Story – ЖИВОТ СИ ЖИВЕЕМ

Из ръкописа „Историйките на ученика Ламски”

ЖИВОТ СИ ЖИВЕЕМ

    Болен съм. Температура, главоболие, гърлото ми е зачервено. Като го видя туй мое зачервено гърло, училищната ни госпожа лекарка яко ми се зарадва, повика сестрата и зъболекарката, които тъкмо лапаха шоколадови бонбони, клюкарстваха и си пиляха ноктите, а наоколо беше бояджийска работилница сякаш, тъй вонеше на ацетон:

    – Елате, ма! Елате да видите идеален хонконгски грип!

    Съжаляваше вероятно, че не тя го е пипнала тоя мой грип.

    Затова съм си у дома. Заничам като арестант. Януарски мъгли се скупчили, сякаш се сбрали на партийна конференция над нашия краен квартал. Сутрин стъклата са сребристи вълшебни рисунки от скреж. Като опра нос, образува се точица, точицата расте, превръща се в петънце, и като погледна, виждам, жива душа няма вън освен врабци, нафунели като орехчета върху липата отсреща. И се мушна в леглото.

     На излизане тази заран тате дръпна следната реч:

    – Ванчо! Оназ дофторка красива рецепта ти нарисувала. Обаче, Ванчо, у нас пари йок. Тез илачи са за богатите, сине. За някой Хари Потър ще са тия скъпи илачи. Който иска, да си ги пий. Според мене, Ванчо, тез лякове са химическа отрова, с която значи державата ни преследва: едно – да те усмърти, Ванчо, и второ – за да ни отунза* и последните парици. Чуй що ще ти река: ше пийш лимонтозу, сине. От лимонтозуто трябва да ти размине, че на бацилите им се повдига от киселото и бягат. А пък киселото е витамин Це. И да не прекаляваш с шекеря, че и шекерят скъп. Днеска, кажи-речи, цял ден бъхтя за кило захар. Цепи ли те глава, ей ти носната ми кърпа. Мокриш я на чешмата, туряш пет капки оцет и... по гръб. Кърпата на челото, и си готов. Но и с оцета да не прекаляваш, че и той пара струва. Пет капки! Пет – колкото пръстите на ръката.

    Пестим от всичко. Мама вечер не плете, че се хаби ток. Върнат се леля и тате от работа, хапваме хляб със зелева чорба и бучица сирене. Гица носи в бурканчета храна от детската градина като онази принцеса от приказката за цар Дроздобрад**. Краде, и като моли Бог да помага, не му казва, че краде. Има деца, рече, тъй глезени и капризни, представете си, че не обичат мляко с ориз.

    – И да го сипя в кофата за свинете?! Не-е-е, сипвам го в бурканче, и Бог ми е свидетел, никой не губи.

    – А готвачът! Готвачът Перо не те ли псува на майка?

    – Че отде да знае готвачът!

    – Не знае, понеже се криеш. Честно ли е да крадеш, а? Свинята на Перо си има прасенца и прасенцата гладуват, нали? Защото им крадеш от яденето, от копанката им крадеш. Бог всичко вижда, не знаеш ли?

    – Харесва ли ти свинският сютляш? – рече мама.

    – Кога не прекаляват с канелата...

    – Иде ми да му очукам кратуната в масата. Аз съм го създал, аз ще го унищожа, пак ме дразни – рече Тотю*** с пълна уста и варен ориз се разхвърча насреща ми.

    – Щом ти харесва, с канела или без канеля, яж-гъчи и си мълчи. Ай, че неблагодарник! Не стига, че му носят наготово, ама претенциозен! Да не си син на граф Мутрафон или депутатски син?

    Тази нощ беше много тревожна, крадохме с Панчо насън. Посегна аз към кофата с помия, а свинята на Перо ме погледне с печал. Пълня бурканчетата, привързани с въженце под палтото, та съм грамаден като хокеист. Тате каза вчера: кой не краде, загива. По селата старците се бесят, че нямали си парици лекарство да купят. Остава само народните избраници да свалят тенекията със стария надпис и новата табела на опоскана България с яки каруцарски пирони да ковнат върху фасадата на Народното събрание: Да живеят тарикатите! Честният, обяви Тотю, е честит само в легендите, в нашия живот истината е друга.

