Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 29 септември 2018 г.

Публицистика – ГЛУПОСТТА НЕ Е ПОРОК, АЛА КОСТИ ТРОШИ (2.)

ГЛУПОСТТА НЕ Е ПОРОК, АЛА КОСТИ ТРОШИ (2.)

    14.05.2001.

     "Колкото е по-развита рефлексията, толкова повече и по-добре тя умее да се владее."Отвращава ме просташкият им маниер да изтъкват своето, като демонизират и унижават опонента, отричайки всякакви качества и човешки черти у него. Ей тоя стил демонстрира напоследък Николай Хайтов, и не виждам как бих се съгласил с него. Не ми се нрави простакът, пък ако ще да се явява не в образа на писателя Хайтов, ами на султан Сюлейман I Великолепни.

      "Интересното винаги съдържа една рефлексия спрямо себе си, така например в изкуството интересното винаги пресъздава заедно със себе си и своя творец. Едно младо момиче" и т.н. Отнесена към изкуството, аналогията с непоквареното момиче ми изглежда многозначителна (бел.м.,
tisss): "Най-благоприятното за младо момиче е да получи свобода, но да няма достъп до удобния случай. По този начин то става хубаво и бива предпазено от опасността да стане интересно (...). Човек с развито чувство към естетиката винаги ще открие, че момиче, което е невинно в дълбокия истински смисъл на думата, би трябвало да се яви забулено..."
**

   Тая страст у Хайтов не е обикновената нашенска простотия; тя е отсъствие на основа за уважение. Сборникът "Диви разкази" е сред най-стойностното в нашата съвременна Българска проза, авторът й е сред съвременните писатели оня, когото поставям кажи-речи най-високо; възможно ли е в тоя лудешки натиск (макар да има сериозни основания спрямо Р. Ралин) писателят Хайтов да се показва елементарен тип, когато е автор на блестяща белетристика? З
ащо да не е възможно! 

     "Не желая нищо, което да не представлява в реалния смисъл дар на свободата. Нека подобни средства ползват слабите прелъстители. Но какво ли пък могат да постигнат те? Оня, който не умее да оплете едно момиче така, че собствените му желания да бъдат изричани от момичето, той е… и си остава некадърник. Не бих завидял на неговата наслада."*** Отнесени към художествената ни литература, в случая – и към публицистиката у нас, в еротоманските самопризнания на Сьорен Киркегор (1813-1855) откривам повод за раздразнение от навика у действително значимия Николай Хайтов безжалостно да натрапва мнението си, като сякаш се любува с тежестта на авторитета си да смачка по-уязвими и не до такава степен злостни в самолюбието си характери.

   А може би е дошло време толкова харесван, но и дотам обладан от представата за собственото си величие грандоман да бъде поставен на точното му място в националната ни менажерия от смърдящи на кисела байганьовска пот характери. 


     Кой съм, че да го съдя! Българин, и нищо повече. Именно като простосмъртен, мога ли да си позволя самоунижението да слизам на неговото ниво? Казват: Кога Сатаната реши да ритне някого, рита го не с дяволското си копито, а с човешки крак. Изкушавам се да го докарам до бяс. Е, в такъв случай тоя тип самовлюбени наглеци са моята слабост, обичам ги точно както котката обича да си играе с мишлета, както окото зад визьора на микроскопа изучава реакциите на прищипнат жабешки мускул. От една страна, Хайтов е твърде значителна фигура сред българските ни писатели, самороден, рядко срещан талант. Възхищават ме неговите текстове ("Вълшебното огледало", легенди и истории от Родопския край, телевизионният сериал "Капитан Петко войвода", който залепяше моята бедняшка унизена България на крайните работнически квартали на Пловдив за домашния екран, епичните му разследвания върху кощунствата на титулувани идиоти с костите на Апостола Левски). От друга страна, липсата на чисто академична култура (въпреки че официално Н. Хайтов е академик), т.е. липсата на оня тип цивилизованост – малко скучен, малко досадно обстоятелствен, но пък предпоставка за умни дебати по важни за нацията ни дела; та това си е чиста проба липса на домашно възпитание!

   Хайтов обаче не идва на гола поляна, нито е пръв в тая форма на безогледно отрицаване. Мнозинството големи личности в нашата Най-нова история са хора именно от тоя сорт, едро скроени, със замах – Раковски, Бенковски, Стамболов, Стамболийски... И как силно губят тия мили родни фигури пред личности с друг душевен строй, като Климент Охридски, Патриарх Евтимий, оня "тъмен монах" Пайсий от манастира Хилендар, многострадалния Софроний Врачански, Васил Левски, Алеко Богориди, Александър Малинов, академик Михаил Арнаудов, Иван Башев – външен министър, когото Татови хора (слух от времето, когато живеех в София) убиха на Витоша.

   Едните стоят предизвикателно героично в Националния ни пантеон. На вторите като да са им любими сенчестите места; а у тях откривам далеч повече духовност, точно те ме зареждат с оптимизъм за България. 

