Нива на щита представи със плодна и рохкава угар,
ширна и триж преорана, а много орачи из нея –
карат ралата във впряга, насам и натам ги възвиват.
Омир, "Илиада", из ХVІІІ песен
ширна и триж преорана, а много орачи из нея –
карат ралата във впряга, насам и натам ги възвиват.
Омир, "Илиада", из ХVІІІ песен
карат ралата във впряга, насам и натам ги възвиват.
Омир, "Илиада", из ХVІІІ песен
ЗДРАВИТЕ СИЛИ
10.06.1998.
Шест сутринта... Семейство Гаванкови* ми поставя задачка от етичен характер: синчето им не заслужава дори "тройка", нужна им е "петица", че идиотът щял да кандидатства нещо си някъде си. Десетина учители сме в стрес от издевателството. Идиотското е, че синчето шета из училището и наляво-надясно разправя как с връзки всичко се постига. Има вероятност тъпия нагъл Мамин Ваню да го изкараме "пълен отличник".
Реши ли дяволът да те ритне, няма да го направи с копитото, ами с човешки крак! Същият ден. Един по обяд. Приключих оформянето на годишните оценки по български и литература. Ани, от чийто записки е преписвал маминият Гаванков, получава от мен "четворка", маминото синче – поръчаната "петица". Какво направих! Ани си получи колкото заслужава, надутата оценка на синчето Гаванково, при обстоятелството, че семейството на Ани и Гаванкови живеят кажи-речи врата до врата – смятам, красиво се съчетава. Две нощи не спах да измисля вариант за наказание, което да е Пирова победа за наглеците. Или само си търсих оправдание за мекошавостта.
Представям си погнусата, дето ще отрови приятелската идилия между двете фамилии. Отказах се да ставам съдник: че кой съм! – прост даскал с най-нисък обществен статус. С нещичко да съм се облагодетелствал?! Не, не съм! И тъй оставих отмъщението да цъфти и зрее у нахалниците. Това обаче оправдава ли ме? Не ме оправдава. Жал ми е за онова неизвестно момче или девойче, което ще е със зъби, нокти и лакти избутано от някой такъв Мамин Ваню**.
12.06.1998.
Реши ли дяволът да те ритне, няма да го направи с копитото, ами с човешки крак! Същият ден. Един по обяд. Приключих оформянето на годишните оценки по български и литература. Ани, от чийто записки е преписвал маминият Гаванков, получава от мен "четворка", маминото синче – поръчаната "петица". Какво направих! Ани си получи колкото заслужава, надутата оценка на синчето Гаванково, при обстоятелството, че семейството на Ани и Гаванкови живеят кажи-речи врата до врата – смятам, красиво се съчетава. Две нощи не спах да измисля вариант за наказание, което да е Пирова победа за наглеците. Или само си търсих оправдание за мекошавостта.
Представям си погнусата, дето ще отрови приятелската идилия между двете фамилии. Отказах се да ставам съдник: че кой съм! – прост даскал с най-нисък обществен статус. С нещичко да съм се облагодетелствал?! Не, не съм! И тъй оставих отмъщението да цъфти и зрее у нахалниците. Това обаче оправдава ли ме? Не ме оправдава. Жал ми е за онова неизвестно момче или девойче, което ще е със зъби, нокти и лакти избутано от някой такъв Мамин Ваню**.
12.06.1998.
Пред Христос вървял гръмогласният многострадален Йоан Предтеча. Йоан тръбял за идещия подире му Месия. Психологически трик! Не бива книгата ми "Кардиф" да се навира в очи. Искам да се говори за нея, преди да са я видели, да изкушава. Стила в сборника заех от древноелинските поети. Внушенията ми са срещу комунизма, като идея и възглед. Ами че книгата излиза из крайните работнически квартали на Пловдив. Правих я заради изстраданото жизнелюбие на нацията, показана като територия не толкова на жеста, а на съпротивяващия се дух.