    Разправих им съня и Тотю се ядоса:

    – Ти син ли си ми или рожба на глупак! Разциврил се за свинята. Онез в парлюмента живот живеят. – И продължи в мерена реч: – Кара ново беемве, който знае да краде. В скапаната си кола тръска ми се будала.

    – А който кара жигула?

    – На онези с жигулите, москвичите, трабантчетата, вартбурзите и шкодичките не им провървя, че бензина им се налага да си го купуват. Няма как, не може всички да крадат, все някой трябва да тегли Аврам-каиша. Пък за да крадеш умело, пипе се иска, решителност и храброст. Храбрите са богати, по тилювизоря ни ги показват да ги видим, да им се порадваме как плещят за демокрация. А главният прокурор следи косъм да не им падне от главата. Щото са наша народна гордост.

    Следната нощ с Панчо тръгнахме за бензин. Ей го трактора насред изтърбушено заводско хале. Мотая се аз, че не ми се влиза в затвора. А Панчо: Ще бутнем туба бензин на Татарчев и Татарчев ще ни пусне да си оправим кариеса. Брей, Панчо, ти всичко си предвидил, обаче ако ни спипат, да знаеш, бият ли, няма да издържа. След първия шамар всичко ще призная на господа полицаите. Смее ми се: Ще ни обършат по два-три през врата и ще ни пуснат, баща ти с перце ли те гали!

    И ето какво стана. В пощата са, знам, големите пари. Те не миришат като бензина. Повъртяхме се, па грабнахме торба, опряна до стената. Свряхме се във входа на жилищен блок да преброим парата. Оказаха се обаче лентички с дупки. Пазачите тичат насам, та зарязахме торбата и се пъхнахме в мърлява квартална кръчма. Набутахме се в таз крива нива – отчая се Панчо. А от ъгъла се чува: Кха-кха! Кат си попска унука, що, моме, дириш ти тука? Юнаци, треперят ли ви гащите?

   Оказа се, че сме се вмъкнали в кръчмата на бай Петко. За него говорят, че е българският Леонардо да Винчи, но щъркелът объркал навигацията и вместо отвъд сбърканата от кавги Сърбия, да вземе да пусне бебчето Петко отсам Калотино. Кога ще си видим сметките? – рече кръчмарят, както бършеше с мазна гъба масата. – Стават хилядо лева борч. А откъм ъгъла се чува пак: кха-кха и гласът: Закръгли ги на две иляди. Подир малко гласът – към мен и Панчо: Юнаци, да ви се намират две иляди? Как ги искаш? – опули му се Панчо. Предпочитам звонк – рече гласът, – дайте ги на Петко. Петко бре, я им донеси две илимонати на тез! Чувам пъшкане, шише се търколи, тенеке издрънча, котка измяука и лъснаха насрещу ми фосфорните й котешки зъркели. От мрака изплува Данчо Ментата с мустаците на Панайот Хитов.

    И се будя. Бре, що за сън беше? Сутринта, докато Юлия още спи, кършим ръце в кухнята с мама:

    – Ние сме честни българи, обикновени хора. Тоя ти сън, Ванчо, хич не е на добре. То аслъ само с татарчевци и Данчо Ментата още не сме си имали работа.

    Надвечер тате се прибра оклюмал. Не ръси шегички, докато изува калните си обуща, само изпъшка:

    – Ленче!... Гичке!... Деца мили!... Откраднаха ни Виктор.

Пловдив - европейска културна столица 2019

Plovdiv, apr. 1994 – edited 25 jan. 2018

____
* Диал. ограби, изнуди.

** Поучително четиво от учебника за българчета в началния курс на днешното училище.
*** Хлебарят повтаря казаното в не по-малко мътни времена от някой си Тарас Булба, документирано от руския писател Николай В. Гогол (1809-1852).