Времето

Времето
Моята обсерватория

Общо показвания

събота, 15 декември 2018 г.

Story – БОТЕВ, ЛЕВСКИ, АЛЬОША И ТАРИКАТИТЕ


БОТЕВ, ЛЕВСКИ, АЛЬОША И ТАРИКАТИТЕ*


  – Ъ-ъ-ъс, Дорчо! Назад! – Тъй ръмжеше дядо ми Борис от Пазарджик на кончето Дорчо, когато локва се проснеше пред талигата, а нямаше как да я заобиколим на път за нивата. Който работи, нека да поспира чат-пат, да се любува. Не бива чак дотам да се вживееш, че да забравиш кое е по-важно: работата ли, или самият човек. Писането на книга е като този нечакан гьол край някогашния Пазарджик от ранното ми детство. Може плитка вода да излезе, а може и до шията, че и до веждите да хлътнеш.

   Сещам се за господин, роден в Габрово, който тъй се изгуби в своите вакханални повести и романи, изчезна до такава степен, че освен мазна капа, злоба и чифт осрани потури у него друго не виждам. Този класик на слободията и на омерзението към България** описва помаците... и какво виждаме! – виждаме филиал на габровската фирма за галоши и цървули "Сърп и чук". С галошки поел човекът Родопа да покорява. И снобите му се радват, цвилят от възторг: "Евалла! Голям автор, голямо нещо!"

   Стават такива работи. В ада, чувал съм, лъжеца за езика го бесят.

   Не мога да реша какво мисли за мен ученикът Ламски, но и от неговите историйки започва да ми дотяга. Каквото и да се случи, нашият човек все отгоре като мазно петно в супата. А има неща, например, с които не може да се гордееш, не бива. Не може да речеш например: "Вижте ме колко съм си достоен, ама толкова достоен, тъй хубав и свестен, а Гогето Зайков е кофти човек, понеже не си дава близалката".

   Такива работи не се изричат, а се затаяват. Пъхваш ги в подмолите на душицата нежна и оттам с години вадиш катран за Гогата, че се издигнал до началник в живота. То е като фала на някоя си г-жа Зойчето Милойкова в разгара на тържествена вечеря у господин кмета на града.

   – Ах, господин Дармонски – рекла, – какво романтично погребение на господин областния спретнахте!

   Отде да знае любезната, че кметът и бившият ни областен шеф Митко Теодоров приживе дотолкова не могли да се понасят, че взаимната им неприязън стигала до лудост! Споменатият мъртвец, докато бил жив, от вагабонтлук едвам дишал, пращал съпартийци-демократи с грес и конска фъшкия да плескат портата на ощастливения за кмет, по кюшетата с яка гьостерица да го причакват. Как да знае, че именно блаженопочившият отнася в царство Му небесно злобата на поне сто мекерета от успешната политическа кариера на Дармонски.

   
Има обаче и нещица, които не стават за хвалене. Рече ли човек да се подмаже на кмета, има куп други начини да го изчеткаш, да речем, какъв палат си вдигнал с парите на наивни швейцарци, дарени за лекарства на наши сирачета. Или да го похвалиш за пищната сватба на сина му с онези дванайсет лимузини, обкичени с червена и синя панделка – знак, че двете люто враждуващи у нас партии все пак се уважават, опре ли до лапане и веселба.

  
И знаете ли какво се случило по-нататък на онова парти? Приближил се най-флегматичният от петимата телохранители на Дармонски, пошепнал в ушето на г-жа Милойкова, че за нея партито току-що приключило. Горката, не дочакала триетажната торта с шоколадова глазура и пудра от кокосови орехи, не успяла да се полюбува на балерините в Евини одежди, които – като изскокнали из тортата, играли казачок за кеф на домакина и в чест на правата вяра в доброто, демокрацията и светлото бъдеще на България.

  Има глупости от световна величина, с които поколенията лягат-стават и песни пеят. Но от това глупостите стават ли умности? Не стават! Авторът е израснал с повестите на любимия Аркадий Гайдар, командир на полк от бившия СССР. "Чук и Гек", "Тимур и неговата команда", "Комендантът на снежната крепост" бяха вълшебни сюжети за моето поколение хлапаци от бедняшките крайни махали, не знаещи що е болшевизъм и сурова правда. И само Аркадий Гайдар ли! Армия от творци, в стройни редици като смели будьоновци разкрасяваха в песни, книги, картини, скулптури Новия човек, т.е. Онзи, който с куршум и бомба, с концлагерите си се бе заел флората и фауната да прекроява.

  Животът е жилаво нещо, дами и господа. Животът, въпреки Комунизма, въпреки неговите дяволити чираци Фашизма и Нацизма, все пак оживя. И се оказа, че идеите му на Маркс са фокуси. Краставици да беше отглеждал господинът, а не тази дяволска химера, полза щеше да има човечеството. А това щуро човечество паметник в Лондон му вдигна. И да питаш: защо? От какъв зор? Може би да напомня за наивността на поколения мислещи, сърцати мъже и жени от далечната 1848 година насам, знак колко лесно се лъжем.

