Публицистика – ТЕХНОЛОЗИ НА ВЛАСТТА (2.)

ТЕХНОЛОЗИ НА ВЛАСТТА (2.)

    Продължение от 09.10.1998.

    Като се обръщам назад към миналите 100-150 години от битието на моята нация, виждам чистосърдечна наивност и вяра в кумири, въздигнати почти като туземски идоли. Кой ги е изработил тези чудесни образи на химерата?... Че кой... Паисий, Раковски, Левски, Ботев, Стамболов, Фердинанд, Благоев, Стамболийски, коминтерновските емисари на Москва у нас... Всеки от тях по неповторим свой начин потиснал християнската представа за човека, по свой начин впрягал себе си (а то значи: и своите последователи) в едничка страст да се самопожертва в името на нещо ново, в името на Годо, който ето, всеки момент трябва да се появи на хоризонта, но все не се появява.

    Дали натискът над съзнанието на милиони Адамовци и Еви не е разрушил естествените механизми на обществения живот да се самоочиства от инфекциите и отпадъка на човешката ни природа? Оставям настрана какво самочувствие, каква сила на личната страст е нужна за тази простичка операция – не съм религиозен, но ме ужасява пренебрежението към обикновеното наше човешко съществование, към растенията и животните, към всичко живо и неживо около нас.

    Човекът като че са го предвидили единствено за пълнеж, като груб строителен материал за илюзиите на Някого, колкото и този Велик Някой да е обаятелна духовна материя. И защо внушават, че животът непрекъснато и непременно следва някаква посока?... Сега и тук, докато съм на този свят, докато дишам, работя и мога да си позволя да мечтая – не е ли това основното?

    Разговорите ми с бога съвсем не са в молитвена форма, изпълнени са със съмнения и скептицизъм; нима виждате нещо ново в това!... Но те са моя си начин да надникна в себе си. Бог ми е необходим не като повелител, комуто да целувам краищата на наметалото Му, а като образ за съвестта на шест или осем милиарда човешки същества на планетата. Не съм нищо повече от когото и да е; изкуството да се живее талантливо е в хармонизиране на вътрешния подтик с нравствеността на битието – нещо заложено сякаш преди притчата за сътворението на Адам от кал. И какво са "свръхчовеците" на Ницше, ако не са образи на грандоманията! Ако не го съзнават, то извинява ли ги? Ако се преструват, че не съзнават, по-зле за тях.

    Е, добре... А свръхчовек ли е Левски?

    10.10.1998. 

    Снощи довлякох жигулата пред блока. Едната гума – спукана, акумулаторът – без ток (генераторът не зарежда)... Това са засега моите си констатации. Не говоря за калпавата работа, за нюанса на жълтия цвят, който бие на зелено и хич, ама хич не ми харесва, за грешките на автотенекеджията... Разбрахме се след петнайсетина дни да ида пак при въпросния Димо, че да пооправи някои грешки по покритието.

      Димо е 28-годишен, кара ВMW – тъмночервено, цвят металик, страхотно външно и вътрешно осветление, озвучаване, удобства. Четирите тонколони леят писклива и мяукаща циганско-турско-сръбска чалга.

   Проживял във времето кротко и по съвест, кажи-речи, дваж повече от мангото-работар, не мога и да си мечтая за възнаграждение на даскалския ми труд поне колкото четвъртина от кяра на Димо, нито пък че ще седна някога зад волана на кола като неговата. Това е жалкото – че ме гризе завист и бесовете ми налитат не върху друг, а срещу мене си. Инак Димо ми е симпатичен: сериозен, експедитивен, най-важното – не си изпуска из очи изгодата. Знам какво ми взе в повече, ей тъй... нехайно, като недоглеждане уж – но си трая. От четирите литра боя употребил три; дадох му допълнително пари да купи кутия шприц-кит, а китосвал само с шприц-кита, който му занесох с боята. Дребна работа, а ми чоглаво: що ме прави на глупак, за сто лева се пазарихме, дотук ме е изръсил над сто и петдесет.

    Момченце, прогърмява ми в ушите, зарежи книжните занимания, стани един Димо! Яж, пий и се весели, и ще си честит, ще имаш и за приятели, ще си господар на себе си, ще помагаш на деца и роднини. А сега...! На щерките какво даде?... Нищо, освен горчивия привкус, че са рожби на неудачник, та хората наоколо ги гледат като сираци, и по-зле – като да са изоставени от тебе, никаквецо, заради книжките.

    И ето го върхът на унижението – четири черни като кюмюр циганета тикат току-що боядисана, досущ като автомобилче от панаирджийска въртележка разбрицана таратайка, по която всичко скърца, стърже, почуква, трака, тресе. Събота вечер. Чудесно лято. Сезонът на радостта и веселието, на сладките авантюри. Наоколо свистят мощните двигатели на блестящи лимузини, ще те издухат дори само с присъствието си върху асфалта, и ти – с череп потънал между щръкнали раменца, свил се в така свидната твоя тенекиена каручка, прекосяваш многолюдния празничен булевард по Пътя за Цариград като същински завалия, че и като нарушител на Правилника за движение и управление по пътищата. Да те оплакват ли, или да ти се смеят? Колко са изобщо вересиите, с които си се оправял криво-ляво в нескопосния си досегашен живот! И на кого да си пример? Пример... Боже мой!

    Материалното ти се плези от всеки ъгъл, от всяка фасада на благополучието, право в очи те прострелва, почуква те с пръст по челото: "Ей, де ти е умът! А? Живее ли някой в таз кратуна! Като си умен, що си беден?" И що да отговориш; в планината, в пустинята ли, или в манастир ли да се скриеш от обидния факт, че не си дори от статистически нормалните! От друга страна, дали пък точно този вечен недоимък в материалното не е цената да си в съгласие със себе си? Че богат ли е Омир? Ами Сократ? А Паисий, Софроний, Любен Каравелов, Левски, Ботев, Петко Славейков, Алеко, Вапцаров. Тези българи* нима тънат в разкош! Повечето от тях – недохранени, дрипави, скитници, хора, дето не ги свърта на едно място. 

    Ей от таз обреченост чат-пат дотежава, а инак – що! – нима не си щастлив?

Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, edited 27 avg. 2017

___
* И Омир, и Сократ в моите си размишления са преди всичко българи.