Story – РЕНТГЕН

РЕНТГЕН

  – Къде беше? – Мъжът с прошарените слепоочия внимателно притвори вратата зад гърба й, и като се взря в огледалото на порт-мантото, неприятно се изненада от тъмните сенки под очите. Цяла нощ беше пушил, налива се с какво ли не: бутилка отлежало мискетово вино, кафета, коняк. 

   Беше утро и птици цвърчаха от брезичката зад прозореца, някакви пойни птици вероятно. Полъхваше откъм полето зад жилищния блок, и когато се затътри подир нея в спалнята, усети пролетта с отдалечаващия се тревожен тътен на ранния влак, който тъкмо прекосяваше моста над пълноводната река. На изток хоризонтът едва порозовяваше.

   Гърбом към него, знойната млада дама съсредоточено се преобличаше. Сгъна кремавата блузка, тъмносиния пуловер, окачи червените джинси в гардероба, изу бикините и с ловко движение на крака ги метна ча-а-ак в дъното под първия рафт. Беше облякла бледорозовия си пеньоар на цветенца, който много й отиваше, че и без това бе хубава, с налети гърди и разкошни естествено тъмни коси, зеленоока, кожата й – луничава, светла като мляко с мъничко шоколад.

   Прекоси хола с памучен тампон в два пръста, седна пред тоалетната масичка, навлажни тампона с бадемово мляко, захвана се да почиства челото, клепачите, носа, брадичката, накрая, като смени памука, прокара тампона по бледорозовата шия, зорко проучвайки изпод полуспуснатите си клепачи всеки милиметър кожа. Представяше с това си изражение ужасно сластна картинка, няма що.

   – Мили, какво ти е? Виждаш ми се притеснен.

   – Притеснен, притеснен! – Като че само това чакаше, да се отприщи потокът от думи у него, но все пак успя да се овладее, обърна го на шега: – Така ти се струва, миличка. Да-да, много ти се ще да е така!

   – Да, бе – съгласи се тя. – Така ми се струва. Вярвам ти.

   Между зъбите й стърчи фиба, опитва да се среше, а явно не е така лесно, ала в края на краищата заби нещастната фиба там, дето й е мястото, над лявото уше. И тъй като мъжът продължава да виси като истукан, съсредоточен в нещо, което се разиграва извън стаята, зад прозореца, ала от това не се получава кой знае колко весело, тя отново пусна гальовния гласец на мъркащо коте:

   – Колко си ло-о-ош! Що не ми направиш кафенце... – Учудена: – Ама не ти ли се пие кафе с мен, а? Кажи де, не ти ли се пие кафенце с мен!

   Мучейки под нос, той се повлече като пребито псе към кухничката. Оттам вече долитат резки звуци от отваряне и затваряне на шкафове, хлопане на чекмеджета, тракане на паници, плискаща се буйно вода. Порцелан май жално издрънча върху теракотения под и се разби. Тя не трепва. Седи си срещу огледалото и разтворила пеньоара, опипва с пръсти зърното на лявата си гърда. Наболява я на това място.

   – Знаеш ли, мили? Цяла нощ само за теб сме бъбрили. Обсъждахме кариерата, фирмите ти, твоите грандиозни успехи в бизнеса и политиката, в живота. Направо казано, мили, одумвахме те как от Овчарчето Калитко с овцете в село си издрапал от Трапоклово до жълтите павета на София и адски много народ трепери от теб.

   – И какво? – долетя откъм кухнята унилият му глас.

   – Стигнахме до извода, че за мен си идеалният мъж, идеалната партия. Като в онази рекламка за мултифункционалния съпруг – от поливането на мушкатото на балкона до вечеря в скъп ресторант и разходка с луксозна яхта край Карибите.

   – Тъй ли! И колко души направиха това велико откритие?

   – Венчето, Данчето, Лина, Валя... Завиждат ми, нали знаеш какви сме жените!

   – Разправяла си ми – рече ехото едва ли не заканително.

   – Що-о-о?... Не е ли вярно!

   – Вярно е, бе! Вярно е.

   Както си седеше, прехвърлила крак върху крак, младата дама, без да откъсва оченце от образа си в огледалото, се пресегна и взе кутията с цигари, запалката. Запали тъничка като солета цигара, издуха струя дим към огледалото, закашля се. Не й спореше, но геройски смукна още веднъж-дваж, па остана така неподвижна. В този момент мъжът с прошарените слепоочия тържествено влизаше: държи двете чашки кафе непохватно, ръцете не го слушат, кафето прелива върху килима.

   – Внимавай де-е-е! – леко отегчена.

   – Внимавам.

   Пъргаво става уж да му помогне, но минава покрай него, домъква телефонния апарат от антрето, туря го пред себе си на тоалетката, вдига слушалката. Поглежда го, както само дяволита знойна жена го може: с изключително честни зелени очи.

   – Имаш ли нещо против да позвъня?

   – А-ами! Какво против да имам – рече й себеотрицателно, стискайки зъби.

   След няколко неуспешни опити да се свърже с някого отсреща...

   – Здравей-здравей! Позна ли кой ти се обажда?... Ми нормално... Нормално, бе, нормално! Пием си кафенцето с моичкия... Нали, миличък-моичък! – извърна очи към мъжа, който внимателно я следеше с все същия кучешки предан поглед.

   Тук въпросният "моичък" направи жест с ръка – нещо като протеста на робите. Погледът й се плъзва бегло по него, като че ли няма върху какво да се задържи, а тя продължава да чурулика:

   – То-ой, бе! Той ми направи кафенцето. Да, бе, той! Вече почти не ми се спи, ама смятам пак мъничко да си полегна. Ами ти?... Право да ти кажа...

   Мъжът с прошарените слепоочия не чу какво има още да снесе неговата дама на неизвестния си събеседник отсреща. Хич не му се и искаше да чуе. Завтече се, като суркаше чехли в антрето, заключи се в банята. И там – коленичил пред тоалетната чиния като пред олтар, завря лице в нея и взе да повръща. Гадеше му се, и още как му се гадеше, леле как му се гадеше от самия него си в този момент!

   – Нещастник мръсен! – процеди тя през плътно стиснатите си розови устни, като оставяше слушалката върху апарата. Усмихна се на отражението си в огледалото, изплези се, широко се прозя, сла-а-адичко си се протегна.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 24 noe. 2018