Публицистика – МИНИАТЮРИ

ЖЕНИТЕ

   Жените неизменно са били в основата на моя импулс за писане. От ранно детство и от юношеството ми остана засиленото любопитство към техния особен начин да виждат живота в детайли, до умопомрачение да анализират, да драматизират всичко, до което се докосне душата им, да интригантстват, да лицемерничат, едва прикрито, но безпощадно да делят сферите си на влияние, сами, често неосъзнато – да избират от стадото на мъжете кого да направят свой принц на сърцето първо, после на тялото, умението или неумението им да поднасят женствеността си като скъпоценен дар, изкушението да се предлагат като стока в замяна на уют и сигурност, инстинктът им да раждат, слабостта им към бебета, който инстинкт ме изпълва с досада, едва ли не неприязън.

   Дори фактът, че са така различни и основно – че умеят да играят роля на безпомощни, когато всъщност са по-силни, по-жизнени от мъжете, в известен смисъл по-безскрупулни в преследване на целта, по-отмъстителни и злобни.

   Под нежната повърхност често откривах ужасна амбиция. Говоря за страстни, стремящи се към любовта момичета, не за безволеви души и меса. Ренесансът и у мен дойде със засиления интерес към жената, като представа за съчетание между Божествено и Лукаво сатанинско.

   Писането, като творчески акт, напомня коитус, сливане на мъжко и женско в плътска прегръдка, когато Материята приема да е майка на Духа, приема да бъде мачкана, допуска да проникваш в дълбините й, само да се усети оплодена.

   Творческият акт в живота и изкуството е сфера, подвластна преди всичко на женствеността. Ние сме орачи и сеячи, но плодна нива е жената, и тя, струва ми се, знае много повече, много по-добре от нас за нещата от живота; докато мъжът е идея, семе, търсещо къде да се изстреля. Всичките наши геройства и първични мераци се свеждат до това, независимо какво говорим и за какви се мислим. В съзнанието ми са много жени: майка ми, лелите, съпругите на чичовците ми, сестра ми, братовчедките ми, случайни и неслучайни авантюри – момичетата, с които съм делял легло, и други – с които никога няма да съм, но са ме превзели със своя чар и женственост.

   Цивилизацията се развива и усъвършенства именно променяйки отношението ни към жената, т.е. към Любовта, включваща незабележими уж подробности, като състрадание, печал, закрила на слабия, блян за свят на добронамерени хора, вярност, стремеж към достойнство, честност, усет към човека срещу теб, колкото и отвратителен понякога да е същият този човек в делата си. Какъв бликащ гейзер на енергия е Любовта, Боже мой, и какви прахосници сме всъщност!

КЛЕЧИЦИ

    Вали. Цяла нощ е валял дъждът. Вали от снощи надвечер. Този ръмеж така го обичам! Сякаш обгръща целия континент и го прави едно цяло.

   Дъждът ме връща винаги към ранното детство, когато пусках клечици в ручеите дъждовна вода по непавираната пловдивска уличка "Ниш" току в подножието на Джендем тепе, край шосето за Пещера, с което граничеше нашата махалица, между други две махали, и те населени от бедняци: Македонската (на бежанци от кървави злодейства на исляма) и махалата на вдовици и сираци, на инвалиди от войните, заради което и срещу нашата уличка "Ниш" вдясно от шосето за Пещера образуват пловдивския квартал Инвалиден. Беше ми забавно. С часове съсредоточено съм наблюдавал как всяка клечица в шуртящата буйно течаща вода си проправя път, единствения свой път, различен понякога от устрема на нейните посестрими!

   Ама кога беше то? Било е някъде около 1953 година, когато сестра ми още не беше родена. Значи, майка ми е готвела, шетала е нещо във вечно потъналата в полумрак изба, която обитавахме (шест стъпала надолу, циментова площадка и още едно или две: по-високи и стръмни стъпала, докато се озовеш в салончето). А баща ми е бил, както всеки Божи ден, на работа в мебелната работилничка на Радичев, пухкавият като великденски козунак Иван Радичев, при когото се бе издигнал от чираче до калфа и майстор мебелист. Даже имаше вече и свидното Майсторско свидетелство в позлатена рамка зад стъкло, окачено на стената в кухничката с тезгяха, сред мириса на талаш, варен туткал и прегоряло олио.

   Сградата на онази работилничка – олющена, грозна, и досега си е пак там, на пловдивската улица "Франклин Рузвелт" № 10, пресечка на една от по-дългите извеждащи току до подножието на Централна поща улица "Гладстон".

   През онези две тъй отдалечени 1953 и 1954 години почти непрестанно валяха дъждове. Зиме се образуваха огромни преспи сняг и тогава по пловдивските улици изневиделица се появяваха шейни с конски впряг. Чудно звънтят пиринчените звънчета върху конската сбруя, изхвърча изпод копитата пръхкав сняг или снежна вода от размразила се локва. И напролет цели седмици дъждът не спираше. Марица на два пъти придойде до центъра на града. Застилахме намотани на масур черги и одеала пред стълбището към нашата изба, и тъй вода от уличните огромни гьолове не успя да нахлуе до нас, там долу.

    Приятелчетата ми се прибрали, сам съм насред опустялото в ледения сумрак Пещерско шосе, по което през лятото и есента военните коли денонощно громолят; тогава войници от близките поделения излизат с оръдия, танкети, танкове, военни камиони, походни кухни или се връщат от учение нейде там по околните кърища и планини. Зъзна, ала мен, 5-6-годишно хлапенце, независимо от тракащите зъби, не ми се прибира в избата, чакам мама и тате да си дойдат от работа, а ми е интересно с тези клечици, които бързеят върти над образувало се в шуртящата струя вирче, безредно и весело по течението ги влече и ги увлича към... Голямата Страховита Шахта за Смет.

Пловдив – европейска културна столица 2019 

Plovdiv, 13 oct. 2004 – edited 9 fev. 2018