сатана се превръща в Ангел на Светлината. И не е трудно неговите служители също да се представят за свещенослужители на истината, но тяхната кончина ще е според делата им" (Послание II до коринтяни, 11: 13-15).

  Отклонение от вярата чрез подлъгване на огромни маси да се покланят на нещо извън традиционните религии е кощунство. Който отива в тази катедрала, знае ли към кого всъщност отправя молитвите си?

  Автентичен текст и илюстрации: vigilantcitizen.com
  Съкращения и редакция: tisss

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 30 dec. 2019

–––

* Разположена на авеню Амстердам в Morningside Heights, катедралата "Св. Йоан Божествени" е най-голямата катедрала в света и главна църква на Епископската епархия в Ню Йорк. Бел.м., tisss.

КОГАТО АДАМ СРЕЩНА ЕВА

КОГАТО АДАМ

СРЕЩНА ЕВА

Дойде, като разбра, че я желая,

разходи се навред като кралица,

докато в кухнята приготвях чая,

чух в банята водата да се плиска.

Загърната в хавлията ми бяла,

излезе мокра, свежа и красива

и ме загледа, сякаш не видяла

мъж тръпнещ чай горещ да й налива.

Изискан в романтичната си дреха,

оказах се добър и тих слушател,

човек, достоен само за утеха

и както тя реши – невероятен.

Не можех вече себе си да трая,

посегнах плахо да си я погаля

и после май изгубихме му края –

аз нея ли, или тя мен ще сваля.

Какво тук мога повече да кажа,

такива случаи съм слушал много,

в леглото ми тя бе като на плажа –

все още мокра, но и много гола.

Жена и мъж понякога се срещат

и най-случайно, в плен на странна сила,

нощта превръщат в плът гореща,

при тях която се е приютила.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 29 dec. 2019

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (22.)

ДНЕВНИКЪТ НА ЕДИН ПЛОВДИВЧАНИН (22.)

  Ето, аз дишам, работя, живея, 

и стихове пиша, тъй както умея, 

с живота под вежди се гледаме строго, 

но ти не разбирай, че мразя живота...

  09.04.2001. 

  Хераклит от Ефес (520-460 г.пр.Хр.): "За закона народът е длъжен да се бие така, както се бие за градските стени"*. И веднага подир това, коментар на тълкувател, наш съвременник**: "Възненавидял хората за глупостта им, Хераклит се оттеглил  и живял в планината, като се хранел с корени и треви или, според други сведения, целият му живот по-нататък минал в полумрака на един храм, където се уединил и се отдал на философията. Вечер излизал пред храма, където с увлечение играел с децата на топчета".

  Очарователно (вероятно, и закономерно) е съчетанието между високи духовни изследвания с чистотата и непринудеността на детското съзнание в играта. Та ще се повторя: всеки от нас в основата си е дете; детството е близо до божественото, до т.нар. "висш разум" именно понеже е естествено и необвързано с тежкия товар от натрупания личен опит, където подчинени на пристрастията си често се лъжем. Какъв очистителен душ за обременения възрастен човек е детската игра! Детските сетива са по-отворени за висшия тип информация интуитивно – не логически; чрез необремененото си с налепи от жизнен опит съзнание детето, по-успешно от нас, възрастните, различава истинското от фалша. Странно ли е това?!

  От друга страна, мисля си: "полумракът на един храм" или полумракът въобще има свойство да изостря усета ни към същественото. Полумракът е и алегория на подсъзнанието, където генетично са ни заложени послания от миналия преди нас живот, от житейския опит на предците. В ярката светлина надделява функцията на окото, възприемащо преди всичко външни очертания на материалните образи за сметка на глъбинното и по-важно съдържимо. Тишината е изпълнена със звуци; мракът – с ярка картина на въображението. Нали затова във върховия момент на любовния плътски екстаз жената плътно затваря очи? Очите не виждат, изплуват образи и мелодии, излитащи отдън душата, отвътре-навън; душата ги излъчва с чар и аромат в търсене на Духа.