Дали някогашният ми колега Върба Чавдарова (1929) от младежкия "Комсомолска искра" ще разбере? Да, бе! Чавдарова е фанатик; приятна е за окото, докато не разполага с власт. Човещината й се кръстосва с див фанатизъм у партаеца изобщо. Нали нейна бе приказката: "И магаре да пратят за шеф на вестника, и него ще подкрепя, щом отгоре (Партията) наредят", макар двусмислено изречено: колкото предано към БКП (днес БСП, ДПС, ГЕРБ и пр. партии с красни имена), толкова и със сарказъм. Типичната днес българска партия допуска избора не като лично право, а като ритуал за освещаване с хоругви, лозунги и байраци и въздигане на някой креслив тарикат за лидер.
14.06.1998.
Дали някогашният ми колега Върба Чавдарова (1929) от младежкия "Комсомолска искра" ще разбере? Да, бе! Чавдарова е фанатик; приятна е за окото, докато не разполага с власт. Човещината й се кръстосва с див фанатизъм у партаеца изобщо. Нали нейна бе приказката: "И магаре да пратят за шеф на вестника, и него ще подкрепя, щом отгоре (Партията) наредят", макар двусмислено изречено: колкото предано към БКП (днес БСП, ДПС, ГЕРБ и пр. партии с красни имена), толкова и със сарказъм. Типичната днес българска партия допуска избора не като лично право, а като ритуал за освещаване с хоругви, лозунги и байраци и въздигане на някой креслив тарикат за лидер.
14.06.1998.
След обяд гостувах у семейство Петър и Райна Петрови. А от 10 до 13 ч. с приятеля Емил Калъчев (1932-2013) бъбрихме за "Искрата", за идеята на Върба Чавдарова да пише книга за "миналите през редакцията", както се изрази. "То за тези неща най-напред аз трябва да напиша" – рече Емил. Оказа се, Коста Странджев и неколцина, сред които и Емил, са първите автори във вестника. Иван Панев, Димитър Бакалов, Йордан Акабалиев, ако се не лъжа, осигурили височайша подкрепа на пловдивската партийна управа, за да се появи младежкият вестник на бял свят, на 5 януари 1959 г.
Пиша ги тези бележки и двете ми посещения някак се преливат едно в друго: откривам, че в разговора ни с Емил, от една страна, и с Петров – от друга, сме засягали неща от живота, отнасящи се кажи-речи до един и същ исторически отрязък, от 1945 до 1959 г. Емил се държи като да е пришелец в Пловдив, докато Петър Петров – със самочувствие на раснал и крепнел в същинския културен център на България.
Склонен съм да повярвам и на единия, и на другия.
Изглежда съм се поувлякъл нещо, та ето че на тръгване от Петрови възрастният, към 75-годишен домакин (с удивление се вглеждах вчера: напомня Марлон Брандо от филма "Кръстникът", онези многозначителни кадри във филма – рехави мустачки, бялата косица, разпиляна на букли, същият бабешки ханш и забавени жестове. Та този приятел с облика на великия актьор зина на изпроводяк: "Знаеш ли! Има нещо затаеничко у теб. Гледаш, слушаш, мълчиш, съгласяваш се, ама има нещо скритичко у теб, има". Казвам: "Може пък в това да ми е чарът", ала той – сериозен, продължава: "Виж какво, мойто момче! В отношенията ти с жени може и да е така, но в мъжка компания...!? Стар съм вече, болнав съм, нямам я онази моя някогашна енергия да те поизпитам, както си знам. Пък що ли ми и трябва! Но сигурен съм, има несъгласие у теб, нещо недоизречено. Ще го разбера някой ден". "Притеснява те вестникарският ми рефлекс вероятно" – подхвърлям. А той: "Знаеш ли какво ще ти кажа! Ти изискваш и изстискваш. Да-да, това е: хем изискваш, хем изстискваш. И аз всичко ти разправям докрай. Ей това е!"
Всъщност, разправи ми няколко случки, дето е пряко замесен, и една от тях ми се откроява с печал, присъща на Чеховите сюжети, само че то е по-хубаво и от разказ на Чехов, защото ухае на Балканския полуостров, не на Руска степ.
Двама са героите – 16-годишен гимназист и около 40-годишният му учител по френски. Няколко месеца прорез има между двата епизода в драмата. В първия действието се развива в пловдивската Търговска гимназия (Сградата ми е позната, учил съм там, когато бях 14-16-годишен); вторият епизод е пред фото-студио в центъра на Пловдив, срещу кино "Балкан".
