Публицистика – ГЛУПОСТТА НЕ Е ПОРОК, АЛА КОСТИ ТРОШИ (1.)

ГЛУПОСТТА НЕ Е ПОРОК, АЛА КОСТИ ТРОШИ (1.)

      12.05.2001.

 
   Може би има щастливи изключения, но те затова и са изключения, защото утвърждават наложила се през последните трийсетина години идилия в горния курс на Българското училище. Днес в Българското ни училище царува откровена, безкомпромисна съпротива срещу учителя, искам да кажа: срещу учителя, като нравствена институция. В известен смисъл Учителят, ама не възпроизвеждащият заимствани пози чиновник, даскалът тип "грамофонна плоча" в класната стая, сред 15-19-годишните българи е последното усилие да се удържи достойнството на интелекта.

   Младите българи няма как да разберат какви унижения съпровождат учителското поприще в годините на планиран хаос в държавата; липсва им опит, дори сянка от старание им липсва, да усетят тая печална драма. Те са свежи, бойки, напористи, с бая добро самочувствие, и в това не би имало нищо лошо, ако не бе жизнеността им отлята в гротескните форми на наглост, меко казано, липса на елементарно домашно възпитание.

   Вилнее откровена гавра с учителя. Мога да изреждам случаи, и не само от личната ми педагогическа практика, но и от време, когато сам съм бил ученик в една от пловдивските гимназии, и когато беше нормално в ІХ-ХІ клас паралелките да са седем, осем, и то препълнени от ученици. Защо е тъй? В учителите ли е причината? А дали, простичко казано, нацията ни поначало не е грубиянска и цинична спрямо всичко духовно? За което още бай Петко Рачов Славейков говори в спомените си каква плата му определяла селската управа – възнаграждение по-ниско от на селския говедар, понеже даскалът има разкоша да е все на завет и под покрив, докато на оня с говедата му се налага да прошета къра в дъжд и вятър, киша и слънчев пек според прищявките на Господ бог.

   Не смея да обвинявам: нашите 16-, 17-, 18-годишни следват модел на поведение, който обществото им задава. Ай, какви хъшлашки схватки се водят по нашите форуми, медии и в самото ни Народно събрание! Ами че нарушаването, ама не мимолетно нарушение, а стремглаво, целенасочено рушене на всякакви разпоредби, на всякакви писани и неписани правила на благоприличие, на християнския ни манталитет и култура, се приема у нас за тържество на победилия егоизъм. За уважение към отсрещния, за смирение не говорим инак, освен на майтап или с нежно лицемерие.

  Обричаме сегашното поколение млади българи да бере и утре все тия плодове на неандерталщина, от която страдаме като нация и българи. Имам сериозни подозрения към недомлъвките на г-н Сакскобурготски, а чувствам, масовият българин за някакви си два-три месеца от появата на Кобурготски в политическия цирк, го обгради с доверчивостта на народ, наплашен от домораслите ни политици, от безгръбначни интелектуалци.

  Потресени от себе си, пак сме упорити, израснали в скута на вождове и партийни слуги. Сочеха ни партизаните като пример за честно служене на Отечеството, а оцелелите след Девети септ. 1944 г. партизани с малки изключения бяха изтикани в сакралните пространства на митологията и фалшивите легенди; ако бяха стойностни личности, държаха ги настрани от прякото управление, ползваха ги единствено като аргумент и първа отбранителна траншея на подчинение спрямо Съветската държава.

  Завръщаме се при корените на своето, но сме объркани. Ай, какъв вой се надигна, как най-злостната, най-мръсната тиня изкипя на повърхността на държавата и медиите ни! За това кощунство сега ни отмъщават нашите деца. Те нямат романтичните ни илюзии за Свобода, Братство, Равенство, липсва им и добрият пример. Като поколение, възрастните българи вече не можем да сме пример за тях, та ми е жал за всеки кротък учител, когото невежествените с проклятия разпват на кръст, докато бленуват как някой идва на бял кон да ни оправя батаците.

  Училището ни днес вони на нравствен разврат. Не съм си и представял толкова злост и пренебрежение към възпитанието, сбрани на едно място. Лицемерието по Живково време не смърдеше тъй на леш! Да си учител, в прекия смисъл на това понятие, днес е героизъм. Критериите от миналото са отречени; по партийни камбанарии и минарета духовните травестити  проповядват наглост, която наричат демокрация, ама то не е демокрация, а власт на невежеството, лакомията, отчайващата посредственост.

