Публицистика – ПЕДАГОГИЧЕСКА ПОЕМА

ПЕДАГОГИЧЕСКА ПОЕМА

Почти по Макаренко

   Преди десетина дни в последните минути на шестия учебен час Любка, приятелка на притеснителната Анелия от VІІІ-а, идва при мен: "Господине, откраднали парите* за Прощалната вечер от чантата на Анелия. Трийсет и две хиляди". После се оказа, че са шестнайсет хиляди, но това бяха общи пари за празненството при завършване на техния випуск тази година.

  В кого ли сам не се усъмнявах...? Целият задружен до онзи момент VІІІ-а се накъса на групички – шушукат по ъглите, гледат се гузни недоверчиво с онзи все същия проклет въпрос: кой ли ще да е крадецът? Та лека-полека, нали е казано: всяко чудо – за три дни, та май взех да свиквам с мисълта: щом извън училището всякакъв род измамници, изнудвачи, престъпници и мародери припкат под носа на Прокуратура и Съд като палави щастливи козлета по зелена морава, защо ли училището ни да е застраховано срещу кражби! Такъв е животът, нали?

  Възстановихме шестнайсетте хиляди и се постарахме с моите хлапаци да забравим. И ето че днес... Тодор Спасов – синеок момчурляк с хубост на момиче и лунички, излезе крадецът. По време на спортния ни полуден с Тошко и сестричката му бяхме играли на федербал край волейболното игрище; оттогава все се навърта покрай бюрото ми преди и след края на часа, все си намира повод да ми каже нещо мило, например: "Господине! Вие сте строг, обаче всъщност сте добър" или "Господине, вие пушите ли пури?" "Що питаш бе, Тошко?" "Ей така, питам! Е? Вие пушите ли пури?"

  Веднъж напоследък го виждам с насълзени оченца. "Какво ти е, Тошко!" "А, нищо". "Добре де, ама мъж не рони сълзи току-тъй." "Тя, госпожата по история, ще ми остави тройка за годината." "Няма ли начин гадната тройка да се оправи, да кажем, историчката да те изпита още един път?" "Не иска повече да ме изпитва" – подгъва съкрушен устничка и... айде, пак сълзи.

  Същия този нежен Тошко седнал зад притеснителната Анелия в часа им по математика, протегнал се, отворил й чантата, измъкнал портмоненцето с парите, за които целият клас знаеше, че трябва да са към трийсет и две хиляди, отделил свитите банкноти, мушнал си ги в пазвата, а портмонето върнал в чантата.

  Вижда го обаче Христо Лалов...

  Не зная дали Христо му е рекъл нещо, но Тошко по някаква неизвестна все още за мен причина му дал половината от плячката. Дотук както и да е, само дето Христо Лалов имал много, ама изключително верен приятел, Иван Андреев – височък кокаляв хлапак с щръкнали като у таралеж коси и също хубавец. Отиват двамата при Тошко. И Тошко какво да стори – дал и на Ванчо, само че половината от половината му дал, което ще рече четири хиляди лева суха пара. Толкоз за разпределянето на плячката.

  Стават тези исторически събития в петък, 5 юни.

   В онзи петък дойде Любка – едрата и гръмогласна дружка на Анелия; гърми Любка отдалеч, чак пушек се вдига: "Анелия – питам, – къде са ти парите?" А пък Анелия се върти като попарена, тършува около чина, под чина, рови си в чантата, отваря я, затваря я поне десет пъти. Направи ми впечатление, че онзи петък класът доста бързичко опразни кабинета ми по български език и литература. Чувах гласовете на отдалечаващите се по коридора осмокласници. Било е малко преди да бие последният звънец.

  Освен двете момичета – Любка и пострадалата Анелия, край бюрото ми се завъртяха и няколко момчурляка. Поогледаха и те по ъглите на стаята, па и те си тръгнаха. Анелия – интелигентно, ала крехко същество, кърши пръсти: "Ох! Няма ги! Ей тук бяха. Сигурна съм, защото преди петия час в портмонето ми бяха тези дяволски общи пари". "Сигурна ли си, Анелия?" "Да, господине, сигурна съм!"

