Публицистика – ФРОНТМЕН НА ПАРТИЙНАТА АГИТАЦИЯ (3)

ФРОНТМЕН НА ПАРТИЙНАТА АГИТАЦИЯ (3)

   Продължение от 01.01.2000.

    Седем атрибута на Злото обявява авторът (вж. цит.съч.*, с. 32-33):

   - личният автомобил,
   - апартамента,
   - чашката винце,
    - механата, която човекът си устроил в мазето,
    - купената чуждоземна вещ,
    - йониката, на която се учи да свири "изтърсакът",
    - пътуването до чужбина...

    Че какво лошо има в тези неща? Ама че работа!

    Давид пък от библейската притча бил пролетарий, възправил се срещу Голиат, представен като стопанин, средно заможен гражданин. Ами че точно тази категория на средно заможните във всички епохи е крепила държавата, и то е азбучна истина.

    "Бедното момче от Банишора" – авторът, значи – ползва ей такива клишета на партийната журналистика: "готови да се хвърлят и в ада, но да изпълнят дълга си" (с. 41), "беззаветно предан на поетия дълг" (с. 43), и пак есето "Реквием за коня" си остава сред добрите есета в сборника. Дали усещал сам публицистът каква ода на създадената от Фердинанд царска кавалерия е сътворил! Не Будьоновски коне, а тежковозите от нашата артилерия излъчват сантиментално-печалния чар на есето. Подтекстово откривам духа на ред и самочувствие в стегната действаща армия.

    Военните коне. И колко говорят дори имената им! Герой, Трон, Кочмар, Слон, Билет, Гратис, Сокол, Тон, Делфин, Екипаж, Балкан. Твърде родно е съчетанието между бедняшката гордост у хлапака от софийския краен квартал Банишора и воинското честолюбие у някогашните българи. Изобщо, когато не се превързнася като на ортодоксален партиец, авторът звучи вълнуващо (с. 41-44, "Незабравимо време").

    Подир текста "Колибите и момчето" с низ картини, образи, размишления – така човешки, така по български приглушени и жизнелюбиво тъжни, иде трета дежурна за партийната есеистика тема, освен партизаните и зидарския епос: сраженията с еснафа, т.е. заклеймяването на саможивия, ограничен в семейния си бит българин. В това есе лъщи отвратително назидателният тон, с който най-човешкият стремеж се обявява за гнусна ерес (цит.съч., с. 87-95, "Писмо до познати"). Поне пет белега на казионната партийна публицистика откривам тук образцово приложени:

   1) Тенденциозност... "Вие", враговете, саботьорите, провокаторите, буржоата, еснафите; "и ние", достойни, най-верни синове и дъщери, всеотдайни, накъсо – праведниците. Това, което е обявено за образ на врага, служи читателят да открие каква ценност за човешкия род е партийният член, партиецът;

   2) Лицемерие, представено като сърцераздирателна тревога, в действителност обаче начин да подмени вълнението за ставащото тук и сега. Тревога за катаклизми извън България, нашепваща: партиецът будува, той е живата съвест на епохата. И всичко това – само за да скрие мижитурството, раболепниченето сред категорията "наши (на Партията) хора";

    3) Липса на елементарно възпитание, което съм отбелязвал и при други автори с подобна злост: пловдивчанина Лазар Мастагарков и тънък ценител на Достоевски и Хемингуеевите кокошки фамозния академик Атанас Славов – авер на някакъв си митичен кебапчия с неговия кебапчийски тиган № 8. Култова фразичка: "Сигурно съм груб, но съм точен" – любува си се Продев в темата "Разказът на палача". Как да се не гордее!

   4) Опростителство... "Не знам защо (след като съсед му разправил каква виличка смята да си построи) мислех нещо тъжно". И коментарът: "Застанал под отровната й гъба (на китайската атомна бомба), еснафът мечтаеше"... Отвращаваме се, демек, от еснафския стремеж към уют и лично щастие, обаче новината за взривяването на съветски атомни бомби мина като триумф на борбата за... мир и световно щастие.

