Story – УЧИЛИЩЕТО Е КАКВАТО НИ Е ДЪРЖАВАТА

Епизод от книгата "Историйките на ученика Ламски"

УЧИЛИЩЕТО Е КАКВАТО НИ Е ДЪРЖАВАТА

    Защо едни хора се имат за по-важни от други, големеят се, надигат се на пръсти, издуват се като онази крастава жаба, дето решила с вола да се мери? Споменах фамилията Моллов*, та се сетих. Тези подвижни паметници на представата за себе си ходят сред простолюдието, смръщили вежди, издули надменно устни. Указания дават, микрофонът е винаги техен, пред камерата все те: присъди раздават откъм облаците. А нали всички тук сме деца на майката-земя! Великите хора са хубави в своята обикновеност. 

    Веднъж едно приятелче ми казва: "Ела да ти покажа красива жена". Това ли е жената, бе? – питам. – Това не е жена, това е учителка. Това е онази петниста хиена, дето ми тури двойка, че не я излъгах и писах от себе си, а на тарикатите, които не спират да преписват, да й се мазнят и да я подиграват зад гърба, върти шестици.

    Пази, боже, от дървеняци, които си вършат работата вдъхновено! Когато баща ми Тотю каже, че шофира вдъхновено, мога да го разбера. То са стържене, сажда, друскане. Това е Тотювото вдъхновение, да. Ала у така самонареклите се водачи на нацията вдъхновението смърди на леш. Тъй е и в училище. Училището е такова, каквато ни е държавата. 

    Що за човек сред нас е учителят! Лицемерен тип – пъчи се, а пък е пъзльо, страхливец. Нарича българчетата кретени, изнудва родителите им за пари или ни яде от закуските. Ако детенцето не умее да чете, той му крещи, опъва му ушите и го злепоставя, като че трябва да се е родило научено. Нали сме тук, за да се научим! Според него децата са сбирщина от тъпаци и кръшкачи, само любимците му са най-най... 

    Гади ми се, като помисля колко подли хора са станали подли само защото даскалицата им от невръстни ги убедила колко полезно е да доносничат за своите другарчета. И те доносничат цял живот. С пламнали очички и алени бузки шепнат на Нейно величество Грандоманията: "Госпожо (или господин шефе), пък Веско знаете ли какво каза за госпожицата по пеене?" Ако съм учител, ще ме е срам да влизам в училище с лош дъх от устата или воня под мишниците. А лошият дъх на мислите им на тези наши "учители" на никого сякаш не прави впечатление.

    Хвърлят ни топка да играем, а после се сърдят: Шо спукахте топката бе, диваци! Преподават едно и също сто години, а пък се гневят, че детето не знае колкото тях, макар то да учи купища предмети. Едно момиченце или момченце седи поне пет часа (понякога шест и седем часа) всеки ден, а учителката, удобно разположила телеса върху тапицирания стол, кръстосала крак върху крак, бърчи нос и разваля настроението на всичко живо наоколо. И като изкара четирите си учебни часа, хуква да се оплаква колко била нещастна, как глава я боли, че се занимава с тъпунгери, а нейното писано яйчице у дома нямало кой да погледне. 

    Заловиха една, че краде в училището, където преподаваше музика. И какво й сториха? Шефът на школото й рекъл да подаде молба за напускане. И тя си написа молбата, и пак е даскал, само че в училището в съседния жилищен комплекс. 

    Друга, която масово изнудваше децата до трети клас да й носят подаръци от родителите си и същите родители да й вършат безплатни услуги... И на нея същият шеф й предложи да си подаде молбата за напускане. Ала кога й предложи? Когато вонята откъм нея плъзна по града и даже столични вестници я описаха, а местните търсачи на сензации низко започнаха да пикират над нас като гарги над мърша. Сега същата тази госпожа е много уважавана, получава си пенсията, водела, казват, активен обществен живот в групата на общинските съветници и е горд собственик на магазин за облекло, на кафене и на тенис-корт. 