  В понеделник през голямото междучасие на вратата на кабинета ми се появява майката на Анелия; питам: "Искате да говорите с класа?!" "Какво да говоря, парите ще ги възстановим. Да й е за урок! Повече Анелия пари няма да събира." "А съмнявате ли се в някого?" "В кого да се съмнявам!" – тросна ми се жената, сякаш аз й бях откраднал парите, и си тръгна. Така и не разбрах за какъв дявол ми се бе появила. Може би за да поогледа как изглеждат некадърните учители, сред които се подвизава крадецът.

  Този ден държах кратко слово пред моите осмокласници: "Ху-у-убавка работа сте я свършили, браво! Това, не се ли разплете докрай, остава си петно за всеки от нас. Над мен, а и над всеки тук, хубавици и хубавци, ще тегне подозрението, че е посегнал на общите пари. И понеже след седмица се разделяте от тук до-о-о... до края на света, случаят ще се помни, докато сте живи. Да-а, докато сте живи ще се помни. Някой посегнал не само към парите, а и върху достойнството на всекиго от нас. Какъв празник смятате да празнувате! На вашия празник аз няма да стъпя. Някое прасе хубавичко ни е оплескало. И ето ни, значи, оттук-нататък ще си ходим оплескани".

  Отговорът им – гробно мълчание, чух как мухите жужат в жегата.

  Във вторника, 9 юни, седнах в училищната библиотека през голямото междучасие и взех да привиквам едно по едно момчетата; питам кой как е изкарал предишните два дена, какви ги е вършил, къде е ходил и все едни такива досадни въпросчета. Между онези, с които си бъбрих, първи бяха Христо Лалов и Иван Андреев; двамата се държаха нахакано, по мъжки. 

   Последен разговарям с Тошко...

  "Ах, господине, ама вие и в мен ли се съмнявате?! – гледа ме милият с онези негови теменужени очета. – Хайде, господине, кажете си го направо! Мислите, че аз съм взел парите." "Не-е, не съм казал такова нещо, Тошко! Само си мисля, че крадецът няма как да не се издаде." "Ами че как ще се издаде?" "Ами-и... ще почне да харчи нашироко, ще си купи нещо по-така, дето много си го е мечтал, ще почерпи този-онзи, до спукване ще играе на електронните игри в залата с автоматите. Затова и ви извиках, да ви кажа да се оглеждате. Няма начин да не се разбере кой разполага с повече пари тези дни." Тихичко продължавам: "Според теб, Тошко, момиче или момче е крадльото? А!"  

   Рови с очи пода пред патъците ми, мънка: "Мисля, че не е момиче". И след негово си някакво дълбоко размишление рече: "Обаче не е честно, господине, да ви кажа кой може да е. Защото то си е баш предателство." "Тъй ли! Предателство... Към кого?" "Ами предателство си е" – гледа ме право в очите. "И все пак, ти в кого се съмняваш? Ето, говоря с всеки от вас на четири очи, другите вече ми подсказаха кой може да е, но аз нищо не мога да кажа, докато крадецът сам не се издаде или не си признае."

   Стана неспокоен: "В мен се съмнявате. А! Нали, господине?" И понеже мълча, продължава: "Обаче ще ви кажа кой може да е... Георги Йовчев си купи шапка с козирка. И нови спортни гащи "Адидас" с три бели канта си е купил. А снощи "При Маврито"** се черпеха с Павлина и още едно момиче и накрая Гошо плати сметката". "Каква сметка?" "Ами-и... пет-шест хиляди, това ще ви кажа! Сега пък да не вземете да ме издадете...!" Успокоявам го, че казаното между нас си остава, и го пратих да викне отпусналия му края любител на спортните гащи и дамските компании тантурестия Гошо.

