ОДИСЕЙ И ПЕНЕЛОПА
Тече световното първенство по футбол във Франция. Снощи нашите паднаха от
нигерийския отбор с 0:1. Но какво общо има този народ с "нашите"!? Повърхностни, показни знаци често ни се явяват с претенцията да ни представят
като нация. Ако нация е обществото на един народ, т.е. социалното му
самосъзнание, това може би е вярно: ритнитопковците на зелената морава в
"Парк дю пренс" представяха моментното ни състояние като общество. Но "народ" е нещо по-основно; и в такъв смисъл хич не ме радва, че тези десетина яки, тренирани младежи търчат назад-напред подир кожения мехур в моя
чест и за честта на моя род.
Спортът си е спорт, но тези паралии, дето търчат с емблемата на Републиката върху гърдите си, са само част от каймака, или пяната, докато истинските грижи на българина са доста по-дълбоки и драматични. В крайна сметка, и футболът както всяко спортно състезание, разчитащо на мускули, сила и ловкост, е само атракция, странична фикция, която ни се представя за излъчване на българския, или какъвто и да е друг... дух на народа. Търсим белезите на рода върху нещо съвсем вторично, зависещо повече от случайности, отколкото от действителни морални качества и исторически опит. Футболният бяс е временно състояние, не система от възгледи за света; тъй че спортът нека да си остане при игрите и забавленията и да не му се отделя повече внимание, отколкото заслужава!
Превърнах моя балкон – метър на два и петдесет, в обсерватория. Казвам си, животът в себе си е по-интересен, по-вълнуващ от живота извън себе си. Какво отличава монашеската килия от този панелен апендикс!? Уютно ми е тук, усещам благосклонното небе и това огнено цвете, вдигащо се от изток с прелитащите птичи ята в свежия утринен въздух, с шумящите листа на липата под нозете ми; разбирам, природата ме обича както майка ми не ме е обичала.
О, това е страхотна сила; от нея пия енергия за думите, които редя. Самонадеяно ли е да си глас, който говори от името на безименни, изразява онези, които не умеят да се изказват находчиво, подредено, литературообразно, но са ти по-скъпи точно защото са стипчиви и грапави, какъвто е всъщност животът! Едно научих дотук за тези петдесет отминали години: всичко лъскаво е фалшиво. Няма съвършени неща; съвършена единствено е Смъртта. Животът е несъвършен; и с това ме изкушава.
Жените са повече душа, отколкото тяло. Колцина мъже разбират това!... Окови
едно сърце, и то ще строши оковите. Свободата е естественото пространство на
Любовта.
Опияняващо е гъвкавото, лъкатушещо движение в привличането между мъжа и жената. Ако тя всекидневно и всеки миг не източва оръжията си, каква жена ще е! Желанията на мъжете я шибат като жребче. Колко красота има в животното, когато е подвластно на тръпката, на вътрешния си нагон! И колко тъга лъха от дресираните животни в цирка!
Моя млада тигрице... Харесвам те в прериите на този живот; едновременно ме плашиш и изкушаваш; в мъркането ти дочувам твоето ръмжене, в меката лапичка усещам железните нокти. Видимо нищо не ме обвързва с теб; наоколо е пълно с мъркащи котки; мога да си тръгна, щом пожелая... Но не съм ти се наситил още: вероятно точно затова че желанията ми са повече, отколкото обстоятелствата ми позволяват. И дано дълго да е тъй! Прекаля ли, ще ми отмилееш; постигна ли те до дъно, няма да ми остане нищо за постигане.
Искаш ли да изгубиш един мъж, един ловец... запуши сетивата му с плътта си, стани му сянка, постарай се все да си му пред очите!... Гладът изостря страстта, недоимъкът е гориво за любовните схватки. О, не сме приятелчета ние с теб! Мога да ти съчувствам, мога да се преструвам на паж, на слуга от свитата, но ловецът у мен беснее от изкушението да те мачка, да пие от плътта ти като вампир.
