ТЕБ НИКОЙ
03.09.2006.
Скапа се наборът, който ми отне усилни два часа в най-продуктивното за мен време – рано сутринта между 5 и 8 часа. Хукнах да си купя цигари, сварих си силно кафе, па седнах на балкончето, осветено от изгряващото слънце, с книгата на Пол Джонсън "Интелектуалците" да си лекувам калпавото настроение – трик, отработен в течение на четирийсет и повече години ровене из книгите; отворих напосоки тези трийсет печатни коли разкошна есеистика да търся отговор на обзелото ме отчаяние.
И разбира се, неслучайно попадам на текст, който е в съответствие с темата ми от дни насам. Ето за какво отварям дума: разсъждението е част от онова, което имам да кажа, като продължение от разговор с приятел, който разговор водихме вчера по обяд в кварталното кафене.
В импулса да пиша същественото е нещо, което ме е развълнувало. И да го запиша това нещо по начин, че читателят да го усети. Внушението се усилва от къси изречения, простота на изказа, глаголи, избягването на прилагателни, както и на обстоятелства и коментари. Така евентуалният ми читател е изкушаван сам да допълва. Обяснявам ли обстоятелствено и подробно, не оставя ли празни пространства, вибриращи от изкушение да бъдат доработвани от четящия, губи се магията. Писаният текст оживява само в досег с читателя, инак остава мъртъв низ от претенции колко сме си умни, колко сме хубави. И писането като изкуство изскача из пяната на самолюбието както Афродита из морските вълни край Кипър.
Скапа се наборът, който ми отне усилни два часа в най-продуктивното за мен време – рано сутринта между 5 и 8 часа. Хукнах да си купя цигари, сварих си силно кафе, па седнах на балкончето, осветено от изгряващото слънце, с книгата на Пол Джонсън "Интелектуалците" да си лекувам калпавото настроение – трик, отработен в течение на четирийсет и повече години ровене из книгите; отворих напосоки тези трийсет печатни коли разкошна есеистика да търся отговор на обзелото ме отчаяние.
И разбира се, неслучайно попадам на текст, който е в съответствие с темата ми от дни насам. Ето за какво отварям дума: разсъждението е част от онова, което имам да кажа, като продължение от разговор с приятел, който разговор водихме вчера по обяд в кварталното кафене.
В импулса да пиша същественото е нещо, което ме е развълнувало. И да го запиша това нещо по начин, че читателят да го усети. Внушението се усилва от къси изречения, простота на изказа, глаголи, избягването на прилагателни, както и на обстоятелства и коментари. Така евентуалният ми читател е изкушаван сам да допълва. Обяснявам ли обстоятелствено и подробно, не оставя ли празни пространства, вибриращи от изкушение да бъдат доработвани от четящия, губи се магията. Писаният текст оживява само в досег с читателя, инак остава мъртъв низ от претенции колко сме си умни, колко сме хубави. И писането като изкуство изскача из пяната на самолюбието както Афродита из морските вълни край Кипър.
Писането на стихове дисциплинира за избора на точна дума; точната дума е както верния звук в музикална пиеса: не бива да се забелязва като инструмент, като
средство. Забелязват ли я, значи не е точната тази дума. Изправеният пред луксозна
яхта мисли ли за парчетиите ламарина, които съставят корпуса й?
Всеки значителен автор сам създава своите читатели – хората, които заразява с вкуса, с манталитета, с възгледите си за човека и живота. От Хемингуей заимствах съчетаването на сбито предадени събития с намек за емоционалното им въздействие. Не ми бе трудно да постигна умението да пропускам всичко, което интелигентният читател сам може да допълни. Допълвайки бегло щрихираните мои описания как изглеждат героите и как тече повествованието с детайли от своя жизнен опит, този човек вече не е просто читател (субект на творчеството), а съ-творец (излъчващ духовна енергия). Разказът, който съм му предоставил, престава да е мое лично преживяване, превръща се в лично преживяване и за този човек.
Четири са тезите, които предлагам за размишление.
1. Ако не можеш да кажеш по-добре нещо вече написано или нямаш с какво да допълниш написаното от класиците, просто не се залавяй, не си губи времето!
2. Изкуството е оптимистично по природа. Напомня водещото начало на двехилядолетната ни християнска цивилизация, насочва човека към Божественото в неговата греховна и объркана от страстите душа.
3. Добрият автор създава своите читатели, води ги през тресавища и блата от думи към облян от слънцето и любовта Оазис на Духа, но не се държи грандомански, не се изживява като месия, а крачи с множеството; не се срамува да сочи слабостите си, увлеченията и заблудите, които го връхлитат. О, този добър автор в никакъв случай не е изрядният медиум между Съвест и Грехове, между нуждите на греховната плът и стремежа човекът да бъде великодушен.