   5) Празнословие... Низ от словесни бисери: "конфликтите на епохата", "червено петно върху ризата на Пирея", "удари на набат" (буквално от руски би трябвало да се чете: удари на тревожни удари върху камбана при бедствие; още един наш роден рабфаковец подир скандалния Атанас Славов с неговите познания върху любимия руски език, "вие не обичате да се тревожите", "никой от вас не обича бурите", "вас ви е страх", "вие не сте личности", "вие отдавна сте престанали да възприемате света като гражданин", "имате вили, но нямате идеи и подвизи, вашите зъби растат за сметка на сърцата ви", "вие така много обичате да консумирате. Вие сте хищници", "вашето лекомислие и вашата безотговорност са неограничени" и т.н., и прочие все със същия партиен хъз. Излезте днес на улицата с тези фразички, и ще ви вземат за човек с ментални проблеми. Ей тъй говореше на българина водещият сред партийните публицисти "корифеят на словото" дисидентът Стефан Продев, оратор на т.нар. инакомислещи, главен редактор на вестник с показателното име "Култура", вестник на тяснопартийната представа за цивилизованост.

   Две от задевките ме изкушават да мисля, че – атакувайки еснафа, тъй удобното сламено чучело за мнозина провинциални бойки труженици на словото, както и за да се поупражняват партийните евнуси в стрелба по безобидна цел, елегантният публицист Стефан Продев се е пробвал в далечната 1987 г. да нарисува словесен портрет на типичния партаец, на жертвалия младежките си блянове полуграмотен зомби, за да се устрои извън морала. Две фразички бият определено в тази посока. Ето ги. "Няма нищо по-забавно и по-мъчително от вашите усилия да изглеждате културни"; и втората – "Трябва да ви се признае умението да компилирате, да създавате фасади".

   Въпреки жалката истина, както пише есеистът Продев: поради "големите бели полета, легнали по пътя на вашето (тяхното, на партийците от върха на държавата) знание", поради "пропасти в школската ви (в школската им) култура" стигаше се до куриоза светилото на Партията да се забърка във витийното слово, па да хване да го допълня с оригинални разяснения, от които по кръчми и кафенета зевзеците с пълни шепи гребяха за веселичкия низ от политически вицове.

    В живо предаване Тодор Живков например по националната телевизия обяви Индия за бисер в короната на Американския империализъм. Или... известният му лаф при откриването на Ботевградския завод за полупроводници: "Тази година за полупроводници, догодина, живот и здраве, за цели жици!" 

   Лапсуси на акад. Иван Славков – Батето бледнеят пред гениалните открития на първия човек в славната Партия. Батето, Тато, появи се във футбола Чичовото... България за тях си е родна, в тесния смисъл – бащиния, и те си се разпореждат из нея, как им текне в кратуната.

   Следва

   БЕЛЕЖКА от 30 септ. 2006:

   Имам си хипотеза, че Стефан Продев си служи с т.нар. еснафа като с бостанско плашило, за да огласи истини за висшия ешелон във властта – за онези, изгубили нравствени позиции нейде от седемдесетте години на ХХ век не само сред своите съпартийци, но и сред мекеретата, които ги обслужваха, създавайки им образ като за пред външния свят и пред младите неопитни поколения българи**. 

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 9 fev. 2018

–––

* Цит. съч. в предните части на този текст. 

** На 15 септември 2017 Стефан Продев трябваше да навърши 90 години. Днес ние все повече се убеждаваме колко разностранно надарена е била неговата личност, какъв изключителен полемист и памфлетист беше той, изумяваме се на актуалността на политическите му прозрения и анализи, възхищаваме се на свежестта на великолепната му есеистика… Освен блестящ майстор на словото, Стефан Продев беше и единица мярка за почтеност, за морал в едно свръх-аморално време. До последните си дни той защитаваше безстрашно справедливи социални каузи. Беше свещенослужител в храма на свободното слово... Вж. http://epicenter.bg/article/Zhretsat-na-dumite-Stefan-Prodev/138852/6/0