Публицистика – ЖИВИТЕ И МЪРТВИТЕ

ЖИВИТЕ И МЪРТВИТЕ

  07.09.1997

  На вчерашния ден, но през 1983 г. издъхна баща ми. В страдание, без близък до себе си, великодушно обречен на смърт от лекарите. Сутринта в единайсет го приеха в софийската клиника "Пирогов", позволиха да го облека в техни дрехи – синкавосиня, умирисана на карбол и захабена от пране пижама със следи от кръв и йод. Откараха го върху носилка до асансьора и... край; рекоха, повече не сте му нужен. След десетина часа издавал вече предсмъртните си хрипове, абсолютно сам в софийската болнична стая, но ние, най-близките му, това още не сме знаели.

   Помогнах му да влезе в онази пижама и първи го открих измежду петте трупа в моргата на софийската клиника, докато роднините отвън кършат пръсти и хапят устни. Почернял от обгарянията, внезапно силно напълнял от натрупани в мъртвата му плът газове, с полуоткрехнати оцъклени очи. Очите не е имало кой да му затвори. И той, като дядо ми Борис Дявола, си отива от този свят с изкривена в гърч усмивка сякаш. Смееше ли ни се, що ли? Имаше сълзичка в крайчеца на дясното му око. Вече го бяха рязали и шили след аутопсията; до брадичката чак светлата му луничава кожа бе в груби тропоски, а бялото допреди седмица лице бе в люспи тъмнокафява овъглена кожа.

  За света бе почти неизвестен, драмата му – естествена. Споменаваше майка си – баба ми Господинка, когато болките му се усилваха; ама не-е, не дори и шепнешком, а само с устни... да не би да ни тревожи със себе си. Настръхвам, като помисля за величието и кротостта му в страхотната самота пред Смъртта. И са ми дваж по-противни суетността, хленченето у галеници на общественото внимание.

  Вчера погребваха Даяна Спенсър*, принцесата на Уелс – помпозно, по кралски стилно. Докато следя в ранния следобяд по телевизора у дома погребалната церемония, мисля си за онази тръпнеща, очарователна 36-годишна жена, която по такъв оловно, катранено представителен начин светът отстранява от себе си.

  Подозирала ли е жизнелюбивата, най-сетне открила Любовта Даяна Фр. Спенсър, че по такъв подъл начин общественото внимание ще я погуби?

  Вчера се споминала и Майка Тереза**. В индийския град Калкута, на 86 години. Показват бедняците как плачат по улиците и покрай бордеите си. Очарованието (Даяна) и Смирението (Майка Тереза) не бяха ли качества и на баща ми? Дали у всеки от тези трима Иисус не е пребивавал известно време?

* * *

  Този бележник е продължение на записки, наченати в началото на юли между шест и единайсет сутринта, четейки Библията, пишейки след това, докато си пия кафето или чая, когато слънцето изгрява и светът наоколо постепенно се буди и оживява. Много съм задължен на момичето Re. за всичко, което е в тези мои години – за ведростта, шегите, вътрешното ми равновесие, което усещам от слънчевото й присъствие, за увереността в способността да се изразявам в писмен вид. По природа суетен, припрян и нетърпелив, от лъчезарната Re. десет години се учих на търпение и на вътрешна хармония. С царственото си присъствие в моя живот ми внуши, че можеш и да отстъпиш с достойнство, присъщо на духовен аристократ, без да увредиш на позициите си. Че да си смирен не значи предателство към себе си и твоята лична мисия; напротив, то е съхранена за бъдещето ти на духовен човек етична енергия. Както е при свитата пружина.

  10.09.1997

  Тщеславие ли е, че упорствам в недоимък, че вадя свои неща на показ? Или – дълг към способността да описвам живота като вълнение? Виждам се пътник, чиято раница е натежала от впечатления, и той вече търси как да разтовари преживяното. Който желае, нека взема каквото си ще – това вече няма да ме занимава! Ще съм отминал, освободил съзнанието, духа си за други текстове, за други прилетели от Миналото на моите два рода и на моя роден Пловдив послания.