   На следния ден, сряда, 10 юни, влизам в класната стая, а вътре – кошер оси: разлютени, момичетата обсъждат като как ще ги съберат отново тези по хиляда лева от всеки, та да се възстанови откраднотото. Делегация от бойки девойчета, една през друга ми говорят: "Господине, разбрахме кой е крадецът. Той сам се издаде. Казал на Христо Лалов, че поне един месец няма да харчи, ако някой си мисли, че той е крадецът, и пак няма как да го открием". Питам оперените делегатки: "А вие случайно видяхте ли го да краде?" "Не сме." "Като не сте го видели, какви ми ги говорите!"

   От понеделник Тошко не се е вясвал в училище. Вече в четвъртък, 11 юни, попълвам бележници в учителската стая. Плахо-плахо отначало, пък все по-уверено, гледам, пристъпят Христо Лалов и Иван Андреев. Кумят се нещо тези двама, но и аз мълча, не питам какво ги води насам.

  "Господине, господине!" – захваща с тежка въздишка Ванчо, па млъкна. "Какво има, момчета?" – питам бодро. "Той... той, Тодор Спасов открадна парите от Анелия, господине!" – все едно тежък товар от гърба си смъкна. "А вие сигурни ли сте?" "Да, господине!" – двамцата в един глас. "Видях, като й бъркаше в чантата, и после ми даде осем хиляди, да не го издам – изтърсва на един дъх Христо с хитроватата муцунка на лисица. – Обаче днес й ги върнах осемте хиляди на Анелия." Поглеждам Иван. Иван мига-мига на парцали: "Той и на мен даде четири хиляди, да си трая. Утре ще й ги дам на Анелия". "А ти видя ли го, Ванчо?" "Не съм, господине. Ицо ми каза, че го видял."

   Усмихвам се колкото ми е възможно по-приветливо: "Реши и ти покрай Ицо да намажеш от краденото, а, Ванчо?"

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 21 uni 1998 – edited by 31 oct. 2018

___
* Половин учителска заплата през 1998 г. 

** Кафене срещу училищната сграда, където по онова време вечер се събираха повечето млади хора от този краен квартал на Пловдив.. Бел.м., tisss.

Ars Poetica – ВИДЯХ ТЕ

ВИДЯХ ТЕ

Обърканите ни отношения, разбери,

нищо не е в състояние да поправи.

С теб сме двата бряга на една река:

реката тече и никога не свършва,

но двата й бряга са си два бряга.

Важното е, че животът тече и

ток ме пронизва, когато те видя

да вървиш насреща ми,

докато съм навел глава,

устоявайки на поривите на вятъра,

на поривите на любовта ми към теб.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, 6 uni 2016 – edited by 30 oct. 2018

Ars Poetica – ДВАТА БРЯГА

ДВАТА БРЯГА

Връщам се от току-що при себе си,

а ти си ми все пред очите сияеща,

за първи път сякаш те виждам

и тръпка от петите си чак усещам,

че си принадлежим един на друг,

но не било писано да сме заедно,

сладко мило, дяволито момиче.

Ние сме два бряга на една река,

по която тече времето и страсти

мимолетни в подмолите й се таят,

но когато и да те видя пред мен,

за първи път сякаш те виждам

и онази тръпка отново усещам,

че си принадлежим един на друг,

но не било писано да сме заедно,

сладко мило, дяволито момиче.

Години ще минат, ще преживеем,

каквото е писано да преживеем,

но няма и няма как да сме заедно,

а знам, постепенно ще избледнее

очарованието от блясъка в очите ти,

ще помътнее образът ми у теб,

ала вечер, когато си лягам,

пак ще си пред мен все същата,

а не било писано да сме заедно.

И си казвам: добре, и какво от това,

нали все пак ще остане тръпката,

мимолетното докосване до нещо,

което ме е споходило поне веднъж,

докато съм бил на брега на реката,

а ти си била на отсрещния бряг.

 Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, efited by 30 oct. 2018

Публицистика – ПРОСТО УЧИТЕЛ

Вместо отговор

ПРОСТО УЧИТЕЛ

   Днес към 11 часа слязохме с колегата биолог Джени Дженев в хубавото павилионче до училището да пием кафе. Дойде около двайсетинагодишно момче, и както си седим с Джени, задърпа ме за лакътя: "Стани, ставай, ти казвам! Ела тук да се разберем".