  * * *
  Преди години в книга*** за транспортирането на оръжия и муниции от САЩ към Съветска Русия в разгара на Втората световна война срещам описание, което сега изплува пред мен като метафора за цялата ни цивилизация в началото на третото хилядолетие след Христа. Значи, посред ледените Северни ширини на Атлантика в посока Мурманск, въобразявайки си, че са заобиколили смъртната опасност откъм дебнещите хищно нацистки подводници, американските млади моряци от огромен трансатлантически транспортен кораб запалили всичките му светлини; усилени до крайност, високоговорителите на кораба огласят мразовитата нощ, върху трите му палуби цари веселие, вихрят се танци, самоуверени подвиквания ечат възторжено към небесата. С две думи казано, кипи живот... там, на кораба, който се извишавал над конвоиращите го плаващи наоколо в мрака значително по-дребни, сиви и едва забележими в тъмнината бойни кораби, чиито екипажи с трепет се взират в дивата вакханалия на самоувереността, веселието и сладостта от живота. На тях им е ясно, че самоуверените веселяци там горе представляват чудесна мишена за дебнещата Смърт. И неизбежното не закъснява.

  От няколко посоки почти едновременно през разпенените вълни пробръмчават немските торпеда. В гигантски факел се превръща луксозният самоуверен лайнер, накланя се рязко, потъва и върху водната пустош безредно се понасят разни там отломки с покачени върху им отчаяно борещи се за живота си хора. На това място свидетелстващият прави късо отклонение, предавам по смисъл: Знаете ли какво става с човешката плът, попаднала рязко в условията на минусовите температури, характерни за Северния Атлантик! За секунди плътта се сгърчва, почернява, свива се като бъбрече в разжарено олио. Дори извадените още дишащи оцелели успяват да преживеят едва час, час и нещо.

  Ей тази тревога за вихрено носещата се през космоса наша планета, струва ми се, не бива да ни напуска – особено сега, когато сме се размечтали, и устремени към селенията на хармонията, бленуваме екзотични поляни от щастие. Мило момиче, бой се от данайците, когато идват с дарове! Особено когато идват с дарове, тогава внимавай, мила.

  * * *
  Българската душа има тъмни пластове трагичен опит. По-богати сме на трагично минало от народите, които живеят наоколо. Нищо не е останало от великолепните ни дворци, храмове, светилища и цветущи някога заможни градове. За разлика от населяващите Западна Европа, където във видимия за окото пейзаж е съхранено някогашното великолепие, у нас тези някогашни достойнства пак продължават да си съществуват, но под дебел слой нагла до безумие грубост и невежество. Всички виждат как изглеждаме отвън, но духовното у нас само ние можем да го извадим от миналото и да го поставим за ориентир. Не, не сме наказани от бога, но зле сричаме собствената си История. Това е!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 28 dec. 2010 – edited by 29 dec. 2019

___
* Цитатът е от книгата на А. Грънчаров "Изкуството на мисълта", изд. 2001, с. 22.
** Авторът на цит.съч.
*** Валентин Пикул, "Реквием за конвой PQ-17" На 4 юли 1942 г. военните кораби, охраняващи конвой PQ-17, получават лично нареждане от сър Дъдли Паунд – първи морски лорд на Адмиралтейството на Великобритания: "Convoy is to scatter!" (Конвоят да се разпръсне). Транспортните кораби на кервана, оставени без защита, стават лесна плячка за нацистките самолети и подводници. От 35 кораба потопени са 24; убити са стотици британски, американски и съветски моряци; огромно количество военни товари потъва в ледените води на Северния Атлантик.

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B5%D0%BA%D0%B2%D0%B8%D0%B5%D0%BC_%D0%B7%D0%B0_%D0%BA%D0%B5%D1%80%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B0_PQ_%E2%80%93_17

Вж.  http://thirdreich.boinaslava.net/dopylninfo/PQ-17.htm Бел.м., tisss.