Публицистика – ИНТЕРЕСУВАТ МЕ АБСУРДИТЕ

От вътрешния джоб (2.)

ИНТЕРЕСУВАТ МЕ АБСУРДИТЕ (1)

    04.05.2001.

    Търся Личността! – парафраза на Hominem quaero!* от Диоген. Определяйки се срещу някого, себе си изтъкваме, себе си очертаваме, себе си изнасяме на показ. Интересен подход при отбягване на пряката конфронтация демонстрира Легендата за Богочовека.

    Исус Христос избягва сферата на бесовете, където фарисеи и книжници (т.е. лицемерите) са силни, гръмогласни. Гласът на нравственото не е гръмовен във физическия, в материалния смисъл; този глас царства в съзнанието, в душата, когато е най-тихо и човекът е гол, беззащитен пред съвестта си. Към този наш вътрешен бог са обърнати посланията на Христос. Това е революционен акт, качествено нов подход, който – предполагам, до 33-годишната си възраст Исус е усвоявал от тибетските монаси.

    По-жестоко е наказанието, което кара не плътта, а душата да потрепери.

    Мисля, Симеон Кобурготски (1937) прилага стил, заимстван от католическия набор манипулации при общуването между личност и инертно множество хора. Елиминирайки го по техните си тайни правила и нрави, местните лицемери го въздигаха в образ на мъченик пред очи, жадуващи нравственото. Българите сме духовно устроена нация, тъй сме зададени от генетичните си предци траките, митичните бриги (или фриги), изтласкани из великото Царство на езотериката** от честолюбивия Александър, синът на Филип Македонски. Да, българите сме духовна в основата си нация, обърната строго към себе си, но и любопитна за света; такива сме зададени от нашите предци далече преди християнството да се появи като Философия на човечността. 

    Това нито една от духовните ни личности като че не проумя, за да отстоява българщината като стил и душевен строй срещу чуждия интерес и изгода (янки, турци, западноевропейци и прочие).

    Из предговора "Философията на Сьорен Киркегор" от Исак Паси***; цитат от "Повторението", книга на Киркегор (1813-1855) от 1843 г.: 

    "Ако поетът би имал по-дълбок религиозен опит, той не би станал поет. (...) Религиозният индивид е продукт на самия себе си и отхвърля всички детски лудории на действителността" (с. 41).

    Моят уверено звучащ вътрешен глас дали трябва да ми носи безпокойство задето без "страх и трепет" – ключови две понятия от Библията (с. 630 и 1446, изд. 1983 г.), заимствани от датчанина Киркегор на въоръжение, – възприемам бездната на духовното около материалния ни свят? Нужно ли е да се взирам в страданието, за да усетя духа в собствената си плът? Както човешко същество, ще ми се да мечтая, да се стремя към своя дял щастие. Нима това е непоносимо за госпожа философията!

    Бог над мене бих приел като заплаха и назидание във всеки миг, особено когато не логически, а интуитивно ме притеснява. Е, добре, но поради какви обстоятелства и причини откриват бога точно там, горе? Не е ли по-човечно и боголюбиво да си представям Бог вътре в мен (или го нося в себе си, или ме е напуснал)? Ако Исус среща Себе Си в разни версии, участвайки в отделните човешки съдби, тези срещи следва ли да Го гневят или да го разочароват от нас, грешните? Не възприемам Учителя по страховит начин; мисля си, че би бил удовлетворен да Го носим в себе си, а не над себе си. В религията, каквато ни я проповядват по канона, не ми се нрави, че отците работят с крайни мерки. 

    Съгласен съм: моят личен живот е краен, възможностите ми са ограничени, знанието ми – колкото синапено зрънце в океан от неизвестно, и при все това, и все пак! – Пътят към Истината не е в крайното; и представата ми за божествено, за изключителното е само лъч, пътеводна звездичка за творческата енергия, но не и средство за ограничение. Да вярваш в Бог, според мен, не означава ли да вярваш в божествения стремеж, заложен генетично у всеки от нас, ала не да му поставяш юзди и ограничения и да му се любуваш на този затворен в златната си клетка човек като на екзотично същество от космическата Райска градина. 

