Story – АСЯ (3.)

   "В онези дни имаше толкоз много неща, които трябваше да си изясня..."

   Ърнест Хемингуей (1899-1961), из "Безкраен празник"

АСЯ

Глава ІІІ

  Забелязали ли сте как пролетта прави първите си плахи стъпки още в самия край на февруари, макар да се е случвало възцаряването й да се провлачи някоя година чак до първите дни на май? През 1972 г. ползвах всеки свободен час, за да изляза – ако не из полето, то в околностите на Гурково. Имаше тогава там млада, едва преди година-две засадена елова горичка и бе чудeсно, като обърна лице към слънцето, да се вслушвам в неспирния добруджански вятър, свистящ в младите елови иглици. Заешки дири като момино герданче прорязват снега, хванал корица, а на вълни-на вълни от селото наедно с мирис на оборски тор и горени дръвца долитат крясъците на селските гъски. Сойка току кацне върху храстчето наблизо, любопитно завърти главица, разлюлее клонче, сипне се като брашънце ситен снежец, а тя вече отлита и в кристално чистия въздух чувам как, отдалечавайки се, заглъхва едва доловимото свистене от крилата й. 

   Имах си любими местенца из околността. В старото турско гробище край Брястово (някогашно Тартамуш), обрасло с ниски криви дървета и непроходим гъсталак от бурени и храсти, можех на воля да си мисля за преходността на живота, да се изпълвам със самочувствието, че може и да не съм вечен, ала съдбата си ще контролирам както опитен водач на тежък камион минава по криволичещ стръмен планински улей.

   Отвъд пътя, срещу гробището като гнойна пъпка от орната нива се издигаше бетонен бункер с тесни хоризонтални прорези; през процепите на това място до 1940 година войската държала под обстрел пътя Балчик-Каварна, но за мен пустият бункер бе атракция, страховито някога военно съоръжение, изгубило стойност. От вътрешността му кърът наоколо ми изглеждаше преизпълнен с опасности, които са в състояние изненадващо да те атакуват, и за мен то също бе тръпка, вълнуващо преживяване.

    От срещуположния край над Гурково имаше рехава дива горичка. Някога тя обграждала несъществуващото вече село Поляна. По онова време, в ранната пролет на 1972 г., тук бяха останали едва три-четири постройки, и те самотно стърчаха сред изсъхнали, затрупани от преспите буренаци. Отвисоко, през мъглицата, с часове стоях да гледам дворовете, улиците, покривите на Гурково, да долавям звука от черковната камбанка в прихлупения и затова уютен февруарски хоризонт.

   По-нататък по шосето за Вранино – вляво, подир меко заоблено нанагорнище лежеше умиращото село Македонка, където живееха двама старци самотници: дядо Гьорги и баба Донка. Всичко му бе наред на това селце – къщите, дамовете (както тук наричат обора), дуварите, редени по типичния за този край начин: от камъни, в които личат мидени черупки. Пътечките между запустелите дворове не бяха още заличени, но там вече се разхождаха само гарги, свраки и диви зайци, които ровеха за корени.

   Веднъж в късен зимен подиробяд потропах по портичката на двамата старци и в моя чест те заклаха пиле, сипаха ми възкисело добруджанско винце и с адаша пушихме от евтините му цигари. Беше топличко, приятно и тъжно. Животът, оголен във величествената си простота, нашепваше вълшебни и жестоки приказки за отминали времена, кога тук кипял труд, веселие и грижи отеквали в отдавна задрямалите постройки. Селото се рушеше като напусната от любов идея.

   Мълчах и слушах дрезгавите гласове на двамата съпрузи, които се крепяха един друг като деца в непроходим лес, поправяха се и ту единият, ту другият, подхващаха все една и съща, като че без начало и без край история на безвъзвратно отминалите години. Какво било, когато правели общото стопанство, колко струвал литър газ или олио през войната, как даскалът им румънец ги пердашел с дълга пръчка по главата и раменете, чуел ли да говорят български, с каква дива надменност се държали към българите румънските чокои и чиновници, макар инак да не били лоши хора, как еди коя си година морето тук замръзнало, та за сол и брашно, вместо с каруци, мъжете от Македонка ходели до Каварна за по-напряко през морето с конски шейни по леда.

   Пешком по скърцащия под нозете ми пръхкав сняг се прибирах в Гурково, обхванат от сладка леност. Хапвах надве-натри в училищния стол и се свирах в изстиналата квартира, зъзнещ не от студ, а от самота.

   Вечер, подир часовете в училище, сядахме в някоя квартира да пием кафе, винце и да послушаме все едни и същи парчета от надраните стари грамофонни плочи. Бяхме млади, неопитни, вътрешно опнати като струна от напрегнатост, че нещо ей сега, в този миг може да се случи. Момичетата си мълчаха или хихикаха предизвикателно, а ние – млади мъже, правехме се на заети в делови разговор, от който сякаш зависи светът. Повечето от поизрасналите девойчета на селото бяха тук. 