В резюме... Малко преди Девети (ІХ.1944.) учителят не написал оценка "отличен" на старателния си ученик заради политически симпатии, които открил у младежа; в касапницата подир Девети, крайно притеснен, същият даскал среща бившия ученик и го моли за помощ; очевидно в негово лице открива единствения човек, който би го отървал от глутницата червени комисари, доносници и убийци. Помощта обаче е гордо отказана: младият Петров нямал влияние над Народната власт, убеден е в нейната правота, но не желае да съчувства на даскала, камо ли на този, дето – меко казано, жестоко го подценил някога.
Разделят се: единият – удовлетворен, почти щастлив, че получил така жадуваното възмездие, другият – със стъпките на сомнамбул, образ на самото Отчаяние. Ден по-късно из пловдивската Главна търговска улица се разчува: камион прегазил нехаен велосипедист. Досещате се навярно, прегазеният се оказва учителят по френски. Не е ясно сам ли се хвърлил под колелата или камионът го преследвал и успял да го прегази...
Чудно ми е, че 75-годишният днес някогашен идеалист, възпитаник на престижния Френски католишки колеж в Пловдив, още не е в състояние да се отскубне от тази история: "Ама така старателно се бях подготвил!" – ломоти с издути като кокоше дупе устни. – Още помня урока наизуст. Чуй, бе. Чуй! Що не щеш да ме чуеш? Урока си знаех мо та мо (дума по дума)!"
Пиша ги тези бележки и двете ми посещения някак се преливат едно в друго: откривам, че в разговора ни с Емил, от една страна, и с Петров – от друга, сме засягали неща от живота, отнасящи се кажи-речи до един и същ исторически отрязък, от 1945 до 1959 г. Емил се държи като да е пришелец в Пловдив, докато Петър Петров – със самочувствие на раснал и крепнел в същинския културен център на България.
Склонен съм да повярвам и на единия, и на другия.
Изглежда съм се поувлякъл нещо, та ето че на тръгване от Петрови възрастният, към 75-годишен домакин (с удивление се вглеждах вчера: напомня Марлон Брандо от филма "Кръстникът", онези многозначителни кадри във филма – рехави мустачки, бялата косица, разпиляна на букли, същият бабешки ханш и забавени жестове. Та този приятел с облика на великия актьор зина на изпроводяк: "Знаеш ли! Има нещо затаеничко у теб. Гледаш, слушаш, мълчиш, съгласяваш се, ама има нещо скритичко у теб, има". Казвам: "Може пък в това да ми е чарът", ала той – сериозен, продължава: "Виж какво, мойто момче! В отношенията ти с жени може и да е така, но в мъжка компания...!? Стар съм вече, болнав съм, нямам я онази моя някогашна енергия да те поизпитам, както си знам. Пък що ли ми и трябва! Но сигурен съм, има несъгласие у теб, нещо недоизречено. Ще го разбера някой ден". "Притеснява те вестникарският ми рефлекс вероятно" – подхвърлям. А той: "Знаеш ли какво ще ти кажа! Ти изискваш и изстискваш. Да-да, това е: хем изискваш, хем изстискваш. И аз всичко ти разправям докрай. Ей това е!"
Всъщност, разправи ми няколко случки, дето е пряко замесен, и една от тях ми се откроява с печал, присъща на Чеховите сюжети, само че то е по-хубаво и от разказ на Чехов, защото ухае на Балканския полуостров, не на Руска степ.
Двама са героите – 16-годишен гимназист и около 40-годишният му учител по френски. Няколко месеца прорез има между двата епизода в драмата. В първия действието се развива в пловдивската Търговска гимназия (Сградата ми е позната, учил съм там, когато бях 14-16-годишен); вторият епизод е пред фото-студио в центъра на Пловдив, срещу кино "Балкан".
В резюме... Малко преди Девети (ІХ.1944.) учителят не написал оценка "отличен" на старателния си ученик заради политически симпатии, които открил у младежа; в касапницата подир Девети, крайно притеснен, същият даскал среща бившия ученик и го моли за помощ; очевидно в негово лице открива единствения човек, който би го отървал от глутницата червени комисари, доносници и убийци. Помощта обаче е гордо отказана: младият Петров нямал влияние над Народната власт, убеден е в нейната правота, но не желае да съчувства на даскала, камо ли на този, дето – меко казано, жестоко го подценил някога.