  Какво ли значение, ако една глупост е изречена или сторена от велик човек! И геният може да изръси световна глупост. Това са човешки неща. То, разбира се, не е зле... ако светът овреме се усети. А с уважаемия г-н Маркс се получи като с онзи завалия от Столипиново, когото полицаите открили в храстите, гушнал бронзовия бюст на поета Христо Ботев.

  
Обяснявал в полицията колко му е мил тоз Ботюф, как лягал и ставал с Ботюфти песни на уста, как от ранно детство закърмен бил силно да люби и мрази, как докато си пекли картофки в катуна, пеели за вайводта Ботюф и негофта славна дуржина... Слушал го следователят, сматрял го както се гледа бълха върху пран тъкмо изгладен чаршаф, па го запитал:

   – Е, харно дотук, ама що отиде да къртиш бронза?

   
– Исках аз до мен си да го имам – рекъл сантименталният вагабонтин. – Сабахлем, га метна едно око през джама, първо него да зърна, огрян от слънчевата светлина.

   
– Ех! – рекъл следователят. – Сега година и половина, като се събудиш и метнеш око към прозореца, ще виждаш огрян от слънце първом часовия върху вишката на затвора.

  
Твърде красивите идеи до какво ли не водят! Да се правиш на балък не е зле, даже много е удобно. Но ако насреща ти е опитен следовател и този професионалист знае де си криеш спатиите, демек, какви си ги натворил, най-добре е честно да си признаеш. Както се случило в същия кабинет пак по същия повод, но с друга грешна душа – съсед, по-вероятно роднина на първия манго. Онези там всички са си роднини.

  Положил той длан на гърди и ей такава реч дръпнал:

   
– Вярно е, госин старши, съгреших. – На това място въздъхнал, попил бликналата кристална сълза, дълбоко смръкнал сопола. – Събрах се аз с лоши другари. Крадат на поразия, в коприна и кадифе ходят, комшиите ги уважават, а най-личните моми... мани!... луди са по тез соколи. Пък аз... аз, госин старши! – Изхълцал, емен-емен ще се разридае. – Родил съм се проз и честен в бедно работническо семейство. Тате бе копанарин, господине. Вика ми: "Амед, гладен да седиш, чуждо да не бараш! Човек за едната чест живей". Прав ли е, господин старши, а? Не е ли прав! Ей тоя хубав човек бубайко от мъка се помина, че имаше бол борчове и вересии. Майка ми па пипна офтика, понеже врачки бол, конкуренция й се явявят, и урочасаните не довадят у дома. Европа малко пари ни дава. Кво да се прави, нъл тъй? Имам девет братя дребосък, три сестри неомъжени, с по две рожби всяка. И те искат да ядат, да не зъзнат, коприна да носят. А пък цената на бронза расте и онез скрападжии, гуспудин старши...! – Разтръскал юмрук, демек: мамицата им! – Кожодерите му с кожодери, само това повтарят: "Амуджи, давайте бакър! Туй джулязо бакъра най се харчи". Не питат лесно ли му е на честния да пипа чуждо.

   Хвърлил бистър поглед към следователя, който спокойно си сърбал първото следобедно кафенце.

  – По тролеи и автобуси лашканица да правя, портуфели и порфуненца на зяпльовците да претръскам, а, госин старши? Или сама жена да гоня в тъвнуту: Дай златото ма, да не ти отгризна гръцмуля! Че глад се не трай, господине. Пък съвестта ме мъчи. Обаче доде оная за тока, набута ми се баш у жиците, вика: А бе, госин Ахмед, ти що закачен си за трафопоста, а пък не плащаш? Чакай да те отрежа! И тува преля чашата, значи. Нямаше накъде... Израснал съм с тез хора. Всичките кърдат, лъжат. Правят се на сакати, да ги съжали човек, и не само ментят, ами се и надпреварят да се фукат пред комшиите кой повече отмъкнал. Инкасаторката, значи, госин старши, ми подби авторитетя. Аз – честен и достойн, и червата ми куркат, а тарикатите се оригват от преяждане, смеят ми се, с пръст ме сочат: Я го тоз завалия, фърлети му ина пилешка кълка да не си преглъща плюнката! Ходят наперени бетер депютати, само думбазки коли карат. Депютатите горди-горди, ама наште тарикати от маалата – триж по-наперени.Беемве и мерцедест само признават. Имаме си в махлата милюнери, банкерин, три банди застрахователи. Сутеньорче, едно Али Сикиш-миш, партия Велика Рома изпедепца. А! Чувал ли си ти за таз нашта сиганската партия? Ми за дуругата пак наш партия "Слободна майка България"?... Четирма барони имаме: в три бара чейндж въртят, на мераклиите млади курви предлагат. Цар, наш си цар и ний си имаме. Менте-коняк прави, сербез, с бомбаджии вестникарите тормози и е солташак с господин главния, поркурор госин Татарчев. Не може хич да го не знайш едва ли не.