    19.05.2001.

   На този ден от годината се появи на бял свят брой 1. на политическия вестник "Демократическо знаме". Тщеславието ме боцка, че тая дата ми е личен празник. Вестникът е сред първите свободни, не осветени от властта издания в оная  пост-тоталитарна България. Като редактор (главен, ле-ле!) опитвах да въведа уравновесен тон на писане в началото на тепърва развихрящия се грандиозен пир на Демагогията и Посредствеността****, когато подир мъртвешкия шепот от трийсет и двете години Тодор-Живково управление падаха с гръм и трясък какви ли не ограничения и забрани и националното медийно пространство взе да се изпълва със самолюбиви речи и кресливи призиви за мъст.

   Никой още като да не подозираше, че фанатичната (справедлива уж) ярост иде откъм типичния нетърпящ възражение стил на говорене в бившата комунистическа преса и радио. В еуфорията ни се замъти информационното пространство и това помогна на някогашни палячовци и мародери в т.нар. артистични среди да отърсят гримасите си на родени гробокопачи (на капитала), па да се изваят в колективен образ на родолюбиви, защо не и единствени най-верни, най-праведни демократи на България.

    Вече поуморени позастарелите, отпуснали шкембе партийни босове на соца отстъпиха ред на млади хищници, помогнаха им да се вградят в образуващата се новичка политическа и стопанска върхушка, да натрупат банков капитал и кредит доверие сред доверчивия, въодушевен, обзет от розови очаквания народ. Спомени около правенето на вестника ми носят горчиви поуки, но и известна гордост пред мен си: че още в ония дни и месеци непосредствено след преврата във върхушката на БКП от ноември-декември 1989 до февруари 1991 г., съм налучквал, неосъзнато макар, кое-що от грандиозната манипулация, на която обикновените българи бяхме подложени, "Вълкът козината си мени, нрава не". Някогашни "съмишленици" от оная първа за България Демократическа партия, по-късно го разбрах, напирали преди всичко себе си да уредят сред парвенюшкия лъже-елит. 

    Доколко са успели не е съществено. Същественото е, че от първите дни след Десети ноември са се представяли за едно, а са нещо съвсем друго. Можеш ли да си щастлив, когато панически бягаш от вродения усет за добро и зло, когато бягаш от самия себе си! Ето защо веднъж извършили компромис с нравствеността, се обграждат с яки зидове, копаят ров между затворената си общност на самозванци и света на обикновените българи. Когато тръгнат из народа пък, когато изпълзят из луксозните си обиталища и се разтъпчат сред обикновените хора, то е празник на популизма: фалш, фалш... фалш и глупашка суетня. Питал съм се, например, защо естрадната глезла Бисер Киров тъй силно ми напомня президента Петър Стоянов, наричан мазно от местните му поклонници "Бате Петьо". Актьорът Георги Мамалев предизвикваше див кикот сред публиката с репликата "Ето, Бисер Киров – целия в бяло, целия в зъби!"

   Дребни подлости съпровождаха правенето на вестника от раждането му до мига, когато ми писна да обикалям окръга и съседния Пазаржишки окръг с жигулата си, натъпкана догоре със снопове от по 200 екземпляра в свезка с последния брой, и реших да се спра. Вестникът, без четирите броя – 4, 5, 6 и 7, правени зад гърба ми, докато съм бил за около месец през юли-август 1990 г. извън Пловдив, изразяваше личната ми представа за редно и нередно, независимо колко разнопосочни са били авторите и сътрудниците ми. Всеки отпечатан във вестника текст, с много редки изключения, минаваше през писмената ми машинка у дома, независимо от кого и защо е бил писан. Доколкото съм могъл, пазил съм на неедного личното му его, дотам, че да ме обвини един в мекошавост. Отровното "Ти си комунистическа подлога" как да забравя! Тъй стоят нещата с тоя вестник, нормално за България.

   Огъвай се, Тревице жилава, ала продължавай с уравновесеност, отдръпнал се от площадната гмеж в самоирония, но и със състрадание към грешниците, влюбен в живота – стил, зададен от Великите учители на Българската ни изстадала нация и на християнската ни цивилизация. Qued antea fuit impetusq nunc ratio est.*****

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 30 sep. 2018

Илюстрации: 
- Лятото на 1990 г. в Несебър с Мария Комитова и Надя – по-малката от двете ми дъщери;
- Брой 1. на вестник "Демократическо знаме", хубавото Знаме, както го наричаха депутатите във Великото Народно събание и на екрана в предаванията наживо по Българската телевизия от Парламента виждах да го разгръщат, челна страница.
___
*
  Сьорен Киркегор, „Дневник на прелъстителя”, с. 62. 
**
 Цит.съч., 113. 
*** Цит.съч., с 151.
 
**** Нейчо Неев
, пиян до козирката: "Еба ти държавата, щом аз съм й зам.-министър председател!"
*****
 Там, дето някога били са диви страсти, днес разумът царува. Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар