Фалшивите пророци – СТЕФАН ПРОДЕВ (4.)

Фалшивите пророци

СТЕФАН ПРОДЕВ (4.)

        Продължение от 01.01.2000.

    За да мине за начетен, хората около Тодор Живков събраха в двайсет и пет или двайсет и шест луксозни тома конгресните му речи, указания и съображения, та до бележчици от типа: "Притопли ми млякото! или Де си ми завряла каскета!" От друга страна, на високопоставения партиец не му се и налага да компилира (да заимства наготово), по простата причина че публичните изяви на висшата номенклатура тук се свеждат до прочит, по-често – до сричане на текстове, съчинявани от напористи зрели поети. 

   Знам двама от местните пловдивски лирици, които в редакцията на младежкия вестник "Комсомолска искра" по поръчка отгоре съчиняваха тайно вдъхновяващи слова за областната партийна управа, докато речи на висши партайгеносета пишеха не някакви случайни хора, а известни и високо ценени в някогашната литературна периодика поети. Обществена тайна, например, сред софийската бохема беше, че огнените речи на Бай Тошо по партийни форуми, митинги и прочие трудове, прилежно събрани в многотомното му "творчество", са нашумели в годините на соца поети, един от които е тогавашният шеф на Писателския съюз Любомир Левчев.

   Ала търсенето на антипод, съпроводено с апломб и патос, не започва, разбира се, от любимия есеист на Партията; маниакалната амбиция я има още в работническите издания от двайсетте и трийсетте години на XX век у нас; и човек, който не е наясно с яките възможности на литературното и публицистичното внушение, едва ли би се досетил как просташкият кикот и тоталното бастисване въздействат върху мнозинството българи – почти като махленски крясък "Бий гадината!" Есетата на Стефан Продев плътно се вписват в стилистиката на партийната сатира: див сарказъм, пасквили, вж. например, сб. "Червен смех", изд. от 1956 г.: фейлетони, злободневки, карикатури, римушки, задевки в печата ни от периода 1919-1923 г.

   Публицистиката на Георги Кирков (1867-1919), Крум Кюлявков (1893-1955), Христо Ясенов (1889-1925), Христо Смирненски (1998-1923), Димитър Полянов (1876-1953) и пр. чрез романтически плашила – гротескни образи, определяни като буржоазни, еснафски и вражески на Партията. Тогава се начева запевът срещу стопанина, основно срещу правото на човека да не се съгласява с формулирани отгоре постановки върху живота от гледна точка на някаква централа за информация.

   Гневната си поза този род публицистика от зараждането си, та до днес, определя като позиция в защита на експлоатираните, но този "адвокат на истини от последна инстанция" е твърде въодушевен от себе си, за да го приеме човек за съвестен*. Пасаж от есето "След премиерата" (цит.съч., с. 118-127), свидетелства за този стил нахакано перчене и лумкане по гърди:

"Аз знам, че вий не обичате крайностите, острите изблици, липсата на деликатност, и затова съм убеден, че реакцията ви ще бъде или обидено мълчание, или бурна тирада срещу мен и моя начин на мислене"...

     Ето показателни за Стефан-Продевия публицистичен стил фрази:

"аз не обичам",
"за вас и средата ви",
"пресилвам черното",
"много злъч и грозота",
"станал скандал, имало обиди",
"инцидентът не свършва с гледането през ключалката",
"тази предпремиерна истерия",
"излишно е да ви доказвам, че изкуството...",
"злобни схватки",
"тяхната експлозия носи горчивини и омраза",
"минава през театъра като бедствие",
"писъци и драскане с нокти",
"гонене от сцената",
"подгонени от пръчката на омразата"...

    Как живее човек, разсъждаващ по този начин срещу когото и да било! Като пише рецензии за театъра, Продев представя по-скоро технология на номенклатурните романтични идеалисти за "грандиозните, епохалните" и прочие бойки партийни кампании, акции, почини, мероприятия; представя как става организирането на клакьори (някогашните тролове и хакери) по градове и паланки, т.нар. "честни и будни, съвест, зорки очи", а всъщност, просто активисти, агитпропчици на Партията.

   Днешното поколение млади българи едва ли може да си представи как при реалния соц. всяка празнична манифестация се репетираше седмици, понякога месеци, докато се постигне онзи така желан от партийния княз и от управленския елит "непринуден" всенароден ентусиазъм.