  Като чул това последното, следователят нервно завъртял задник върху фотьойла и мангото се сепнал. Ченгето обаче благосклонно му дало знак да продължи. 

  – И аз, значи, реших. От два месеца го наблюдавам тоз паметник. Шега ли е, бая бронз е това! И друг може да се изкуши, да ме изпревари. Гледах си го аз него като свой. Цветя му нося. И го питам: Ей ти, Ристьо Ботюф... ако сега ме чуваш отгоре, бъхър ли ти е? Гладен ли си? Имаш ли си кой да те чака в колибата премръзнал и гладен? Нямаш. Обаче си убав чиляк. Герой! Юнак над юнаците си ти. Защото си се борил за народна свобода. Пък аз съм си един от народа. Ей ме на, глей... птичка Божия. Обаче ми е студено и никога не съм бил по-гладен, понеже гледам онез тарикати как лапат, как се пъчат. Даже съм по-гладен и по-гол от абдалите. Ех, гордий Ботюф, мил ли ти е бронзът, а? Ба, мил! Теб животът не ти е мил, курбан си го дал за майка България, та за тоз мизерен бронз ли ше ти се свиди?... И така – два месеца. Всеки Божи ден китки му нося, приказваме си ний с него и малко по малко аз па го отпарям от бетона. Ноктите си изкъртих, и домъкнах винкел. Та така! Като го отлепих хептен от бетона, рекох да го сваля на земята, гушнах си го, а той да земе да ме катури проклетникът, крака ми изкълчи. И така не можах да збягам, господин старши, и вашти хубафти хора ме настигнаха, щото как да тичам с тоз ваджишки Ботюф! Куцам, значи, аз, туля се в шумата и се влача като рак на пясъка...

  
Този манго се отървал с условна присъда, може би защото с изповедта си размекнал коравото сърце на ченгето, а по-вероятно защото не го били хващали друг път според девствено чистото му досие. Ама това едва ли е важно. Сега, ако случайно ви се наложи да минете през Градската градина, Ботев вече го няма там. Ето защо…

  Третият, който се пробвал да катурне Ботев от пиедестала, е опандизен. Присъдата му е най-тежка, понеже се оказал абсолютен невежа, държал се неуважително с господа полицаите. Наивникът ей такива ги редил:

  
– Ако не аз, брат ми Асан ши доди в петък срещу събота да го пирбере тоз вашия Ристю Ботюф.

  
Отпрали му два шамара и продължил по инерция:

  
– Ако ни можи братът... братучетът Арко. Ако и Арко ни можи, дуругото братучет, Мерко. Ако и Мерко ни можи, тогаз с каруцата ши доди свако ми Мерджана, дето има палат в Шикер-маала. Ако и той ни можи, тогаз ши го звикам сар Киро от Катуница и лично гуспудин Татарчев с булдозер ши го дигни тоз калпав бронз, дето толку му тирперите, ама ха-а-а! Тва вашту на ништу не прилича. Ши зема да съ оплача в Брюксел за правата на човека.

   
Заканвал се този ми ти курназ-аджамия, а те му обърсали още няколко,
и за да не набъбва архивът за кражбите от металните паметници на града, арестували калофереца Христо Ботев при Гинчето Сматракалева – лична секретарка на господин областния шеф, където има нова уредба "Сони", филодендрон в саксии от розов мрамор и се носи екзотичният аромат на оригинално бразилско кафе и фино шотландско уиски. 


  Да си злобен невинаги е толкова зле. Злобичката помага понякога сух да издрапаш от батака. Като двете приятелки Бети и Грети. Едното маце било добричко, другото – урсуз. Вървят си, значи, двечките по булевард Руски, и ей ти го насреща им самия Валентин Моллов: издокаран, с издути устни, номбър уан, супер-честен: Здрасти, Бети! Здрасти, Гретхен! Ай да ви водя на купон в ранчото на Йозо Муняка над село Марково. И добричката Грети тутакси се навила. Яла-пила, вдигнала полите, с харни момци цяла нощ се чипкала в басейнчето на Муняка и сетне се оказало, че е малко бременна, а не знае от кого.

  Та ви казвам, злобичката е като солта за свинското: държи го хем свежо, хем стегнато – особено в трудни дни. За честта си струва и да сме злобни понякога, нали!

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 15 dec. 1996 – edited by 15 dec. 2018
___
От ръкописа "Ламски" (1994-2004).
** Христо Стоянов (1956) – автор на скандални текстове за Родопите, помаците, Левски и пр. Бел.м., tisss.

Няма коментари:

Публикуване на коментар