   Какво да правя, станах; нали иска да си поговорим! Ама не го познавам. Срещу кафененцето, насред улицата в червена ладичка, гледам, сяда моя ученичка от шести клас, Иванка Ангелова. "Ти – крещи ми момъкът – защо си написал двойка на Ванчето?" Заплашва ме, щял да ме прегази с колата, краката ще ми строши и прочие. Щели да ме пречукат онези хубави хора с бухалките. "Сега това е само предупреждение – крещи, – по-нататък ти му мисли! Оставиш ли й двойка, повече няма да си жив."

   Връщам се на масата, онези като си тръгнаха. А колата им я кара един як дебелак, с бръсната тиква и добродушен, тъп влажен поглед. Потичах успоредно с колата, моля се на момъка: "Кажи си името, приятел. Моето име знаеш, аз твоето не знам". Обаче дебелият изфорсира газта, завъртя гумите и цялата им гневна компания отиде, та се не видя.

   Връщам се под навеса с чудесните реклами на пепси кола. Джени стои прав като свещ, пък до колегата биолог – хубавец униформен, в новичък костюм, на пагоните му – две големки звезди, фуражката му – на масата, да речеш, кацнал ми милият като по поръчка. Разправям какво врещял онзи, ако не са успели да му чуят истеричните крясъци, а човекът изтежко рече: "Чух всичко, видях и номера на колата. Ще ги издиря и ще оправим тази работа. Ти само не се притеснявай".

   Е да, ама аз взех, че се притесних. На хора от полицията опитът ме е научил хич да не вярвам. Наивен все пак съм, дойде ми на ум да позвъня на господин кмета на Пловдив г-н Спас Гърневски. Мисля си, е, правихме ний двамцата с него политическия вестник "Демократическо знаме" след паметния Десети ноември, а сегашният ни кмет в онези славни дни ми бе дясната ръка, така да се каже. Нали! Кой днес ти слуша подполковници; ама виж, ако се намеси г-н кметът Гърневски, може и да го стреснат онзи тарикат, дето щял да ме трепе. Спас обаче си сменил домашния телефон. Щях да му се оплача, обаче си сменил номера, и се отказах.

   Звъня на Катя Огнянова от Детската педагогическа стая към Районното управление на МВР и по регистрационния номер на колата след не повече от двайсетина минути Катя ми продиктува: колата е на еди кого си, който живее еди къде си, пък я кара синът му Стефан, т.е. моят кандидат-убиец. Само номера на гащите и кръвната група на Стефчо не ми обади. Ама че момченце, на двайсет и пет години мъж!

   Обадих се после по телефона на следователя Евгени Иванов от МВР – така ми се бе представил, без да го питам, веднъж като го карах на такси. Сам записа служебния си телефонен номер в бележничето, дето ми беше върху арматурното табло на жигулата: да съм го потърсел, ако катаджия, да речем, или някой друг идиот ми прави мизерии.

   Бъбрим си, значи, с този г-н Иванов. "Не съм вече на щат в полицията – казва, – ама сега работя към ВИС-2 пак същото". Разправям какво ми се е случило; пожела да узнае регистрационния номер на червената ладичка и рече: "Смятай въпроса за приключен".

   Ще избързам напред с тази така типична мутренска история, за да не я размазвам повече. Не знам случило ли се е нещо на симпатичния Стефчо, но неговото Ванче чинно си получи бележника с двойка по Български език и литература, а на поправителния изпит десетина дни по-късно майката и вуйчо й на Ванчето в същото павилионче край училището ни ме черпиха чаша кафенце и ледена кока-кола. Поканиха ме да ги посетя в личното им ресторантче в района на пловдивската Гребна база. "Ела, когато искаш – кипрят ми се. – Може да си доведете и приятелката (минават на учтивото Вие). Яжте-пийте, веселете се, колкото ви душа иска. И пак извинявай за главоболието, дето ти причинихме!"