Божо* онзи ден бе подхванал нещо за прераждането; казвам му: "Спри се! Там е бездна. Така ми харесва този живот, че не желая да знам нищо друго. Харесва ми да усещам с кожата си, с петте си сетива лекия ветрец, аромата на липата, топлината на слънцето, зеленината наоколо. Стой си тук на земята, моля ти се".
Ние с теб, мила, сме крал и кралица; в пространството, където съм с теб, ще допускаме само онези, които страстта ни пожелае. И пришълците, мила, желателно е да не са посредствени: тогава великодушно бих те споделил с някой друг... Макар че какво ти великодушие! – на пищен пир ловецът кани приятелите си от егоизъм, да им се похвали, да се види отстрани как изглежда в техните очи.
Ревнувам ли! Нямам категоричен отговор. Вероятно озвучавам импулси, които излъчва всяко здраво полигамно женско животно. Тези фантазии най-вероятно ми ги нашепва сърцевината ти, може би са утробни хлипове.
Хайде да си представим картинката: защо Одисей бягал от Пенелопа? Защото то си е бягството на всеки самец от рутината на еднообразието. Извън семейството са авантюрите, които изкушават истински мъжа – приключения, рискове, състезания, сражения, рани от интимни схватки, непознати и незавладени територии...
Бил 40-годишен, Пенелопа – вероятно на 16; такава е моята представа. Зарязал я с кърмаче на ръце (синът им Телемах е 6-месечно бебче; когато баща му се връща, вече е около 20-годишен). Десет години Одисей е под стените на Троя, десет години подир войната пътува към родната Итака. Би могъл да се прибере за само няколко месеца, няколко седмици, за дни...
За да е все още желана и за да може да ражда, Пенелопа не би следвало да е по-възрастна от 36 (трийсет и шест).
Имал ли Одисей любовен, сексуален живот през тези двайсет години? Наистина ли Пенелопа съхнела, в буквалния смисъл, толкова време по съпруга си?... Той се завръща 60-годишен, документирано е от Омир. На 60 години мъжът – знам ли! – като че започва да се вълнува от кръвното налягане, киселините в стомаха, унася се в спомени, обича да поучава, изобщо, да досадничи на околните. Защо се връща Одисей у дома е ясно: въобще, мъжките истории са логични и лесни за обсъждане... Защо обаче – и дали – Пенелопа знойната, свикналата сама да се справя със себе си и със слугите, го чакала – това никак не ми е ясно.
Психологически погледнато, основно действащо лице в семейната драма е тя.
От малоазийския бряг, където е Омировата Троя, до остров Крит днес, в края на ХХ век, фериботът пътува около 12-16 часа. От Крит до Итака – не повече от 14 часа. Прекият курс по море от Троя до Итака е не повече от десетина часа при днешните транспортни връзки. Въпросните десет часа благонравният Одисей ги пропътувал за... десет години, милият!
Идва си у дома състарен, побелял, сбръчкан и хленчещ, опитвайки се поне пред благоверната да не размазва сълзи и сополи. Макар че пак се изпуснал: "...при помътен от вино разсъдък се стапям от сълзи".
Душевното равновесие у Пенелопа Вярната не подсказва особени любовни, в смисъл – сексуални, лишения. Стопанинът зачезнал, забравил да се върне. Десет години скитосва по разкошните градове на Крит и по другите екзотични островчета. Да вярваме ли на изреченото от нея пред маскиралия се като просяк съпруг?...
Отговорите могат да са най-разнообразни и до един двусмислени: хайде де! – жената, която не само някога се е любила с него, но има и прекрасен син от този вече шейсетгодишен хаймана, нима ще се заблуди, няма да го разпознае, ако не по състареното мъжествено лице – по жестовете, по говора...?! После, как стават тези работи! Тази преследвана отвсякъде (свекър и свекърва, син, родители, слуги, куп кандидат-женихи), но самостоятелна, решителна жена ще захване да споделя житие-битие пред непознат, случаен, подозрителен дори за древните нрави пришелец?