    Big Brother ми е ужасно противен образ. Животът, какъвто ми е даден, е дар и не желая да се сбогувам с "всички детски лудории на действителността" само за да ме определят като предан някому, пък бил той и самият Бог. 

    Артур Шопенхауер (1788-1860): "Религиите са като светулките – за да светят, нужна им е тъмнина".

    Вярата (а не религията като форма за напътствия и страстно убеждаване), е целта, голямата цел на Създателя. Без да отричаме религията, сме в състояние да бъдем достойни, преодолели в съзнанието си чисто религиозния (чрез страх и трепет) подход към света. Левски формално нарушава обета си на духовно лице: съблича расото, подрязва си косите, престава да служи като дякон в църквата; от това обаче не следва, че е преставал до края на живота си да бъде нещо много повече от дякон, да бъде Апостол, т.е. личност, носеща из нашата многострадална Българска земя Бога у себе си.

    Не ми е ясно как високата и строга философия ще разтълкува съдбата му, житейската му пътечка, ала простият народ отлично схванал мисията на реалния Васил Кунчев, сирака от Карлово – и то разбрал го не по законите на логическите размишления, а с интуицията на духовна нация, обърната строго към себе си, но и любознателна за света; под невежествените налепи и горчиви самообвинения го проумял, докато бил жив, а не post factum, както правят навлеците, пък и по-късно присъединилите се "глашатаи на истини от последна инстанция", каквито винаги сме ги имали в изобилие, понеже ламтящите лицемери са като винената мушица: самовъзпроизвеждат се в невежествена среда.

    05.05.2001. 

    Обичам си момичето с плътта и с душата, но снощи, а може би тази сутрин, в съня ми нахълта една от седемнайсетгодишните ми ученички. Раздвоена, в два образа нахълта: първия – свенлив, докосващ, целомъдрен; втория – дързък, както орлица налита върху плячка. В плътска прегръдка се усетих, "видях" в съня как свенливият образ се отдръпна, стопи се. Бях объркан; животинското бе надмогнало гузността, елиминираше ориентирите кое е редно и кое не. И онази постигна каквото искаше. И се будя. Май обладаният бях аз! Затворил очи, мъча се да възстановя какво и как стана.

    Поколебах се дали да разкажа съня. Реших: ако бягам, по-зле! Как да обърна гръб на опасността? Вроден рефлекс ми е с опасността да съм очи в очи, да не бягам. Сякаш някой бе пратил изживяно насън, за да провери, да ме изпита. Е!? Победен ли съм! А светците дали са имали и те еротични сънища?

    Като описвам, мисля си: отдалечавам бесовското, безогледната страст от мене си отклонявам. Това няма нищо общо с Любовта. Но извикам ли пак във въображението си моето момиче, лъчезарната в женствеността си Re. ме гледа ококорена, нищо не казва; и вече знам: тези широко отворени очи дълго време ще ми парят.

    Какво още? Вярност, която не е преживяла изкушения, каква вярност е! Не е важно какво ти се случило, същественото е как си го преживял, какъв опит оттук-нататък става преживяното (дори насън) за тебе.

    Следва

Пловдив – европейска културна столица 2019


Plovdiv, edited 5 maj 2017

____
* Hominem quaero! (лат. версия). Денем със запален фенер шетал Диоген из Атина и тъй отвръщал на недоумяващите граждани: "Човек търся!" 
** Първо съсипал Одриското царство, принудил множество от траки да поеме на югоизток и да се установи в земите между Тигър и Ефрат (днешния Ирак) в течение на 300 години рамо до рамо с предците на днешните кюрди. След пет пет столетия, извършвайки огромен кръг през чукарите на Алтай и спускайки се към коритото на Волга и Северното черноморско крайбрежие, потомците на някогашните траки през Истър (Дунав) се върнали около ІV-V век "в земята на своите", както пише през Х век византийският хронист Дмитрий Хоматиан, проучвал потеклото на Климент Охридски. Работна хипотеза на историка доц. Петър Добрев, която ми е известна от далечната 1983 г., а мой е коментарът, че Елинската цивилизация е немислима без приноса на траките – най-древни, най-многолюдни (според Херодот) племена на Балканския полуостров, а най-вероятно и върху целия Европейски материк.
*** Към книгата на Сьорен Киркегор, "Дневник на прелъстителя", с. 41.