Публицистика – ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (11.)

ДЯВОЛЪТ Е В ДЕТАЙЛИТЕ (11.)

   Продължение

   27.08.1997.

  Чета Евангелието. Защо ли си отбелязвам моите несъгласия спрямо християнския бог! Това от прекалено самолюбие ли е!... Иисус за мен е от този тип редки динамични личности, които – устремени към Доброто, рискуват себе си. Отношението ми към Иисус е като към приятел, който ми е на сърце, но не бих си позволил да го видя покачен върху раменете си. Приемам странностите му, харесвам го – щом съм го приел какъвто е. И слънцето има петна!

  Какво е Иисус Христос? Не е ли спечелена битка на човешкия дух с човешката ни егоистична природа? Че е мъдър, няма спор, но е холерически темперамент, което ще рече, че малко повече от другите е склонен към честолюбие, страстна убеденост в своето, заядливост. Какъвто съм и аз самият... Ако сляпото преклонение и овчата доверчивост е цел на този бог, няма как да съм сред поклонниците. Имам желание да го виждам във фантазиите си, да разговарям по човешки с него: както стопанин разговаря със стопанина, а не каквото вековната практика се опитва да ми наложи: с ратайско преклонение пред небесен пратеник. Каква ли скука, какви ли прозявки са... да си заобиколен от богомолци, обладани от фанатичен екстаз!?

  И ми идва на ум Левчев стих: и в несъпротивлението падам като в целувка без любов. Привързан към християнството – това да, но не закопчан! Искам да усещам хоризонтите на неизвестното и непостигнатото, не стени на обор, пък с колкото и разкошни инкрустации да са украсени стените.

  Предусещам, има и по-нататъшен, неизвървян път в стремежа на човешкия дух към божественото; говоря не за съвършенство, а за процес на усъвършенстване. Защото съвършен ще рече "свършен", съвършенство, т.е. "свършек", край, вечен покой и мир на праха му. Християнската идея предпочитам да я възприемам като лъч и подтик, но съвсем не сфера от светлина, в която да се гърча като насекомо, омагьосано от убийствения пламък. Поначало човешкото съзнание няма образ за безкрайността; може би затова Библията в този познат наш ограничен, краен свят се явява продукт на човешката ни невъзприемчивост към безкрайното, като образ на вселената.

  ...Иначе в черквата има и уют, и благоухание, иконите са великолепни метафори на укротени и впрегнати бесове; и все пак живият живот извън храма е далеч по-многолик, варварството – по-разнообразно, схватките с него – непредвидими, и никога не знаеш коя как ще приключиш.

  28.08.1997.

  Едно от малкото ми предимства е, че не съм се стремил да властвам. Разбирам, стремежът към власт е заложен в човешката природа, произтича от вродения ни егоцентризъм. Азът е сърцевина, фокус на космоса (т.е. на усета ни за красивото, доброто, хармоничното) от ранното детство. Личните несполуки не ми смачкаха честолюбието, но ме приобщиха като че ли към океана от страдащи, които с тиха погнуса се отнасят към гроздовете от катерещи се, боричкащи се едни връз други слепци, упътили се да стават властници.

  Вероятно притежавам известна способност да манипулирам чуждото съзнание, ала властолюбието ми е органически противно, вероятно понеже израснах в среда на унижавани и оскърбявани от властта най-обикновени българи. За тях успехът е продукт не толкова на комбинативен усет как да се поставиш в пространството на държавния и обществения интерес, а резултат от много труд и малко шанс. Това е нашето самоограничение. Мястото ми е във втората и третата редица, и по-назад. Когато прекосявам площада, не ми е уютно, съзнавам, че площадът не е построен специално моят аз да мине по него. Привързаността, уважението към човека в беда у мен не са любовно чувство, нито господарска надменност, а желание за разговор, макар по-често да съм рязък, отколкото отстъпчив и внимателен събеседник.

  И това знам: от онези съм, които първи загиват в сражение, та не им е съдено да маршируват с гъвкава походка и чупки в кръста на Парада на победителите. Имам проклетата способност да настройвам общества от страхливци или по-точно – от малодушни, насреща си; вероятно ги плаша със своята невъздържаност и тягостно замълчаване. Повечето от личните ми акции са импулсивни, родени от моментната ситуация, не планирани, ни старателно обмисляни; това е една от причините да не направя кариера в журналистиката, в политиката, дори в най-личните си дела.