   Извинявай-извинявай-извинявай... – пет пъти поне я чух тази троица с притиснати до гърди длани, десетина дни след като ми се канеха да ме убият.  

POST SCRIPTUM:

   – Като не си взе изпита и през септември, Ванчето я преселиха в друго училище, в най-далечния край на моя роден Пловдив. Та това е, госпожо, животът е по-чуден и от най-развихреното въображение, дори от най-най- развинтената фантазия. Юрист, човек на мутрите; бивш офицер от МВР, а мутра – народен закрилник. А? Какво ще кажете? Или и това не е истина!

   – Госпожата ти пожелава да се усмихваш повече на живота и по-малко да го гледаш изпод вежди. Животът е борба, понякога свободна, понякога класическа. Пусни нещо по-весело. 

   – Че това да не би да е тъжно, г-жо! Реалността у нас е гротеска от най-чист вид, стопроцентова ирония. Сега, като огледах написаното по-горе с очи на страничен наблюдател, откривам колко смешен е бил онзи шапкар, колко смешен съм бил и аз, търчейки подир ладата. Като че ли е толкова важно как се казва едва прохождащата мутра!

   Но и не мога да си представя, че бих живял другаде, да кажем в Щатите, в Западна Европа, на остров Тамбукту, а не в нашата България с всичките й дивотии и чар. Изнеженият, кротък учтив западняк гледа по телевизията екшъни, за да се почувства значителен, да усети тръпката на победител; у нас – понеже сме до един значителни личности, екшън е самият ни живот; дори когато кофти ни опердашат през устата, сритат ни тъй, че от задните части на гащите ни се вдигне облак прахоляк, какво правим ние? Ставаме, изнизваме се на безопасно разстояние от раздаващия лично правосъдие и започваме да му се кривим, да му се плезим, да се зъбим, да го псуваме на майка като баш българи-юнаци.

   И тук, в мухабета ни с госпожата се яви Мазна Гана*, типичният навлек под името Винету, само че изписано на енглиш: Winnetou, и допълнено от въпросния навлек със самоопределението "Небесен".  

   – А какво стана с момчето? – отпери си въпроса Небесния Винету. – Подаде ли жалба срещу него?

   – Защо жалба! – отговорям. – Сам си търсиш колая. А момъка и досега си спомням с неясна симпатия, но и с омерзение. Представяте ли си, така привързан към сестра си, към племенницата, че се втурва, както се казва, на нож срещу врага. Е, драги! Че какъв враг мога да съм ти! Донякъде се възхищавам на наивността му; този тип характери правят пробивите във фронтовата линия на противника. Постъпвал съм и аз като него, та знам, за тази работа се иска да си глупав и самоуверен; но тръгнеш ли веднъж, да си готов да идеш докрай, т.е. докато си строшиш главата. 

   Роден съм през лятото на 1947 г., драги, т.е. от поколението български войници съм, свидетели как 550 000 до зъби въоръжени рейнджъри ядоха пердах във Виетнам и си тръгнаха оттам като посрани; и от прибралите се у дома в Щатите някогашни наперени наивници се роди взривната вълна на Уудсток и на т.нар. сексуална революция точно в пуританска Америка с онзи романтичен и глупав, но жизнелюбив възглас "Правете любов, а не война", появиха се и хипитата – богаташки рожби, които пунтираха, че са бедняци, и прочие подобни конвулсии на отрезвяването у самонадеяните бивши свръх-човеци на Североамериканския конгломерат от нации, за да преосмислят девиза си, зает от надмения Албион, "Ние нямаме приятели, ние имаме интереси"; и да проумеят най-сетне, че светът не им е бащиния и рано или късно ще им се наложи да отговарят за натворените по света гадости.

Пловдив – столица на културата, Европа 2019

Plovdiv, edited by 30 oct. 2018

Илюстрацията долу: 

- Балчик, Пристанището, фев. 1972 г., с първия ми набор ученици. 

–––

* Мазна Гана, в случая: който учтиво ти забива нож в гърба, злепоставя те. Бел.м., tisss.