   За една от фразите, вопъл на несретата: "Вие можете да ме обявите за грубиян, но не и за лъжец" – ми се ще да попитам: Това ли е представата за съобщаващия истини, за безукорно честния херолд на боговете?

София, улица Пиротска между двете Световни войни

   Въпреки несъгласията, оставам с уважение към публициста заради текстове, като есето "Разказът на палача" и друго едно есе – "Кината на бедните" (цит.съч., с. 128-149). Във второто откривам как авторът сам се раздвоява, как си противоречи приобщеният към партийните постулати, но и привързан към бедняшката работническа среда на крайните градски квартали с нейната сурова нравственост. Споменава за "мърморенето на еснафа", а разбирам, в това мърморене е неприязънта у българина към модните лиготии и към лумпените на града. И като пише "изпитвам една момчешка симпатия към цялото това море от искряща безвкусица" (бел.м., tisss: за изобилието от ерзаци във филмовото изкуство между двете Световни войни), разбирам, че говори от душа и сърце. Когато разказва епизода за кварталния стражар и хлапетата-пакостници, виждам сякаш онази наивна, идилична, бедна, ала и набожна България с кандилцата и евтините икони, която соцът с идиотски кикот разтури, разпердушини, прати по дяволите с безбожието си, с пищната грандомания на политкомисаря и премълчаните предателства към нацията и към етническия българин.

   Вероятно е истина изреченото за продукцията на Мосфилм от онези години; Мосфилм... обаче в друг контекст, при други национални и чисто психологически обстоятелства, вече в осемдесетте и деветдесетте години на века, ни караше да се надсмиваме: Готин ли е филмът, или съветски! 

   Забелязал ли е, обаче, промяната есеистът? 

   Ето я драмата му: хлапакът, непредубеденият някогашен бедняк води печален диалог с железобетонния урод на уж обновяващата се идеология в редиците на Партията от 1980-1990 г. Печалното при това раздвоение е преддверие към лично покаяние, което тези хора, представящи се днес за демократи в преименуваната БСП, дължат първом на собствения си корен и собствената си съвест, ако не са я удушили вече.

    Следва

    БЕЛЕЖКА: 

   В разговор с бивш колега, който се брои за философ-психолог, между другото, ей така, случайно сякаш, чувам:"Как си обясняваш, че човек от моя ранг е почитател на Иван Костов?" И усетил се явно какво е изръсил, притеснен се усмихва: "Майтап бе! Казах го ей тъй, на шега". 

   За каквато и кауза да настоява, мине ли към този тон "Знаеш ли ме кой съм аз!" – не виждам как пъстрокрила птица, би удържала успех другаде освен пред хора с робска психика. За костовиста назлобяването е гориво. Един и два ли пъти господин старши асистентът от АОНСУ (Академията за обществени науки и социално управление) Иван Костов говори извисоко към "този народ". От "алчните бабички на припек" – случайно изтървана сякаш реплика към пенсионерите с мизерните им пенсии, до обвинението, че народът е недорасъл да го оцени. В нормално демократично общество след подобна грандоманска изява въпросния политик и оратор го изнасят от сцената и го отсвирват със заупокойни песнопения. Тази грандомания не е нова за нас, българите. Преди Костов по същия начин с нас общуваха гастролиращи прима-балерини, като Жорж Ганчев, Жан Виденов, няколко дузини дембели в политиката, минали вече в забвение.

   Грандоманията е свидна заемка от инструментариума на болшевизма, фашизма и нацизма в политическия театър. Всеки случай, обновените в БСП са по-прозорливи от агитаторите за немощния насред политическите водовъртежи безличен Неделчо Беронов. Кресливото, нагло поведение в обществената говорилня опровергава основата на демокрацията: правото на всеки да отстоява свое мнение. Хвалят се, хем така противно се фукат, колкото противно се зъбят на всички, които не са с тях!

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 20 oct. 2018

Илюстрации:

    - 1980 г., Любомир Левчев (1935) и Людмила Живкова (1942-1981) (горе);

    - Росен Плевнелиев (1964) – политик на годината за 2011 и 2012 г. (долу).
__
* В България и сега, с редки изключения, политиците и обкръжението им от агитатори с обикновения българин говорят като с хлапе от детската ясла. Говорят по медиите така, сякаш не разбират, че суверен не е партията, а Народът, чийто слуги са. Бел.м., tisss.