  Наближава осем. По небето – нито облаче. На балкончето съм, отпивам вода с лимонтузу и захар, че нямам друго, а пък ми е ведро и хубаво. Не е ли то спокойствието, към което откакто се помня силно съм се стремил!? Усещам тълпи от задъхани, потни, настръхнали, изнервени хора как себе си сами съсипват в преследването на трошица известност или влияние и власт, а пък са жалки да не изпуснат онова, което съвсем, ама съвсем не им принадлежи.

   12.09.1997

   Занимавах се днес с Библията. Посланията на ап. Павел до римляни, коринтяни (І и ІІ посл.), галатяни, ефесяни, филипяни, колосяни, солуняни (І и ІІ посл.), до Тимотея, Тита, Филимона, евреите... Ей го първостроителя на Христовата черква! – остарял, болнав, угрижен, мина ми през ум. Реди напътствия, напътствия и пак напътствия. Нищо героично. Вгледаш ли се внимателно обаче, то си е подвиг от най-висока проба.

   14.09.1997, Кръстовден

   Вчера със сестра ми и племенницата Емилия пътувахме до Пазарджик да приберем общо 68 кг несмляно жито, вид компенсация за наследствени три градини. По обяд в апартамента на леля ми Василка наредиха трапеза. Мило ни посрещнаха роднините. Подробности от родословието уточнявах с леля ми Васа. Та ето и някои ситни, дребни...

   - Баба ми Вена (Невена от Перущица) се споминала на 26 януари 1964 г; умъртвили я докторите, че тя развивала захарна болест, а пък лекарите й биели големи дози гликоза. Предложих им ние, от рода на майка ми, да се събираме на уречен ден в някоя местност край Пазарджик. Да бъде в края на лятото, когато работата по полето привършва. Да речем, 17 септември, когато е празникът на Света София и дъщерите й Вяра, Надежда, Любов.

   - За имената в майчиния ми род... Баба ми перущенлийката си има брат Гълъб и сестра Цвета. От рода на дядо ми Борис, откъм Калугеровския ни джинс са Ангел и Мария – родители на едничкия Ненко. Ненкови са Борис и Мария. Дядо ми Борис не кръстил на родителите си; и нямам идея защо! Идея да кръщава рожбите си Вяра-Надежда-Любен дава братът на Невена, перущенлията Гълъб. И тъй, от Борис са: Вяра, майка ми Надежда (родена навръх Гергьовден), Любен, Василка (родена на Василовден), Виолета.

  - Седемнайсетгодишната Вяра като да е обречена курбан за здравината на рода. Руса, синеока, рядко красива, изписана като икона. Изплашила я до смърт чарда пощръклели биволета, докато се прибирала от училище. Залинява и подир месец-два издъхва. Ясновидец от София й предрекъл смъртта, когато баба ми Вена го посетила. Ходел ясновидецът, по думите на баба ми, тъкал като кросно напред-назад из стаята с облещени в тавана зъркели и говорел-говорел-говорел сякаш чете по книга.

   17.09.1997

   Празник на двете ми дъщери Вера и Надя. Гледам как поемат в личния си живот. Крилцата им са още слабички, но отстояват криво-ляво своето, без да са отбелязали дотук кой знае какъв успех. А що е успех всъщност?

   Може би успех ще е да приема с вътрешно равновесие случващото се около мен ограбване и унижаване на моя народ, без да губя вътрешните си ориентири (защото Злото е винаги по-слабо); без да губя вътрешната си светлинка, да изпитвам удовлетворение и от най-малките стъпки; да не спирам да мечтая; да не си губя усета за шега и самоирония.

   Леко мразовито. Утро. Слънцето свети, ама не сгрява. От изток долита тътнежът на електрически влак, прекосяващ стария железен мост, строен от немски войници около 1943 г., и над лениво течащата Марица дрезгаво надува сирена. 
     
   Уж е ведро, пък съм като натегнат лък. Ден подир ден животът ми се изнизва като зърна от кехлибарена божигробска броеница. Старая се да удържа мигове светлинка сред съсипията наоколо, а кому е нужно това, което върша? Не тъй далеч зад хоризонта е Зимата: а пък имам толкова начената и недовършена работа!