    Трета си осиновила сираче, когато детенцето било на три годинки, и когато то навърши дванайсет, изгони го от дома си. Забранила на момченцето да й звъни по телефона, че я безпокояло, особено когато обядвала с милия си съпруг и двете си деца, които родила по-късно. "Присяда ми – рекла, – загуцвам се само като ти чуя гласчето". 

    Днес момченцето живее самичко в изоставен тенекиен гараж покрай циганското гето на Шекер махала, а госпожата всеки месец се реди за сумите, които общината й отпуска заради сирака. Грижи се от жал за него чичо Гьорги, таксиметров шофьор... Тази лицемерка Салабашева преподаваше някога трудово при нас, а сега е секретар на Дружеството на многодетните майки в града, забола си на ревера почетна значка за благотворителна дейност.

    Изобщо, ведър възрожденски дух витае в Българското училище, какво още да говорим... Предишната ни заместник-шефка две години наред със служебните си задължения продаваше талони за "Игра със сигурна печалба", т.нар. по онова време в цяла България пловдивска игра за джак-пот, с цел голямата печалба... за сметка на други лакоми малоумници. Хванаха се на въдицата й стотици наивници. Взеха наивниците на тумби-на тумби да прииждат и да обсаждат училището ни. Прииждаха от далечни селца и градове, а тя се криеше, уж болна била, но прибра париците на малоумниците и ги прати за зелен хайвер.

    На какво ни учат такива учители! 

    Госпожата две години се вясваше само за да си вземе заплатата. През другото време шеташе из Северна България с шибаните си талончета. Редовна била инак на Капълъ-чарши в Истанбул и на бит-пазарите в Скопие, Белград и Солун... заради далаверата с цигари, менте-ракия и сирийско или китайско бельо.

    Учител по физкултура вземаше левчета и стотинки от нас за волейболна мрежа и топки. Изнудването, просията са неразделна част от училищния живот. Събират пари за щори, за пазач, за елха, за подарък на любимата учителка, за ключалки на шкафчетата в коридора, за пластмасовите сандъчета за цветя, за картината, която завършващите зрелостници са уж длъжни да подарят (?!). Такава била традицията.

    Ето какво се случи при нас. Затвориха се в учителската стая нашите педагози да се съвещават дали да си турят българското знаме на покрива. "Сто и двайсет те бяха на брой"** – e, не точно колкото четата на войводата Ботев! И знаете ли какво живо вълнуваше тези умни хора-българи?

    Въпросът, който обсъждали, беше за символа на България, а пък зъбите им тракаха на тези храбреци да не би с окачването на националния български байрак да разлютят циганите от съседното гето Столипиново. Е, над милото ни училище вече се вее, та плющи вследствие историческите ветрове, ветрее се Българският национален байрак, ала това се дължи не на храброст и национално достойнство, а се дължи на онзи министър на просветата***, който – като знаеше с какви сърцати хора си има работа, изрично разпрати височайше министерско указание, с други думи казано: заповяда... знамето на "чистата и свята наша република" да се развее над всяка училищна сграда в демократичната днешна България.

    Следва

 Пловдив – европейска културна столица 2019

Plovdiv, apr. 1994 – edited 23 noe. 2017

___
* От тур. "молла": мохамедански съдия, учил богословие.

** Сто двадесет души те бяха на брой.
И паднаха всички при първия бой!
Со залп ги посрещна на родния бряг
в засада отрано приготвений враг.
Умряха те всички за родния край...
Къде им е гроба днес никой не знай -
днес никой не знай!

И тъмна мълва се мълви зарад тях,
аз чувах я още дете като бях,
че тука извел ги млад дивен юнак.
Над робска земя се свободен байрак
развял. И зачул се високо гласа
на младий войвода, далеч в небеса -
далеч в небеса!

Из "Сто двадесет души" на Пенчо Славейков. Основният мотив на стихотворението иде от подвига на Ботев и дружината му.

*** Академик Илчо Димитров (1931-2002) - министър на просветата от 26 януари 1995 до 12 февруари 1997 година в правителството на БСП. Бел.м., tisss.