Разделят се: единият – удовлетворен, почти щастлив, че получил така жадуваното възмездие, другият – със стъпките на сомнамбул, образ на самото Отчаяние. Ден по-късно из пловдивската Главна търговска улица се разчува: камион прегазил нехаен велосипедист. Досещате се навярно, прегазеният се оказва учителят по френски. Не е ясно сам ли се хвърлил под колелата или камионът го преследвал и успял да го прегази...
Чудно ми е, че 75-годишният днес някогашен идеалист, възпитаник на престижния Френски католишки колеж в Пловдив, още не е в състояние да се отскубне от тази история: "Ама така старателно се бях подготвил!" – ломоти с издути като кокоше дупе устни. – Още помня урока наизуст. Чуй, бе. Чуй! Що не щеш да ме чуеш? Урока си знаех мо та мо (дума по дума)!"
* * *
Поскърцвайки с новите си ботуши, в чистак новичка военна униформа, членовете на правения в тила вестник "Щурмовак", нейде в австрийските планини в ранната пролет на 1945 г. попадат на интелигентен мъж, който мълчаливо ги наблюдавал с вид на паднал от небето. Споменава го този факт Лальо Маринов – Ламар (1898-1974) по страниците на героичната си автобиография... На тръгналите да освобождават света "от отровната му плесен" (стих на поета Никола Вапцаров) всичко им било от ясно по-ясно, особено какво става там, където под писъка на куршуми и грохота на снаряди се гърчат обезобразени души и тела. Този смахнат интелигент изненадал нашите хора. Всъщност, какво знаем ние за европейците?
Същият Лальо Маринов с дата 15-16 март 1947 г. – месеци преди да се родя, ниже стихотворение, образец на партийно нагаждачество:
На Николай Райнов
Аз искам, драги Николай, да ти припомня...
--------
Сега е друго време – непощадно твърдо,
аз гледам образа ти, твоя поглед чист,
и ние с теб вървим задружно пак прегърнати,
и ние с тебе сме борци и здрави комунисти.
Думата "здрави" ми направи впечатление в тази гнус. У нас "здрави" е от епохата на "Чичко Сталин". Здрави са прогресивните сили на Партията и пр., а интелигенцията... тя е кекава, т.е. на нея здравите сили не могат да й се доверят. Това "кекава интелигенция" е от ранните ми детски години.
17.06.1998.
"Арт-клуб" – вестничето на пловдивските културни дейци, се списва с доста апломб, все около горно "до". Тези фалцетни напъни "па колко сме гневни", "колко сме ценни", "колко страдаме за Отечеството и унижения българин", мисля си: як комплекс за малоценност избиват. Съответстват на епичните борби на 75-годишния бивш счетоводител***... с разликата, че той наистина е унижаван и оскърбяван през целия си досегашен живот и има основание да е рязък и гневен, подписвайки се не със стереотипното Петър Петров, а с романтичния псевдоним Василен Ведров. Подобен род примадони, както научавам от статиите им, стиховете им, интервютата им, спомените им, задевките им, разказите им и доколкото познавам не един и двама от тях, ще си умрат невежи провинциалисти: напомнят ми Вазовите "чичовци" или Ботевия "Кръстю Пишурка", Алековите Гочоолу, Дочоолу, Данко Харсъзина и Гуньо Адвокатина. Ето щрихи от груповия им портрет!
Добромир Тонев (1955-2001). Самовлюбен до болка, галеник на бивши фактори в Живковия Писателски съюз. Пришълец в Пловдив, от Ямбол; стиховете му са метафорични, римувани, ритмувани прехласвания пред собствения лик. Напоследък, както го е вършил и преди 1990 г., се върти все около новите властници, като се започне от ректора на Пловдивския университет О. Сапарев, та до президента Петър Стоянов****. С единия си пил бирата, с другия заглеждали мацки зад витрината на кръчмата...
Огнян Сапарев (1942). Всеядно. Много неща, и навсякъде – с рогата напред. Типичният "овен" от зодиака. Кандидатира се за президент, за късо време беше шеф на Българската национална телевизия; защо го пропъдиха обаче? Може би не пасна на конюнктурата и го инсталираха ректор на Пловдивския университет.