И тъй, Одисей разправя на жена си за Одисей. Ето я милата двусмислена сцена, в която видимото (според както не е подозирал вероятно и самият Омир, ако той е авторът, а не някоя интелигентна древна хетера) е ирония, карикатура на Истината:
Спортът си е спорт, но тези паралии, дето търчат с емблемата на Републиката върху гърдите си, са само част от каймака, или пяната, докато истинските грижи на българина са доста по-дълбоки и драматични. В крайна сметка, и футболът както всяко спортно състезание, разчитащо на мускули, сила и ловкост, е само атракция, странична фикция, която ни се представя за излъчване на българския, или какъвто и да е друг... дух на народа. Търсим белезите на рода върху нещо съвсем вторично, зависещо повече от случайности, отколкото от действителни морални качества и исторически опит. Футболният бяс е временно състояние, не система от възгледи за света; тъй че спортът нека да си остане при игрите и забавленията и да не му се отделя повече внимание, отколкото заслужава!
Превърнах моя балкон – метър на два и петдесет, в обсерватория. Казвам си, животът в себе си е по-интересен, по-вълнуващ от живота извън себе си. Какво отличава монашеската килия от този панелен апендикс!? Уютно ми е тук, усещам благосклонното небе и това огнено цвете, вдигащо се от изток с прелитащите птичи ята в свежия утринен въздух, с шумящите листа на липата под нозете ми; разбирам, природата ме обича както майка ми не ме е обичала.
О, това е страхотна сила; от нея пия енергия за думите, които редя. Самонадеяно ли е да си глас, който говори от името на безименни, изразява онези, които не умеят да се изказват находчиво, подредено, литературообразно, но са ти по-скъпи точно защото са стипчиви и грапави, какъвто е всъщност животът! Едно научих дотук за тези петдесет отминали години: всичко лъскаво е фалшиво. Няма съвършени неща; съвършена единствено е Смъртта. Животът е несъвършен; и с това ме изкушава.
Опияняващо е гъвкавото, лъкатушещо движение в привличането между мъжа и жената. Ако тя всекидневно и всеки миг не източва оръжията си, каква жена ще е! Желанията на мъжете я шибат като жребче. Колко красота има в животното, когато е подвластно на тръпката, на вътрешния си нагон! И колко тъга лъха от дресираните животни в цирка!
Моя млада тигрице... Харесвам те в прериите на този живот; едновременно ме плашиш и изкушаваш; в мъркането ти дочувам твоето ръмжене, в меката лапичка усещам железните нокти. Видимо нищо не ме обвързва с теб; наоколо е пълно с мъркащи котки; мога да си тръгна, щом пожелая... Но не съм ти се наситил още: вероятно точно затова че желанията ми са повече, отколкото обстоятелствата ми позволяват. И дано дълго да е тъй! Прекаля ли, ще ми отмилееш; постигна ли те до дъно, няма да ми остане нищо за постигане.
Искаш ли да изгубиш един мъж, един ловец... запуши сетивата му с плътта си, стани му сянка, постарай се все да си му пред очите!... Гладът изостря страстта, недоимъкът е гориво за любовните схватки. О, не сме приятелчета ние с теб! Мога да ти съчувствам, мога да се преструвам на паж, на слуга от свитата, но ловецът у мен беснее от изкушението да те мачка, да пие от плътта ти като вампир.
Божо* онзи ден бе подхванал нещо за прераждането; казвам му: "Спри се! Там е бездна. Така ми харесва този живот, че не желая да знам нищо друго. Харесва ми да усещам с кожата си, с петте си сетива лекия ветрец, аромата на липата, топлината на слънцето, зеленината наоколо. Стой си тук на земята, моля ти се".
Ние с теб, мила, сме крал и кралица; в пространството, където съм с теб, ще допускаме само онези, които страстта ни пожелае. И пришълците, мила, желателно е да не са посредствени: тогава великодушно бих те споделил с някой друг... Макар че какво ти великодушие! – на пищен пир ловецът кани приятелите си от егоизъм, да им се похвали, да се види отстрани как изглежда в техните очи.
Ревнувам ли! Нямам категоричен отговор. Вероятно озвучавам импулси, които излъчва всяко здраво полигамно женско животно. Тези фантазии най-вероятно ми ги нашепва сърцевината ти, може би са утробни хлипове.