   Дотегна ми всичко това и научих момците да въртят празна бутилка на пода в някое жилище и късметлията да се натиска с някое от момичетата, което гърлото на бутилката посочи, в съседната тъмна стая.

   – Ой, да ми падне Гинчето – провиква се някакъв глупак в полумрака, – такъв ще й изпукам зад врата! Леле, Гинче-е, Гинче!

   Всички те желаеха едно и също, но им беше неловко да го изразят; нежността негласно смятаха за слабост откъм мъжката страна, та уж се държаха шеговито, а пък просташки грубо. Нямах този дерт, ала сърцето ми бе студено; наблюдавах, изучавах ги, раздвоен от снизхождение и интелигентска ирония.

   Най-истинските мои си часове бяха горе, в кабинета по литература на втория етаж, когато учениците отдавна са се разотишли. Седях си сам в изстиващата класна стая, зад плътните черни плюшени завеси и дращех стихове, печални стихове, докато на новичкия училищен стерео-грамофон се въртяха "Литургиите" на Чайковски с онази тяхна катедрална, дълбоко изстрадана човечност. Така нанизах поне две дузини стихотворения, от които лъхаше печал и безнадеждност. Откъде това чувство? Може би от желание да съм нужен на някого?! Ама не, не на учениците, не и на двама-трима приятели от селото. Този "някой" трябваше да е жена, млада жена, очарователна, умна жена, не глупава напращяла дунда, която квака откъм ъгъла си да привлече вниманието ми.

   Два пъти през седмицата в салона на Гурковския селски културен клуб прожектираха кино. Филмовите ленти идеха в метални кутии; шофьорите на междуградския рейс ги оставяха направо на спирката, така че – ако киномеханикът: нисичко, набито, яко момче, закъснееше, ергените от селото понасяха лъскавите тенекиени кутии на поредния филм към кино-кабинката, запалваха високата поне два метра нафтова печка вдясно от сцената и с блъсканици, закачки и смях заемаха местата наоколо. Често салонът беше почти празен; на последните редове се сгушваха няколко влюбени двойки и докато траеше прожекцията, отзад долиташе цъкане на слънчогледово семе, въздишки, възклицания, нерядко – и някоя звучна плесница, следвана от кикотене.

   Обикновено сядах сам на един и същ от предпоследните редове: не толкова назад, че да преча на влюбените, но не най-отзад, та те да не ме разсейват в тъмното. После до мен взе да сяда Данко, който се чувстваше длъжен сякаш да ми обясни кое момиче как се казва, с кого от мъжкарите си има вземане-даване; но това правеше не за да ми угоди, а вероятно се е усещал неловко, че няма за какво да бъбрим. Не бе свикнал с моя нрав – мълчанието го гнетеше, но започнеше ли филмът, съсредоточаваше се върху екрана и аз се радвах, като долавях край себе си присъствието на този срамежлив, тих и верен приятел.

   След това нахълтвахме в кабинката на киномеханика и там върху яко разхлопан, лепкав от мръсни пръсти магнетофон слушахме пак онези до болка познати парчета от похабени грамофонни плочи: съставите "Манго Джери", "Битълс", "Ролингстоунс". Идваха и няколко непознати момичета, които се държаха тук като у дома си – фамилиарничеха с механика, май и на драго сърце приемаха циничните вицове с вид, който казваше: О-о-охо, ние още колко работи знаем! Мъжкарите ги побутваха оттук-оттам, караха ги да се червят, пощипваха ги оттук-оттам, черпеха с цигари и по мъничко захващаха да ги дразнят, че нищо, ама съвсем нищичко не разбират от "онези работи" и са още много зелени.

   Излизаме от задименото стайче, мълча си, а Данко току въздъхне:

   – Такива сме си ние, брат ми. Не им забелязвай!

   – Че какво да им забелязвам – отвръщам уклончиво, – всичко им си е нормално! – И както крачим по опустялата улица към вдовишката къщица на майка му, захващаме да обсъждаме току-що гледания филм. Майка му леля Керанка все го чакаше и чакаше, и чакаше, и чакаше. Без думица да отрони, отхлупи тенджерата и кухничката се изпълни с аромат на готвено.

   Веднъж след киното Данко извади сноп опърпани листове от голям формат ученическа тетрадка и при мъждивата светлина над кухненската маса, замляна в трохи и фасове от цигарите ни, ми чете свои стихове, в които имаше непонятна за мен, но пък твърде близка, твърде позната тъга по отлитащите дни. Потрай, ще дойде пролетта, успокоявах го, после – и лятото ще дойде. Ще хукнем двамата с теб към плажовете край морето. На всяка цена ще отскочим и до Русалка, онзи френски курорт зад Каварна, забранен за българи, ще разгледаме и разучим как живеят там френските момичета, па ще си отмъкнем по едно, както вълк мята плячка на гръб.

   Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019

     

Plovdiv, uni 1987 – edited 29 uli 2018

Илюстрацията долу:

– "Похищение на Левкиповите дъщери", платно от 1617 г. на Петер Пол Рубенс (1577-1640).