4. Изкуството (а пък литературата – в най-отчетлив вид) е тревога и оптимизъм, че животът и на най-отвратителния злодей има своя скрит положителен смисъл. Тъй че демократичното като уважение към човека неизменно взема превес и в най-мрачните подземия на отчаянието и на собствените ни човешки бесове.
05.10.2006.
Всеки значителен автор сам създава своите читатели – хората, които заразява с вкуса, с манталитета, с възгледите си за човека и живота. От Хемингуей заимствах съчетаването на сбито предадени събития с намек за емоционалното им въздействие. Не ми бе трудно да постигна умението да пропускам всичко, което интелигентният читател сам може да допълни. Допълвайки бегло щрихираните мои описания как изглеждат героите и как тече повествованието с детайли от своя жизнен опит, този човек вече не е просто читател (субект на творчеството), а съ-творец (излъчващ духовна енергия). Разказът, който съм му предоставил, престава да е мое лично преживяване, превръща се в лично преживяване и за този човек.
Четири са тезите, които предлагам за размишление.
1. Ако не можеш да кажеш по-добре нещо вече написано или нямаш с какво да допълниш написаното от класиците, просто не се залавяй, не си губи времето!
2. Изкуството е оптимистично по природа. Напомня водещото начало на двехилядолетната ни християнска цивилизация, насочва човека към Божественото в неговата греховна и объркана от страстите душа.
3. Добрият автор създава своите читатели, води ги през тресавища и блата от думи към облян от слънцето и любовта Оазис на Духа, но не се държи грандомански, не се изживява като месия, а крачи с множеството; не се срамува да сочи слабостите си, увлеченията и заблудите, които го връхлитат. О, този добър автор в никакъв случай не е изрядният медиум между Съвест и Грехове, между нуждите на греховната плът и стремежа човекът да бъде великодушен.
4. Изкуството (а пък литературата – в най-отчетлив вид) е тревога и оптимизъм, че животът и на най-отвратителния злодей има своя скрит положителен смисъл. Тъй че демократичното като уважение към човека неизменно взема превес и в най-мрачните подземия на отчаянието и на собствените ни човешки бесове.
05.10.2006.
"Теб никой не те обича – бе ми казал преди години (тогава съм бил 32-годишен)
колега* от редакцията на пловдивския младежки седмичник "Комсомолска искра", и втренчен към площада, мляскайки дъвка, добави: – Не ти ли прави впечатление, а? Това не ти ли говори нещо?" И тогава се замислих. Ами да, родителите ми не са ме глезили; това прегръдки, мили думи, да не говорим за галене, за каквито и да било незабележими знаци на благоразположение... за мен си бяха приказен филм,
предназначен за други хлапета, за друг някого. Мен ме нямаше в този приказен филм.
По-късно много пъти съм си давал сметка, че майка и татко помежду си са изпитвали страстна любов, а и към мен съвсем не са били така хладни и безразлични, както са се показвали. Вероятно такава е била представата им за възпитание. Но защо сестра ми, която беше рядко красиво девойче, беше обкръжена с тяхното внимание и благосклонност, колкото и строги да са били към нас, двете им деца? Каквото и да се случеше в тяхно отсъствие, виновният бях аз, не моята неопитност, не надменни хазяи или изобщо хора и деца, с които нормално! – случвало се е да имам проблеми.
Имаше в махалицата ни доста по-едър от нас, дребосъците, як хлапак, син на хамалина Михал и чистачката Кръстана. Тошо Белята запомних с изключително злостния му характер; беше от редкия тип пакостници, за които казват "злобно по рождение". Майка му бе висока кокалява женица, баща му – огромен, с лапи, походка и жестове на закоравял побойник. От бедняшката им къщурка – преустроена барака за въглища и дърва, която се състоеше от малка стая и антренце, откъм двора срещу нашата изба на същата пловдивска уличка Ниш късно вечерта долитаха закани, ругатни, циврене, ехтеше дрезгавият пиянски глас на великана Михал, та съм се чудил, едва 6-7-годишно хлапе как още не са се изтрепали онези хора.
Единственият им син, шестокласник вече, пет-шест години по-голям, далеч по-едър и по-силен от мен, веднъж ме спъна, бутна ме на земята в прахоляка на уличката Ниш; налагаше ме с юмруци, с коляно ме беше затиснал, тържествуващ крещеше: "Яж пръст, мамицата ти, яж пръст! За тази земя баща ти се е борил". Разплакан, едва отървал се от Белята и с лице окаляно, охлузен, изранен, тичам да се оплача на майка, да заровя очи в скута й, както вероятно би сторило всяко хлапе. А пък майка ми се затворила в стайчето на двора, където държахме дървата и кюмюра, и пере в голямото дървено корито. Огромна купчина пране бе струпала в единия край на мивката.