Хайде да си представим картинката: защо Одисей бягал от Пенелопа? Защото то си е бягството на всеки самец от рутината на еднообразието. Извън семейството са авантюрите, които изкушават истински мъжа – приключения, рискове, състезания, сражения, рани от интимни схватки, непознати и незавладени територии...
Бил 40-годишен, Пенелопа – вероятно на 16; такава е моята представа. Зарязал я с кърмаче на ръце (синът им Телемах е 6-месечно бебче; когато баща му се връща, вече е около 20-годишен). Десет години Одисей е под стените на Троя, десет години подир войната пътува към родната Итака. Би могъл да се прибере за само няколко месеца, няколко седмици, за дни...
За да е все още желана и за да може да ражда, Пенелопа не би следвало да е по-възрастна от 36 (трийсет и шест).
Имал ли Одисей любовен, сексуален живот през тези двайсет години? Наистина ли Пенелопа съхнела, в буквалния смисъл, толкова време по съпруга си?... Той се завръща 60-годишен, документирано е от Омир. На 60 години мъжът – знам ли! – като че започва да се вълнува от кръвното налягане, киселините в стомаха, унася се в спомени, обича да поучава, изобщо, да досадничи на околните. Защо се връща Одисей у дома е ясно: въобще, мъжките истории са логични и лесни за обсъждане... Защо обаче – и дали – Пенелопа знойната, свикналата сама да се справя със себе си и със слугите, го чакала – това никак не ми е ясно.
От малоазийския бряг, където е Омировата Троя, до остров Крит днес, в края на ХХ век, фериботът пътува около 12-16 часа. От Крит до Итака – не повече от 14 часа. Прекият курс по море от Троя до Итака е не повече от десетина часа при днешните транспортни връзки. Въпросните десет часа благонравният Одисей ги пропътувал за... десет години, милият!
Идва си у дома състарен, побелял, сбръчкан и хленчещ, опитвайки се поне пред благоверната да не размазва сълзи и сополи. Макар че пак се изпуснал: "...при помътен от вино разсъдък се стапям от сълзи".
Душевното равновесие у Пенелопа Вярната не подсказва особени любовни, в смисъл – сексуални, лишения. Стопанинът зачезнал, забравил да се върне. Десет години скитосва по разкошните градове на Крит и по другите екзотични островчета. Да вярваме ли на изреченото от нея пред маскиралия се като просяк съпруг?...
Отговорите могат да са най-разнообразни и до един двусмислени: хайде де! – жената, която не само някога се е любила с него, но има и прекрасен син от този вече шейсетгодишен хаймана, нима ще се заблуди, няма да го разпознае, ако не по състареното мъжествено лице – по жестовете, по говора...?! После, как стават тези работи! Тази преследвана отвсякъде (свекър и свекърва, син, родители, слуги, куп кандидат-женихи), но самостоятелна, решителна жена ще захване да споделя житие-битие пред непознат, случаен, подозрителен дори за древните нрави пришелец?
И тъй, Одисей разправя на жена си за Одисей. Ето я милата двусмислена сцена, в която видимото (според както не е подозирал вероятно и самият Омир, ако той е авторът, а не някоя интелигентна древна хетера) е ирония, карикатура на Истината:
Много лъжи Одисей тъй разказа...
А насреща му:
Вслушана, лееше
сълзи жената, топеше ланити –
демек, толкова жално й станало, че бузите й подгизнали от плач...
Съзнавал ли е древният автор какъв паметник на женското притворство оставя за поколенията слаби, объркани, озадачени пред хитростта и силата на женската интуиция мъжлета! Парадоксалното обаче не свършва дотук. Патриархалният стил на мислене и подредба на живота вижда Одисей като Големия Мъж, а Пенелопа – наивна гугутка. Е, така искат, така си го и тълкуват! Но аз чувам хохота на боговете, който от три хиляди години насам просвредлява облаците над многострадалните ни мъжки глави.
Пловдив – европейска
културна столица 2019
Plovdiv, 20 uni 1998 – edited 9 maj 2017
Plovdiv, 20 uni 1998 – edited 9 maj 2017
_____
* Археологът Божидар Чапъров (1941).
* Археологът Божидар Чапъров (1941).
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар