Публицистика – БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦА

БАЩА МИ ДЪРВОДЕЛЕЦА

    Баща ми е най-малкият от родените между 1909 и 1922 година петима братя Димитър, Дончо, Атанас, Стефан, Кирил – синове на Господинка и Георги Бояджиеви от Харманли. Не знам почти нищичко за живота на тези двама мои предци освен откъслечни приказки, които дип нарядко баща ми през зъби процеждаше. Като например изреченото през пролетта на 1972 г. по повод добруджанската ми авантюра (бъдещата ми женитба); изтърсено през рамо – нито похвално, нито назидателно: Дяд Гьоргище! Кой го знае какво се е разпищолил в Добруджа!

    Били толкова бедни, че когато се родил най-малкият, съседите довели бездетно семейство от Бургас да го осиновят. От единственото ми ходене в неговото родно Харманли помня и как – докато изпъваме шия с татко към паянтова съборетина сред занемарено дворче с изсъхнали гергини, хората ни гледаха тревожно иззад прозорчето и той рече: Да се махаме! Нямаме работа тук. И се разбърза нагоре по улицата. Постоях мъничко, преди да го догоня, опитах да си представя как са живели седем души в мизерната къщурка.

    Ай, колко съм ти пляскал посраните гащи в Улу дере! – подкачаше го най-хлевоустият от чичовците ми, роденият в 1909 г. (връстник на Никола Вапцаров) висок, белолик и строен чичо Митко*. Баща ми му викаше "бате Митко", че беше първородният сред петимата. Няколко пъти ги сварвам двамата да си бъбрят, по-точно, бате Митко говори-говори-говори, а баща ми мълком нещо си върши край дърводелския тезгях или подрежда разни джунджурии из десетина кутии. Като си помисля, и четиримата (без втория брат – Дончо, който "си падал по живота", че обичал шумните компании и си купил комплект скъпи барабани, барабанист бил) си имаха слабост към техниката, към ремонтите от всякакъв вид, към приспособления и разни инструменти, към поддръжка и преустройване на какви ли не машинарии: мотоциклетни двигатели и рами, шевни машини, дърводелски машини, кино-машини, текстилни машини. Сръчни, предприемчиви, родени да са стопани, всеки в свой дюкян да заляга със занаятчийския си майсторлък.

   Вдигам те от тракийската кал, мили мой татко, сантиментален ставам, изправиш ли се в мислите ми пред мен, мълчаливец такъв! Чак ми се реве за теб; как ги правиш тези работи! Кому да обяснявам, че с твоята нежна обикновеност и несрета си ми примерът, мярата – уж кротък, а така рязко очертан; доверчив, чак и неспособен да се справя с хитреци, с всякаква измет от самовлюбени грандомани, ловки тарикати, изнудвачи.

   Майка ми търчи да го оправя по разни служби, пък току възнегодува: А бе, Кинчо, като не знаеш какво да кажеш, мълчи си поне. Ето такъв случай, когато изрече тези думи, а той я гледаше с ясносините си спокойни очи, без да мигне… Мерак му беше да замине няколко години да поработи в Либия. Познат някой му пуснал мухата: Либия, та Либия, като поработиш две-три годинки, току-виж си си уредил борчовете и дереджето, килими ще накупиш за вкъщи. Братовчедът ми Гошо, на чичо Насо синът, четири години беше строителен техник в Бенгази, и той превъзнасяше Либията. Та ето, написал си баща ми молбата (майка ми му я съчини) и тръгнаха двамата от канцелария на канцелария, до София чак ходиха, че тук май нещата запецнаха и Либия взе да се топи като мираж в пустиня.

   От софийско някакво си там министерство им рекли: В Пловдив мътят водата, на местна почва. Ние не те спираме, но там трябва да си оправиш бакиите. Оказало се, че пловдивското окръжно МВР-е** категорично било против. Нареждат се, значи, двамата с майка ми – кавгаджийска семка от калугеровски и перущенски два чорбаджийски рода, пред парадния вход на Окръжното управление на МеВеРе. Пред дебело тапицираната кожена порта майка ми посъветвала баща ми: Ти, Кинчо, си мълчи, не се обаждай. Остави аз сама да убедя човека. Отговаряй кратко само ако те питат.