  Любопитен съм. Мога да анализирам, но оценките ми за личности и събития по-често са неточни поради умозрителност и очевидно пристрастие към собствените ми илюзии. Всъщност, харесва ми да съм това, което съм: някакъв стипчив на вкус нрав. Моята злопаметност е дълготрайна, от време на време прокървява по-силно. Не съм състрадателен, по-скоро съм хладен тип; в големи нещастия не съм имал случай да губя ориентация; напротив, нещастието ме тонизира. Смъртта (чуждата смърт) не ме разсипва, съсредоточава ме. Преживях вече смъртта на родителите си (баща на 61, майка на 63 г.), когато бях съответно 36- и 41-годишен... Преживях  това с почти хладен разсъдък, пък после, години вече, водя някакви разговори с тях, особено с баща ми.

  Новата прослойка заможни, доколкото ги познавам, не ме изненадват. Смятам, че успяват благодарение на способности, плюс отсъствие на скрупули. Самолюбието ми на раснал по прашните пловдивски улици и катерил се като козле по скалите на Джендем-тепе някогашен хлапак надушва воня около значителна част от тези мили щастливци с разточително обзаведените им частни дворци, строени специално, за да се любуват пълноценно на придобивките си.

  Когато народът наоколо бедства, гротеска е гримасата на самодоволното, леко отегчено в елегантността си възпитано говедо с добри обноски. Но... това е! Много страници могат да бъдат изписани по този повод без особена полза. Истината е, че се преобърна смисълът, който носеше увереност у нормалния (т.е. у бедстващия) българин. Свобода, братство, равенство? Облечени в богатство и власт, видях как се промениха неколцина дарени с упоритост, талант и шанс мои добри познати. И откривам в демонстрациите на стабилност от тяхна страна едва прикритото у тях милите разочарование, че не намерили, ах, Боже мой! – щастие в парите, славата, властта. Мили Боже, ечи от жестовете им, от изстудяваните като в дълбок зимник каменни физиономии, толкова се мъчихме да ги докопаме тези благини, а пак сме същите. Иде ми пред очи образът на Валентин Моллов*, на Евгений Бакърджиев в този момент – по своему дълбоко нещастни и скучни на самите себе си.

  По време, когато сегашният премиер** бе финансов министър, г-н Моллов, шушне мълвата, наел оркестър от двайсетина чалгаджии да свири и пее от утрин до здрач в крайморския му дворец само за да смачка фасона на отмарящия в онзи сезон на ведомствени начала пръв финансист на държавата. Е, това са им на тях задевките, развлеченията! И това е България! Съставяме я всички: богати, бедни, талантливи и некадърни, разумни и простаци, палета и престарели разбойници, добри хорица и знатни персони не толкова за похвала. Но България, това е общият ни манталитет, нашата обща ахилесова пета. България – това е нашият живот в безредие, когато няма нищо здраво, нищо точно, когато опасността те дебне отвсякъде и най-много от страна на твоите близки. Това сме всинца ние – талантлив народ, задръстен от плевелите на лошото възпитание!

  Кому е нужно българи да воюват срещу българи! Левски е митичният ни Учител, голямата фигура. Да си кажем кривиците, па да се поправим и да вървим наедно, ако сме българи... Цитирам приблизително! Страшно и хубаво ми звучи. Този наш български корен доста е нападан, доста оскърбяван от чужди, но повече – от свои; и кой друг му е говорил с такава строга любов и угриженост както карловския сирак Васил Кунчев? Левски не случайно се е отделил от показната – черковната – страна на християнството; народът го усетил, че е Апостол, но апостолството му излиза от канона, за да продължи всехристиянската философия. Мисля, че – ако съществува, Христос би бил доволен от такива свои хора, които в спор с официалната черква Го продължават в работата Му над общественото съзнание у човека.

  Почитта на българина към Господ няма нищо общо с черковните ритуали; тя е на много по-съкровено място; това трябва да ни се напомня, за да започнем трезво да се уважаваме. Посланията на християнския бог разчитат на самоуважението, не на страхопочитание. Който сам себе си цени, уважава, няма да си позволи да върши свинщини, нали! Иначе казано, само с гласуване на закони и наредби работа не се върши. Обикновеният българин трябва да е убеден в себе си, в своята нравствена сила, а не да бъде притискан от Закона, създаден за удобството на добри адвокати и интелигентни разбойници. Между другото, подозирам, че законите, гласувани в Народното ни събрание, ги правят не за българи, спазващи Десетте божи заповеди, а за да могат престъпниците да доказват в съда колко са чисти делата им. 

   Следва

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 11 dec. 2018

___
* Г-н Blubber-lipped (Г-н Надути устни); Blubber brained - тъпанар, глупак, идиот.
** Иван Костов. Бел.м., tisss.