   Утре Ряпов – приятелят от детството и юношеството, навършва своите петдесет. Жестока възраст! Виждам го Тодор Ряпов, като грозд натоварил жена си, двамата си сина, куп роднини върху раменете си. Щастлив ли е? Сигурно е щастлив с толкова народ наоколо; не знам само дали му остава време и за себе си. Човек сам влиза и излиза от този живот. И го забравят онези, които след не много време ще се окажат и те на свой ред забравени под някой надписан камък в тракийската плодна пръст.

   А Любовта, ах... Любовта...! Чудесно е, че този разкош ме съпътства; а другото ли? О, другото са сенки и вятър.

   Не споменах дотук, навярно и по-нататък няма да разправя за тях, поне да ги спомена, понеже са невидима основа за познанията и хъза ми в моя живот на човек, избягващ многолюдните шумни и бъбриви компании...

  - Дачо Марсола и брат му Коста Щангиста, същият Коце, който на плажа край някогашния канал, дето е сега Гребната база, всяко лято се явяваше на конкурса за Мистър най-красиво и хармонично тяло, обаче момичетата го отбягваха, понеже главата му е малка и лъскава като кратунка за баня, демек, несъответна на широките му рамене, развит гръден кош и яки нозе. Трупахме се да заничаме, да съзерцаваме, надигнали се вкупом на пръсти иззад каменната ограда как долу, в ниското на техния двор се къпе гол до кръста и пръхти като кон под чешмата на двора, и как петдесет пъти вдига собственоръчно направената гира от два каменни топуза, съединени с водопроводна тръба, размер три четвърти цол. Името "Коста" може и да бъркам: прякорът му беше изял името. Докато Дачо, е, надявам се и днес, разбира се, ако е жив, още да мрази да си губи сополите, ами ги сърба и преглъща като гладен човек.

  - Баба Рекси... Кръстихме я Баба Рекси, че кучето й – як оранжевокафяв космат пес, се казваше Рекс, и Рекс очевидно в хлапашките ни представи беше нещо много по-важно от сухата, кльощава, прегъната надве женица, която го разхождаше; по-точно казано, песът Рекс важен я разхождаше из кварталните градинки, вързана за луксозната му кожена каишка с пискюл.

Пловдив, 1953 г. Дечурлига от улица Ниш. Прави отзад сме Вилито, Тинето, аз, Мария Кандемирова; отпред – Боби, Наско, Видко Троплев

   - Ангел Кудата – почти мой връстник, година по-малък, и чалнатият му чичо Петьо – петнайсетина години по-възрастен, който най-сериозно ни обясни, че "куда" по рускаму значело куче и затова ще пердаши всеки от нас, когото чуе да казва на племенника му Ангел Кудата.

   - Глухичкият Киро Миньора... Що "Миньора"? Може би защото гледаше на света като ударен с налъм или с мокър парцал, или като копач, току-що излязъл от забоя на светло, такъв чешит – вечно учуден, съвсем не в час! И той беше доста по-голям от нас. Вместо да ходи на училище, баща му и чичо му – бояджиите Кандемирови, го водеха със себе си да им помага; и с един оклепан раздрънкан велосипед всяка сутрин и вечер го виждахме да мъкне подире им бояджийската стълба и кофите с гасена вар, накачени по велосипеда.

   - Добричкият дядо Марин... Не го свърташе на едно място, все тъпаше с тояжка към Царския остров. Някога дядо Марин бил каменар, но мечтаеше внукът му Маринчо – мой връстник и сирак, чиято майка умряла, да свири на цигулка, та чат-пак отключваше шкафа с каменарските чукове, свредла, длета и шила на двора, за да извади увита в снежно бяло платно от тензух олющена вехта цигулка; даде ни я всеки от нас да я подържи в ръце, да й се порадва, само Маринчо не иска да чуе за мерака на дядо си, докато моя милост надуваше гайдата – демек, вървеше по петите на майка си и баща си, проглуши им ушите да му купят… цигулка. И не ми купиха!