   Ето текст, което писах вчера през четвъртия и петия учебен час, докато в свободно от занятия време готвех таблото със снимки "от едно време”, когато Училището, въпреки всичко, бе Храм на науката и възпитанието.

ЕЧИ ЗВЪНЧЕТО

Което е било, си е отишло,
и все пак в нас е още живо то –
навярно спомените са излишен
фалшив варак, подобен на злато.

Училище, с теб лекичко стареем:
звучат различно детските ята,
ала да си учител е идея –
учителят не бива да е стар.

Науката е храм и орна нива –
да се погледнем искрено в очи:
животът е една голяма книга
и нека школското звънче ечи.

   Налепих снимки от 1983-85 година с ведри лица и фигури на учители и ученици със знамена, в ученическа униформи (всяко училище – със своя униформа), фанфарна музика, светнали от майското слънце класни стаи, а по средата нарисувах текста, писан за среща същата вечер с бивши наши випускници. Канен бях, ама не отидох. Какво повече да им река, пък и защо ли! Нека сами си решават; моята работа с всеки от тях приключи.

      13.05.2001.

 
   Съсед един чат-пат ми гостува: играем шах или на кафе и чай бъбрим за политика, писатели, книги, жени, футболни пристрастия. Някога Георги Въргов, родом от Златоград, с корени откъм Егейска Тракия, рецитирал с успех. Гласът му е плътен, внушаващ респект. Притеснен, казва:

   – Неудобно ми е пред сина и жената, но остана ли сам вкъщи, пак си ги казвам на глас ония стихове на Пеньо Пенев. Не-е, не съм ги забравил.

   От тема на тема, подхващаме да спорим за взаимоотношенията между двама писатели – Николай Хайтов (1919-2002) и Радой Ралин (1923-2004). Понеже е ревностен читател на Хайтови статии в напористия вестник "Нова Зора", Гошо сипе люти приказки срещу Радой Ралин: как Радой бил безскрупулен до ен-та степен и т.н. все в тоя смисъл. Опитвам да обясня, че не е достойно творец с авторитет, какъвто е Хайтов, да слиза тъй ниско не в опозицията, а в тона, с който се заявява пред публика. Кофтият му тон подбива стойността на изреченото. Недопустимо е това да го върши умен човек; глупакът може да си позволи да е зъл и нагъл, ама за писател от такъв калибър е недопустимо по кавгаджийски да влиза в лют спор.

   – А защо не? – инати се приятелят ми Гошо. – Хайтов казва истината! Ето например, аз дълго време съм вярвал на писаното от Радой Ралин, слушал съм как хубаво говори за демокрация и човешки права. А това било двуличие. Ами че той такива гадости вършил! Да не беше Хайтов, това дали щях да го знам? Тоя Радой Ралин бил много подъл тип, бе!

   Горещи се съседът, слушам го и си мисля: леле, какви непоправими беди може да натвори личност, която не успява да се задържи на нивото на високия си писателски талант! Писателят, когато е наистина талантлив, е духовен учител на нацията. На учителя е забранено да хленчи, да бъбри неуравновесено, да се явява пред всички нас с опулени от злоба зъркели, колкото и добър, кротък и праведен да се мисли, когато е насаме със себе си. Ами че в тая злост е грубият натиск, манипулацията над всички нас.

   "Истината носи спокойно сърце" използвах фраза на Уилям Шекспир за девиз на "Демократическо знаме" – вестник на Демократическата партия в Пловдив от 19 май 1990 до 26 февруари 1991 г. За да определя мнението си, нужна ми е уравновесеност; не желая в такъв момент някой зъл идиот с юмрук, тракане на зъби и зли речи да блъска по вътрешните мои везни. За мен това е посегателство, изземване на основно мое лично право.

   В японското общество на обезверена подир Втората световна война Япония неслучайно водеща е идеята, че възпитанието на Японската нация начева с възпитание на възпитателите. Не ме вълнува толкова прав ли е Николай Хайтов и доколко казва истината, не ме вълнува и дали Радой Ралин е давал поводи да се говори така яростно срещу личността му – главното е, че двама най-стойностни автори в Българското ни духовно пространство сами се кепазят пред учудените ни от любопитство очи.