   Влизат. Чинно застават пред бюрото. А подполковник някой си иззад бюрото папка дебела три пръста вади: чете, пуфти, шари с показалец по редовете, мърда с устни, сегиз-тогиз бърше очила, вдигне поглед, мери изпод вежди баща ми, па като обърнал и последния лист на досието му, писано от доносници хора на властта, с тенекиен глас отсякъл: В чужбина ний само наши хора пращаме, проверени хора. Кой си ти, какъв си й на тази държава? Партийният секретар в квартала и комшиите ти от ОФ-ето черно на бяло тук отбелязали, че си аполитичен. В кръводаряването и в почистването на градинки, в засаждането на дръвчета и рози, в акциите за събиране на старо желязо и хартия как пък ни веднъж не си се включил, в ни едно квартално мероприятие не си участвал! И сега се натискаш. А, що се натискаш? – нервно захванал да барабани с пръсти по бюрото.

   Обадила се майка: Върнал се от фронта с Орден за храброст. Можем да ви го донесем да го видите. А на човека с пагоните, като да му залепнало за небцето онова "аполитичен": аполитичен, та аполитичен; дръпнал им едно назидателно слово да си налягат парцалите. Либия ли? Каква Либия, драги! Бъди рахат, че не сме ти взели мярката. Либия, то да не е хапка за всеки аполитичен никаквец! Либията ще я видиш, ама през крив макарон. Рекла да се обади майка ми, но в онзи сюблимен момент баща ми, който дотук кротичко попивал с очи тъпанара с пагоните, се обърнал към нея: Наде, хай да си ходим, мойто момиче! Гарван гарвану око не вади.

  Това само рекъл и... настанало сякаш Второто пришествие. Разкрещял се онзи ми ти шапкар: Марш! Вън! Вън от кабинета ми! Пък те и без това вече бежешком слизали по мраморното стълбище, докато зад гърба им онзи гърмял-трещял, че не можел да се спре. Харно, че не разпоредил на часовия да ги арестува.  

   Тъй загина още една твоя мечта, татко. За работа се беше размечтал, за какво друго! Работата беше твоето щастие и празник, твоята гордост, твоята веселба. Докато съседите край нас живееха и с труд, но и с отдих: ходеха за риба, киснеха в кръчмата, пиеха, напиваха се, блъскаха белот и табла до зори, плещеха клюки или се изтягаха върху миндерчето по цял ден в неделя, обсъждайки в сладко, дивно безхаберие международното положение, ти, мой мили татко, все нещо работеше. Стърже рендето в полутъмната изба, в работилничката ти, в твоята светая светих, ухае на туткал и чам, талаш и стърготини, та адвокатът от третия етаж над нас Запрян Джонгов (когато вече се преселихме да живеем в Мараша, срещу черквата "Свети Георги") не се стърпя веднъж и пред мен, татко, ти рече: А бре, Кириле! Какво пак си се заврял в избата като някоя къртица? Все нещо режеш, все стържеш, ковеш. Че какъв християнин си ти, черковните празници като не почиташ? Зейнах да отвърна на набожния тарикат, но баща ми здравата ме тупна по гърба: Не се разправяй.

   Сприятелихме се сетне с този 75-годишен печен адвокат. Бил в първите години подир Девети септември 1944-та Голямото добрутро: "Ний – казва, двамата с Трайчо Костов ей тъй на! – както с теб сега, коляно до коляно сме си бъбрили, като депутати в Народното събрание"... Ударила ли го Народната власт, не го ли ударила, не знам. Щом е жив и се хвали, значи не го ударила. Председател на адвокатската колегия в моя роден Пловдив бил някога си подир Девети (ІХ.1944.). Кани ме да му погостувам в родното му село Правище***, Пазарджишко май. И не отидох; как да ида, нали съм син на къртица, трябва да си знам мястото. Пустият му Запрян!

   "Аполитичен" – страшна дума. Гадна, хем много съдържателна. С този мил етикет другарите и другарките кръщаваха всеки, който не бе склонен да им се мазни: не се изказва пламенно по събрания и агитки, раболепно не кърши кръст, не пъчи гърди, не квака по техните митинги "Да живей" и "Ура", не пише тайно сведения за съседите, не лепи афиши за борбата с империализма, не скандира по площадите, не се натиска да носи байряка, не слухти край черковния зид по Голяма Богородица, Великден и Коледа да запише в доноса си кой пали свещи, кой се кръсти пред иконите, не се натиска партиец да стане, най-малкото: съвсем не се натяга да блесне в мероприятията на низовата ОФ-организация или в първичната партийна организация на БКП не ръкомаха бурно, не вири юмрук към тавана.