  - Чичо Велко – татко му на Маринчо, също каменар... Този мълчалив и кротък гигант чичо Велко ми се ядоса яко, като видя как, шестгодишен, рисувам в кухнето у тях къща първом от покрива и комина, та ни изнесе на нас – двамата му сина Маринчо и Бобито, и моя милост, поучителна обстойна беседа: че къщата се рисува както се и строи, значи, първо се редят основите, после стените, прозорците и нататък, а не се започва от комина и пушека; коминчето с пушека остава за най-подир, не и преди да си копал ров за темелите с пот на чело и да си укрепил здраво основите.

   - Обущарят Бай Стефан... Дребно човече с огромна мушамена работна престилка, окачена на врата му, омазана с лепила и восък. Кърпеше по за лев-два износените патъци на комшиите. Грубо скованата му масичка бе на двора сред лехите с градински цветя. Същинска люта пиперка, за него шушукаха, че назлобял милият откак в годините след смъртта на Сталин го изгонили от Партията заради "култа към личността на другаря Вълко Червенков". Нищо, че петгодишният му внук Стефчо се мотаеше около нас, поизраснали вече момчурляци по на 8-9 години, кога ритахме топка в прахоляка пред къщурката на улица Ниш № 3. Случеше ли се гумената ни топка да падне в дворчето му, скача пъргаво от своята масичка, продупчи с шило топката ни и ни я върне обратно, като ни псува на майка. Веднъж ни замери с малкото обущарско чукче и то свирна току покрай ушите ми. 

   - Дебела Тота – майка й на хубавелката Мария Кандемирова, с вечно запретнати до лактите ръкави все нещо вари, пече, готви в двора им на улица Ниш № 1. И досега няма по-любим за мен мирис от уханието на печени червени чушки; винаги ме връща в дни, когато обедно време на път към училище вдишвах иззад плътната дъсчена тараба аромата на печени върху тенекия месести червени чушки. Както и в няколко други дворчета наоколо, раснеха там клонести дървета, отрупани със зрели зарзали. Катерехме се по камъните, струпани за строеж в двора им, да ядем топящите се от сладост зарзали.

   - Вера Тричковата... Живееше с мъжа си и едничкия им син в къщата на ъгъла между улица Ниш и улица Лагадина, единствената масивна сграда на три етажа, където пък в приземния етаж живееше Здравка Митърчева (в пети клас ученик, вече се заглеждах по циците и дупето на Здравчето), чийто баща като да бе може би най-ревностният шахматист на света, та когато съм ходил за книги от библиотеката в частната сладкарничка на Бай Димчо, този кривокрак бъбрив мъж все го виждах с други неколцина местни михлюзи да играят шах, табла или горещо да спорят за политика зад масата, отрупана със стари вестници и опърпани от прелистване съветски цветни списания. Тричковата Вера, която бе едра и с фасон на заможна дама, и възнисичката, тумбеста като футболен плондер Дебела Тота до едно време бяха най-първи приятелки, една ограда ги делеше, мир и любов цареше помежду им; после се разчу, че се намразили, след като си скубали косите заради няколко филии бял хляб и остатъци от недоизядени кюфтета, кога чистели масите в луксозния "Тримонциум", като слугини в ресторанта.  

   - Бедните женици и дъщеричките им от Македонската махала, съседна на нашата, които сутрин и вечер суркаха налъми по някогашната улица Цар Иван-Шишман (днес улица Младост): сутрин по тъмно и... вечер по тъмно, на връщане от тютюневите складове покрай централната жп-гара.

   - Строгата и нежна обич на проклетата, но и гостоприемна баба Катя Арапчевица, дето ни черпеше с домашно печени курабийки, вечно в черно облечена и с черна кърпа на главата, че мъжът й бе починал – майка му на Джорджо, същия Джорджо, който първи събра пари да си купи лека кола Москвич 403 около 1960 година, и това беше събитие, гордост за цялата ни махалица от бедняци, довлекли се тук от кол и въже.