   Защо у нас всеки едва издрапал над мнозинството обикновени българи се вживява в роля на вечерял с Бога! Ако това не е битова простотия от фанатизъм и грандомания (чудесни белези на Глупостта), какво ли друго ще е! И резултат от такива упражнения е, че у нас вече никой никого не чува, всеки си живее със своята велика, крайна и все пак жалка истина.

      Следва

БЕЛЕЖКА от 7 януари 2007:

   Говорихме вчера с отец Иван от пловдивската църква "Св.св. Кирил и Методий" и други двама приятели на пет-шест метра от ямата с мъртвото тяло на чинка ми Кети, докато неколцина цигани въртяха сръчно лопати и буците пръст глухо трополяха по капака на спуснатия на дъното ковчег. Ритуалът по погребението тъкмо беше приключил, отецът бе избъбрил и изпял обичайното утешително слово за смисъла на човешкия живот, за нравствеността като висша санкция и промисъл, със звучен колоратурен баритон бе ни изнесъл черковно песнопение, докато опечалените близки на 77-годишната Катерина минаваха за "Последно сбогом и прости!"

    Двайсетина метра от гроба на чинка Кети току-що ми бяха посочили гроба на известния от Тодор-Живковото време архитект Боян Чинков*, починал през 1979 г.; едва разчетох цифрите върху плочата, на която са изписани имената и на родителите му. И значи, Ангел – пръв приятел на братовчеда Георги, подхвана, че са се сбрали тук тоя ден все някогашни хлапаци, македончета от Кючукпариж, а отецът – достолепен мъж, около 55-годишен, по патриаршески побелял, внезапно рече: "Това поколение българи в сравнение с нас и родителите ни е отчайващо посредствено, тъпо и нагло. Влезте в Интернет, да видите що цинизми, що глупости се леят от нашите българчета. Нищо свято за тях: ни майка, нито отечество, ни любима, а за чест и съвест да не говоря. С всички и всичко се гаврят”.

   Мислех да се обадя, да възразя на отеца, но като чух другите двама – 69-годишния Ангел и 52-годишния Стефан, какви ги редят, рекох само, че са ми баш добре известни младите, понеже преподавам на 15-19-годишни българчета. Пази, Боже, отечеството да разчита на тях! 

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 29 sep. 2018

Илюстрации:

- арх. Боян Чинков сред семейството (горе);

- някогашна реклама за кантората му (долу).

__
* Арх. Боян Чинков (1899-1979) http://www.librarysm.com/chinkov.html. Говореха в града, че за него се застъпил пред някогашните властници самият Дьо Гол. От безбройните анекдотични случаи... Уговорил се архитектът в мекичарницата срещу пловдивската централна жп-гара, че поема харча за сутрешните продажби, излязъл отпред и ревнал с пълно гърло: „Насам, народе-е! Мекиците и бозата вече са без пари!”

      
    Че като се юрне тоя ми ти изгладнял народ, ще се изпотрепат. Блъсканица, кавги, олелия. На перона на гарата чак се чува. Изнервени, чорлави, люти, натискат се обичайните кротки до тоя слънчев ден клиенти. Някои се редили по три-четири пъти, а пак и пак напират към мекиците и бозата. Явява се естествено и човекът на реда, роден наш милиционер, уж ред да въведе: ама и той ръфа от безплатните мекици, пийва си бозичка и с пълна уста обръща зъркели към архитекта: "Ти-и сеа, друарьо, що черпиш?” А Чинков рекъл, ама тъй, че повече хора да го чуят: "Ей тъй ще сме, другарю старши, при комунизма, кога всекиму ще се дава според потребностите!”

    Друга история. В магазин за обувки насред пловдивската Главна в най-дивата блъсканица  избира си Чинков патъци, обръща ги отляво, отдясно, опипва подметката, души я, прегъва я надве, муси се; и все недоволен. "Какви ги желаете?" – губи търпение продавачката. "Желая ги с грайфер, хем с по-дълбок грайфер – рекъл, и се обърнал към насъбралите се сеирджии:   – понеже в комунизма ще е по мед и масло, дълбок грайфер ми трябва да не се пързалям!” Вж. и http://www.desant.net/show-news/27459/ Бел.м.,tisss.