   Години по-късно (есента на 1980 г.), когато ми предложиха да работя на обществени начала, което ще рече: без заплащане, в Отечествения фронт на едва-що застрояващия се краен квартал на Пловдив Изгрев-изток, дето и досега живея, хич не се и колебах, рекох на майка и на татко: трябва да й узная механизма на тази дяволска машинария отвътре как действа.

   Така геройски загина и приветлив на вид колега от местния някогашен младежки седмичник, доскорошен зам.-главен редактор на може би най-тиражния в цяла Южна България всекидневник пловдивския "Марица". Бившият инструктор или секретар на ГК на ДКМС в Сливен и протеже на първия секретар на пловдивския ОК на БКП Дража Вълчева, зло не ми е сторил. Ала една нощ в старата печатница на ул. "Кракра" 11 по време на дежурство двамата стереотипери Пешо Пуловера и Митето Митничаря подхванали тогавашния зам.-главен редактор на "Комсомолска искра": А бе, Гошо, едно момче от нашата черга имаме при вас. Какво толкова сте го заяли? Кой-къде, все него наказвате. А Георги Петров, който инак знае да си мери приказките, кротко ги посъветвал: Че какъв ви е на вас Бояджиев! На Бояджиев баща му частник.

   

   Туй то, частник – етикет в устата на много верен човек, който по онова време ни пишеше досиетата във вестника. И Митето, като ми препредава какво рекъл Гошо Петров от Кичукпариж, угрижен вече не за мен, а за себе си, не пропуща да добави: Ти сега да не вземеш тъпан да биеш какво съм ти казал! Аз фактически нищо не знам.

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, 10 uli 2013 – edited 16 apr. 2018

Илюстрации:

горе – аз, авторът;

долу – приветливият Георги Петров от Кичукпариж. 

____

* Почина от притеснение, два месеца след като военен камион смачка паркирания му пред пловдивската военна болница мотоциклет с кош NSU 500 куб.см. Това NSU и бял акордеон "Ноner" бяха май единственото му ценно имущество на пришелец в този подъл град.
** Пловдив ми е роден град, но не знам по-печално царство на посредствеността с местните хора на властта. Детството ми мина сред бедняци, които се отнасяха към чиновника като към Власт; чантаджия зовяхме единствения в махалата чиновник, който просто се отличаваше с масивните си рогови очила, със завист проследявахме как с пружинираща походка върви по улицата с издута новичка кафява чанта от телешки бокс. Кой знае дали обяда си или халва е носил вътре, но ние, махленските босоноги хлапаци, си представяхме документи, документи, документи, много документи, нещо опасно според представите ни на деца на най-обикновени бедняци от махалицата в подножието на Джендема (Дяволското тепе). 

*** Според административното деление, установено от Руските освободителни войски, Овчехълмието, или по турски Коюн тепе наясъ, образува отделна административна околия. В нея били включени селищата Копривщица, Голямо Конаре (административен център на околията), Цалапица, Ферезлий (дн.Овчеполци), Ерелий (дн.Смилец), Айваджик (дн.Дюлево), Османово (дн.Кръстевич), Крастово (дн.Красново), Крушово, Яхларе (дн.Драгомир), Демирдишлий (дн.Найден-Герово), Саръгьол (дн.Блатница), Кавакдере (дн.Тополидол), Масатларе (дн.Точиларци), Дорутлий (дн.Правище), Дълги герен (дн.Беловица), Карамустафларе (дн.Любен), Насваккьой (дн.Неделево), Думанлий (дн.Церетелево), Елешница, Старо Ново село (дн.Старосел), Айрене (дн.Мътеница), Демирджиларе (дн.Старо Железаре), Демирнова махала (дн.Ново Железаре), Хамбарлий (дн.Житница), Селджиково (дн.Калояново), Дуванлий, Даутларе (дн.Царимир), Български чардак (дн.Голям чардак), Турски чардак (дн.Малък чардак), Строево, Карнофоля (дн.Войсил), Радиново, Костиево и Паничери. Вж. http://saedinenie.org/?page_id=52 Бел.м., tisss.