   - Родопчаните дядо Григор с големите бели мустаци и баба Дора, снаха им леля Дафинка, чиято участ бе да самотува като монахиня с шевната си машина под зоркия поглед на свекър и свекърва, докато мъжът й чичо Васко бил осъден на смърт, пък после на "доживотен", и след тринайсет години в пандиза се прибра един ден кротък и посребрял. И му се чудех: нали наказват само лошите; защо добряк, кротък и шегаджия като съседа ни чичо Васко Народната власт го осъдила на разстрел!

   Дъхавото кафенце в приземното стайче на родопчаните още го помня, сладни ми на небцето, а пред мен е сякаш натежалият от старостта дядо Григор – едър балканджия, и ей тъй, цъмън-цъмън, подрънква на някоя от дузината си тамбури, гусли, гъдулки пред възхитените ни очета на невръстни хлапенца.

   - Ами чехкинята Стамена! Спипа я чичо Йордан – брат на мъжа й Иван, че нощем тайно ходи да му сере пред портичката. Нейният съпруг в моите си представи издъхна от потрес и срам заради тъпата чехкиня; носът му на бахчеванджията Иван, колкото и тъжно да ни беше, стърчеше смешно над китките в ковчега... И значи този тих бахчеванджия се оказа първият мъртвец, който с достойнство и печал сред лудешкия ни детски кикот и смях през сълзи изведоха с каручка и вапцан в черно дървен кръст от бедняшката улица Ниш и тържествено влезе в живота ми.

  Въобразявам ли си, че говоря и от името на тези най-обикновени хора?

 Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, sep. 1997 – edited by 22 oct. 2018

Илюстрации:

- 1980 г., с баща ми дърводелеца пред портата на Бачковския манастир (горе);

- 1958 г., ние, хлапаците от някогашната улица Ниш в нашия роден град (долу).

___
* Даяна, принцеса на Уелс (1 юли 1961, Сандрингам, Великобритания - 31 август 1997, Париж). В продължение на петнадесет години е съпруга на принц Чарлз, майка на втория и третия в реда наследници на Британския трон, принцовете Уилям и Хенри. Наричат я"принцесата на народа". Личност, допринесла за развитие на благотворителността с многобройни изяви по света.   На 31 авг. 1997 Даяна загива при автомобилна катастрофа в тунел на Париж заедно с Доди ал-Файед и шофьора Анри Пол. Кръвните тестове показват, че шофьорът е пил алкохол преди инцидента. Колата им Mercedes-Benz S280 се разбива в тринайсетата колона на тунела.

** 

   Агнес Гондже Бояджиу, известна с монашеското си име Майка Тереза, е родена на 27 авг. 1910 г. в Скопие. Семейството й са албанци, католици. Баща й умира ок. 1918 г., а през 1928 г. тя напуска близките си, приета е в Ордена на "Сестрите от Лорето”; повече не вижда ни майка си, нито сестра си. Около година учи английски в манастир в Ирландия, след което се мести в Британска Индия, където се отдава на послушничество в Дарджилинг, Бенгал. С първия си монашески обет (1931) приема името Тереза от Лизийо. Полага тържествен обет през 1937 г., като учителка. Самостоятелна мисионерска дейност сред най-бедните започва през 1948 г., когато основава училище в Калкута.

ВЪПРЕКИ (текст на Майка Тереза)

Хората са често твърде неразумни, нелогични и егоистични;
въпреки това, обичай ги.Вършиш ли добро, ще ти припишат егоизъм и задни мисли;
въпреки това, прави добро.Имаш ли успех, печелиш фалшиви приятели и зли врагове;
въпреки това, имай успехи.

Доброто, което правиш, утре сигурно ще бъде забравено;
въпреки това, прави добро.

Честността ти и твоята откритост те правят уязвим;
въпреки това, бъди честен и открит.Което си градил с години труд, може да разрушат за нощ;
въпреки това, продължавай да градиш.Помощта ти им е нужна, но те ще те нападат, че им помагаш;
помагай им, въпреки това.

Дай им най-доброто от себе си, и те ще изтръгнат езика ти;
въпреки това, дай им най-доброто от себе си.