Брат му Славян Сапарев в еуфоричните месеци след Десети ноември беше председател на местния Съюз на демократическите сили. Чудесни месеци, детският период на родната лъже-демокрация, на гневния вестник "Свобода" и на луди надежди. Огнян Сапарев е духовен баща на групичка възпитаници на Пловдивския университет Добромир Тонев, Тодор Чонов (1945) и неколцина криво-ляво проспериращи в политическия батак на местната общинска управа, като някогашният поет Красимир Обретенов (1950-2016), например.
Тодор Биков (1957-2016). Главен редактор на вестник "Арт-клуб". Бивш семинарист. Искрено и всеотдайно влюбен, и той като Добромир Тонев, в собствения измислен образ. По сътворените от него опуси разбирам, че го веят някакви християнски и славянофилски мъгли, което дава облик и на изданието; сред местните сноби се движи със самочувствието на човек с аристократично потекло, а е пришълец в сферата на поезията, завалия.
Георги Петров (1945). Някога ни попълваше досиетата в "Комсомолска искра". Изглежда доста човешки. Някогашен секретар в градския комитет на Комсомола в Сливен. Някогашно протеже на Дража Вълчева (любимата на Т. Живков), пак е шеф, но във вестник "Марица" – всекидневника с най-масов тираж в Южна България. С македонска жилка, от Кючук Париж*****. Майка му, помня, я погребаха някога с искрено уважение, като ятачка от антифашистката съпротива. Този Петров е автор на ядовита забележка към двамата стереотипери Пешо Пуловера и Митето Митничаря по време на нощно дежурство в печатницата: "Оставете го вий Жоро Бояджиев! На Бояджиев баща му... частник". Репликата на Чавдарова "Заемаш мястото на някое наше момче" със същото основание би могъл да я изрече и той.
Владимир Янев. Роден през 1950 г. Син на Атанас Янев – бивш зам.-кмет на Пловдив, което в онези години се титулуваше зам.председател на пловдивския градски народен съвет, по-късно – гл. редактор на местния партиен орган "Отечествен глас". Владко е върл почитател на адаша си Владимир Маяковски и Прокълнатите френски поети. След университета честно отиде да учителства в Родопите, не се възползва от протекции. Майка му Моника Янева в представите ми – много етичен колега, остана журналистка в същия "Отечествен глас", и след като съпругът й напусна поста главен редактор. Чедо на хора от бившата местна власт, лично на мен Владко ми е симпатичен, особено като си спомня как се стремеше към приятелство с нашумелия в поетическите среди на някогашна София от 1965-70 г. млади бохеми и литературни разбойници. Вакханалният около началото на осемдесетте поет, мой набор, Кирил Кадийски (1947) нежно го иронизираше заради позите му да се прави на артистичен несретник. Киро – бохема и в червата, откриваше фалша във Владковите амбиции някак да се уподоби, външно поне да замяза на неудобен за властта: "Виж го, бе!... Кърпи си одеалото с ей таквиз кръпки, а баща му – шеф на втория град в България".
Владимир Янев – днес университетски преподавател по литература, развява байрака на всеславянството във вестничето на културните телци "Арт-клуб"; и това, според мен, си е все същият негов стил на показност в измислена, умозрителна, експлоатирана от ловки политици стара теза за мисията на славяните в Европа и света. По своему честен, Владко Янев поне искрено си вярва. Тъй мисля.
Тези мили персони не могат да бъдат лице на огромното множество безименни, унижавани и оскърбявани в най-делничното си битие българи. Не ми се ще да ги съдя; казаното по-горе всъщност не е моя лична оценка. Отношението ми към тях иде от средата, която ми е истинското отечество. Могъщото подземно течение в живота на нацията ни няма кой знае какво общо с тези мамини и таткови, които – славно носейки се по повърхността на събития, създаващи катаклизми по целия континент, живеят като че ли единствено с представата колко са достойни, па каква ценност за народа е присъствието им в общия Български пейзаж.
19.06.1998.
Добромир Тонев (1955-2001). Самовлюбен до болка, галеник на бивши фактори в Живковия Писателски съюз. Пришълец в Пловдив, от Ямбол; стиховете му са метафорични, римувани, ритмувани прехласвания пред собствения лик. Напоследък, както го е вършил и преди 1990 г., се върти все около новите властници, като се започне от ректора на Пловдивския университет О. Сапарев, та до президента Петър Стоянов****. С единия си пил бирата, с другия заглеждали мацки зад витрината на кръчмата...