По-късно много пъти съм си давал сметка, че майка и татко помежду си са изпитвали страстна любов, а и към мен съвсем не са били така хладни и безразлични, както са се показвали. Вероятно такава е била представата им за възпитание. Но защо сестра ми, която беше рядко красиво девойче, беше обкръжена с тяхното внимание и благосклонност, колкото и строги да са били към нас, двете им деца? Каквото и да се случеше в тяхно отсъствие, виновният бях аз, не моята неопитност, не надменни хазяи или изобщо хора и деца, с които нормално! – случвало се е да имам проблеми.
Имаше в махалицата ни доста по-едър от нас, дребосъците, як хлапак, син на хамалина Михал и чистачката Кръстана. Тошо Белята запомних с изключително злостния му характер; беше от редкия тип пакостници, за които казват "злобно по рождение". Майка му бе висока кокалява женица, баща му – огромен, с лапи, походка и жестове на закоравял побойник. От бедняшката им къщурка – преустроена барака за въглища и дърва, която се състоеше от малка стая и антренце, откъм двора срещу нашата изба на същата пловдивска уличка Ниш късно вечерта долитаха закани, ругатни, циврене, ехтеше дрезгавият пиянски глас на великана Михал, та съм се чудил, едва 6-7-годишно хлапе как още не са се изтрепали онези хора.
Единственият им син, шестокласник вече, пет-шест години по-голям, далеч по-едър и по-силен от мен, веднъж ме спъна, бутна ме на земята в прахоляка на уличката Ниш; налагаше ме с юмруци, с коляно ме беше затиснал, тържествуващ крещеше: "Яж пръст, мамицата ти, яж пръст! За тази земя баща ти се е борил". Разплакан, едва отървал се от Белята и с лице окаляно, охлузен, изранен, тичам да се оплача на майка, да заровя очи в скута й, както вероятно би сторило всяко хлапе. А пък майка ми се затворила в стайчето на двора, където държахме дървата и кюмюра, и пере в голямото дървено корито. Огромна купчина пране бе струпала в единия край на мивката.
И се втурвам при нея, притискам лице да я гушна, да ме погали, да ме утеши. През хълцания, задавен от току-що преживяното унижение, едва дишам от нервни конвулсии, шепна й: "Майко! А пък Тошо Белята ме караше пръст да ям". Боже, колко съм се лъгал в онзи момент!
Като се дръпна гнусливо и ме отстрани с лакът от себе си, моята родна майчица ми извъртя такава яка плесница със сапунена длан, че ми звънна ухото. Изплющява плесницата през лицето ми и ей това чувам разгневена да ми говори: "Кой те калесал с Белята да си играеш? Сам си си виновен". И... дотам!
Прескачам през деветте стъпала надолу към умирисаната на ацетон и талаш изба, хвърлям се върху моето легло да хълцам, да се нахълцам, на воля да се наплача, никой да не ме види разплакан и разтерзан. Страхотен урок** – от онези немногословни кървави уроци, които цял живот помниш. Оттогава ми е като обеца на ухото: каквото и да ми се случи, у мен първо да търся причината; не са ми виновни другите, че са такива, каквито са – у мен е вината за всичко, което ми се случило; не друг... аз не съм преценил кой е насреща ми. Ама да тръгна да обяснявам на света, че с нищо не съм предизвиквал Тошо Белята***, кой ще ме чуе, пък и каква полза от хленч!
А Любовта, о, Любовта! От невръстен в любовта все съм се чувствал пренебрегнатия. По-нататък вероятно ще продължа по тази тема; засега спирам с хладния извод, че колкото по-силно, по-отчаяно се стремиш към любов, толкова по-жестоко Любовта наранява.
Пловдив – столица на културата, Европа 2019
Plovdiv, edited by 28 sep. 2018
Илюстрации:
- Зимата на 1953 г., 5-годишен сред улица Ниш край Пещерско шосе (горе);
- Входът към Царството на моето детство, избата на улица Ниш № 4. Зад зелената врата изядох сапунения плесник, когато отидох да хленча (долу).
___* Роденият през 1940 г. в село Врабево в Троянския балкан Николай Заяков. Вж. https://literaturensviat.com/?p=2101
*** Месеци по-късно Белята умря от тетанус; чоплил си с гвоздей зъба. Бел.м., tisss.
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар