Story – ТОПЛО, ТОПЛИЧКО

ТОПЛО, ТОПЛИЧКО

   Цяла нощ валя и слушах как леден вятър свири в оголелите клони на дърветата зад прозореца. Болеше ме корем, та не успявах да се потопя дълбоко в съня, все изплувах-изплувах и тъй, чрез болката се усещах по-плътно свързан с всички онези нощни шумове, които ни правят част от природата и част от всички хора по света за късичък отрязък от време. Мислех си снощи за теб, татко, за влажната плодна пръст, за зелената тревица, която издържа на зимата и сега пие ли пие влага с коренчетата.

  И си спомних как от втория месец нататък, мили татко, купчината пръст върху гроба ти взе да се сляга, как дупчица по едно време се отвори, като да бе изровена от къртица точно, където би трябвало във влажната пръст да е лицето ти, и наивно си помислих тогава, че може би и заровените, и изоставените от нас в земята мъртви продължават кротко да дишат.

   Прости ми, ако можеш, татко. За всички разочарования от мен прости, ако можеш. Татко! Нали мъртвите всичко прощават?

   Не се разбирахме с теб, ама никак! Ти беше толкова рязко определен в пространството, толкова осезаеми – твоите проекти, движения, чувства, малкото думи, когато си пожелавал да си говорим. Прости, мили, и че ни веднъж не те послушах; впрочем, слушах те внимателно, съгласявах се, кимах с глава, а с ръце извършвах изразителни жестове дори… понякога, но винаги правех само онова, което съм си наумил. Ами че двамата с теб, мили, просто не можехме да тъчем едно и също платно, изглежда не сме били създадени за баща и син.

  И напоследък взех да разбирам: на теб би ти подхождал който и да е от братовчедите, само не и аз! Не и аз. А така самотно ми е нощем, когато си мисля за теб! И тези жени наоколо… все намират повод да са недоволни; ако не мърморят, ако не обвиняват, не осъждат грешен някого или нещо, мърляво направено, циврят и заливат света със сълзи. Не разбирам защо трябва да са тъй различни от нас.

  Помниш ли как ми даде да покарам новичкото онова пъркалце, онази красавица "Явета"? Беше яркочервена, тъкмо я беше купил и ми я даде да се поизфукам из махалата, по улица Люлебургаз... Бях вече в шести клас. Защо побърза още на другия ден да продадеш моторчето? Многобройните ти мотори след това никога повече не ми позволи да покарам. Само рече: "Като гледам как яздиш, ще се пребиеш някъде. Докато съм жив, ти мотор повече няма да пипнеш".

   А твоят брат, първият от петимата харманлийски братя, чичо Митко, който има две дъщери, веднъж, като си бъбрехте и влязох при вас, рече: "Ей това е синът, Киньо! Където и да отиде, все нещо ще домъкне у дома. И да знаеш, братче – мъжкото внася, женското изнася". Бях в трети клас, ходили бяхме ние, децата от училище "Сашо Димитров" до целулозния завод край Гара Септември, ако там още има такъв завод и такава гара, и за теб бях донесъл крива медна тръбичка. Изрових я от боклука в двора на завода. И ти я дадох. А ти хич не й обърна внимание, запрати я в една от кутиите ти с джунджурии и продължихте да бъбрите за вашите мъжки работи, чичо Митко бъбреше и бъбреше, а ти го слушаше и слушаше.

   В шести клас когато бях, жестоко ме пердаши заради едни лагери от шведска стомана, биелни лагери SKF, от най-добрата стомана на света… Приготвил си ги за голямата петстотин-кубикова машина, NSU-то; открих ги в твоя шкаф, увити в светлокафява омаслена хартия и си направих количка като другите момци от махалата. Не открих по-големи, ала тези шведски лагери бързо се разхлопаха и на следния ден, когато се върна с велосипеда от работа и дойдох да ти се похваля, страшно ми се ядоса. Със салкъмова тояга ме би; имаше по нея големи криви шипове, но не плаках. Нали, татко! Само виех като животно.

  Мили мой, знаеш ли колко щастлив бях, когато се фуках с теб! Помниш ли състезанията по Пещерско шосе, до Царския остров и обратно, покрай стълбичките на Бунарджика горе, чак до огромните ботуши на каменния Альоша и обратно към Братската могила. Валеше пороен дъжд с мехури по локвите и на кросаджиите лицата им бяха като на банда коминочистачи изкаляни, защото залягаха над резервоара, като се дупеха. Ти единствен, татко, яздеше като на парад и отдалече лицето ти грееше бяло и чисто.
 
  Бягаше с номер 45 и цюндапът ти добре грабеше, обаче насред Острова, в някогашния ручей, дето е сега пловдивския зоокът на кмета Иван Тотев, насред някогашното оризище, на човека пред теб – значи, на съперника ти Байката, веригата му паднала, и не си подминал, спрял си да помогнеш; и завърши тогава пети, а Байката – първи; че си преценил: полага му се на Байката пред теб да е. Помня, донесе в избата новичка найлонова риза за награда, но тогава ли беше или от друго състезание? 

   А! Помниш ли, мили мой татко?

  А когато бях четиригодишен и живеехме под наем на втория етаж зад старата фурна на улица Перущица, на улица Захари Стоянов № 17, смени строшеното колелце на дървения ми джип – онзи, червения дървен джип, дето Дядо Коледа ми го донесе. Вдигна мушамата от ъгъла на масата и с голямата раш-пила заобли едно буково трупче…

  И веднъж, когато пак цяла седмица валеше, когато пак бе дъждовно и мрачно, ние с майка дойдохме при теб, край село Марково; военните пак те бяха взели запас и цял месец те нямаше. И като се изкачвахме и вече се чудех дали ще те познаем сред стотиците еднакво облечени и остригани запасняци, зад телените мрежи сред стръмната поляна, майка ми стисна ръката и каза: "Това е той! По походката го познах. Само той върви тъй, само неговото лице е толкова бяло".

  След година се роди сестричката ми, която силно прилича на теб. А пък аз не ти приличам, мили татко! Когато сте ме зачевали двамата с майка, спомените от фронта ти били пресни и нощем вероятно си имал кошмари. Няма начин да не е тъй; как иначе да си обясня картини от войната, които ме нападаха нощем, мен, петгодишния ти син? Нали не съм бил на война! Два или три пъти само съм стрелял с кавалерийска винтовка и бях най-калпавият, най-тъпият левак сред момчетата. А ти си бил точен стрелец.

  И си мислех снощи, докато все не успявах и не успявах да заспя, и си мислех снощи за големите мъртви мъже, как лежат в пръстта тези големи мъртви мъже, как нежна тревица спуска коренчета и пие дъждовна влага и сълзи от лицата им. И коренчетата се спускат все по-надолу, по-дълбоко и по-дълбоко, и по-дълбоко в пръстта на нашето пловдивско общинско гробище, където на мъртвите им е топло-топличко.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 6 sep. 1983 – edited by 24 oct. 2018

Илюстрации: 

- 1948 г., Пловдив, фрагмент от студийна снимка с баща ми (горе);

- 1972 г. м. Юндола, баща ми с любимия му NSU 500 куб.см (долу).