Огнян Сапарев (1942). Всеядно. Много неща, и навсякъде – с рогата напред. Типичният "овен" от зодиака. Кандидатира се за президент, за късо време беше шеф на Българската национална телевизия; защо го пропъдиха обаче? Може би не пасна на конюнктурата и го инсталираха ректор на Пловдивския университет.
Брат му Славян Сапарев в еуфоричните месеци след Десети ноември беше председател на местния Съюз на демократическите сили. Чудесни месеци, детският период на родната лъже-демокрация, на гневния вестник "Свобода" и на луди надежди. Огнян Сапарев е духовен баща на групичка възпитаници на Пловдивския университет Добромир Тонев, Тодор Чонов (1945) и неколцина криво-ляво проспериращи в политическия батак на местната общинска управа, като някогашният поет Красимир Обретенов (1950-2016), например.
Тодор Биков (1957-2016). Главен редактор на вестник "Арт-клуб". Бивш семинарист. Искрено и всеотдайно влюбен, и той като Добромир Тонев, в собствения измислен образ. По сътворените от него опуси разбирам, че го веят някакви християнски и славянофилски мъгли, което дава облик и на изданието; сред местните сноби се движи със самочувствието на човек с аристократично потекло, а е пришълец в сферата на поезията, завалия.
Георги Петров (1945). Някога ни попълваше досиетата в "Комсомолска искра". Изглежда доста човешки. Някогашен секретар в градския комитет на Комсомола в Сливен. Някогашно протеже на Дража Вълчева (любимата на Т. Живков), пак е шеф, но във вестник "Марица" – всекидневника с най-масов тираж в Южна България. С македонска жилка, от Кючук Париж*****. Майка му, помня, я погребаха някога с искрено уважение, като ятачка от антифашистката съпротива. Този Петров е автор на ядовита забележка към двамата стереотипери Пешо Пуловера и Митето Митничаря по време на нощно дежурство в печатницата: "Оставете го вий Жоро Бояджиев! На Бояджиев баща му... частник". Репликата на Чавдарова "Заемаш мястото на някое наше момче" със същото основание би могъл да я изрече и той.
Владимир Янев. Роден през 1950 г. Син на Атанас Янев – бивш зам.-кмет на Пловдив, което в онези години се титулуваше зам.председател на пловдивския градски народен съвет, по-късно – гл. редактор на местния партиен орган "Отечествен глас". Владко е върл почитател на адаша си Владимир Маяковски и Прокълнатите френски поети. След университета честно отиде да учителства в Родопите, не се възползва от протекции. Майка му Моника Янева в представите ми – много етичен колега, остана журналистка в същия "Отечествен глас", и след като съпругът й напусна поста главен редактор. Чедо на хора от бившата местна власт, лично на мен Владко ми е симпатичен, особено като си спомня как се стремеше към приятелство с нашумелия в поетическите среди на някогашна София от 1965-70 г. млади бохеми и литературни разбойници. Вакханалният около началото на осемдесетте поет, мой набор, Кирил Кадийски (1947) нежно го иронизираше заради позите му да се прави на артистичен несретник. Киро – бохема и в червата, откриваше фалша във Владковите амбиции някак да се уподоби, външно поне да замяза на неудобен за властта: "Виж го, бе!... Кърпи си одеалото с ей таквиз кръпки, а баща му – шеф на втория град в България".
Владимир Янев – днес университетски преподавател по литература, развява байрака на всеславянството във вестничето на културните телци "Арт-клуб"; и това, според мен, си е все същият негов стил на показност в измислена, умозрителна, експлоатирана от ловки политици стара теза за мисията на славяните в Европа и света. По своему честен, Владко Янев поне искрено си вярва. Тъй мисля.
Тези мили персони не могат да бъдат лице на огромното множество безименни, унижавани и оскърбявани в най-делничното си битие българи. Не ми се ще да ги съдя; казаното по-горе всъщност не е моя лична оценка. Отношението ми към тях иде от средата, която ми е истинското отечество. Могъщото подземно течение в живота на нацията ни няма кой знае какво общо с тези мамини и таткови, които – славно носейки се по повърхността на събития, създаващи катаклизми по целия континент, живеят като че ли единствено с представата колко са достойни, па каква ценност за народа е присъствието им в общия Български пейзаж.
19.06.1998.
Завчера с Божидар Чапъров (1941) – археолог по специалност, а днес собственик на книжарничка току срещу местния Дом на културата, водим дълъг мухабет в кафене срещу училището. Сънувал ме бил предната нощ как омайвам колежка. "И ето, че днес се срещаме!" – реди ги такива едни щастливият Божо. Казвам: "Още не ми е минало за седесарския вестник". А той: "Прав си, братле. Не ми прощавай!"
Божидар Чапъров през 1990 г. е причина да се размина с длъжността главен редактор на пловдивския седесарски вестник "Свобода", когато като член на назначена от Кръглата маса тричленна комисия (Николай Казанджиев, Константин Аджаров, Божидар Чапъров) застана на страната на Казанджиев и срещу лидера на тогавашната Християндемократическа партия Аджаров, туриха за главен редактор никому неизвестния дотогава Здравко Атанасов, че Здравко скоро излязъл от затвора и е безработен, докато аз имам постоянна работа. Показах на Божо отзив на Исак Бехар за книгата ми "Кардиф", печатан в "Арт-клуб"-чето на Тодор Биков, и Божо разпери лапи, ухилен до уши: "Е-е! Радвам се за теб, приятелю. Това да се чува".
Като съм го питал няколко години подир конкурса, след като същият Здравко Атанасов съсипа и затри вестник "Свобода", защо е отклонил кандидатурата ми, дружелюбно рече: "Много нежен ми изглеждаше бе, братле!" Божидар Чапъров е от някак оцеляващите в трудни условия за предприемача у нас и съм си мислил край онова разминаване помежду ни, че не бива да му се сърдя – може би действително съм бил твърде наивен за точно този вестник в мътилката след Десети ноември.
Чета Тончо Жечев, "Българският Великден". Много фин хумор виждам в книгата, както и благородна ирония при портретуването на автентични образи от историята. Привидно разказвачът се явява сдържан, сериозен в коментара, ала отзад се надсмива, сякаш се хили (неприятна дума, но тук си е на място) с широко отворена уста над нашенските родни простотии.
Разкошен е образът на Стоян хайдутин – Стоян войвода от Габровския балкан, преобразил се на архимандрит Йосиф, че и впоследствие игумен на основания с награбеното от неговия хайдутлук Соколски манастир... Един колоритен предтеча на Алековия Бай Ганьо, даже по-вакханален с действителната си житейска драма. Което пак настоява: животът е далеч по-фантастичен и от най-разюзданата фантазия.
Пловдив – културна европейска столица 2019
Plovdiv, 10-19 uni 1998 – edited 27 avg. 2018
Илюстрации:
- Разрушената от невежествената власт Аптека "Марица" (горе);
- Пожарът, изпепелил архитектурни шедьоври в Пловдив (долу).
___
* Имената на тия две семейства съзнателно промених.
* Имената на тия две семейства съзнателно промених.
** Мамин Ваню сред местните е прозвище на кмета от ГЕРБ заради ролята на мамчето.
*** Петър Петров, вж. "Мосюто" от "В бездната на безверието", изд.1998 г.,
**** Вж. http://bosia.blog.bg/politika/2013/01/18/i-sotir-cacarov-izpluva-ot-skandala-s-agent-quot-viktor-quot.1043556 "...КОЙ Е ПЕТЪР СТОЯНОВ?
***** Пловдивски квартал, застроен от бежанци след ислямските погроми над българи във Вардарска Македония и Одринска Тракия в началото на ХХ век.
****** Промених имената. Бел.м., tisss.
**** Вж. http://bosia.blog.bg/politika/2013/01/18/i-sotir-cacarov-izpluva-ot-skandala-s-agent-quot-viktor-quot.1043556 "...КОЙ Е ПЕТЪР СТОЯНОВ?
***** Пловдивски квартал, застроен от бежанци след ислямските погроми над българи във Вардарска Македония и Одринска Тракия в началото на ХХ век.
****** Промених имената. Бел.м., tisss.
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар