Ars Poetica – ЛУМИНЕСЦЕНЦИИ

ЛУМИНЕСЦЕНЦИИ

* * *

Делата всичко ли решават,

или е подтикът по-важен?

И като те виждам да ме гледаш, мила,

с очите на сърна уцелена,

си казвам: ето повод за стихотворение.

* * *

Кой писъмца не пише?

Кой не говори за събитията важно,

умирайки и плачейки

от всичко чуто!

* * *

Което и децата виждат,

за възрастен е често непосилно –

рутината пречи;

ний бъркаме усещане със знание и –

вкопчени във вече усвоеното,

не чувстваме –

 изчезнала удобната картина,

докато сме се превъзнасяли.

Смирение, ти си дете:

уж нищичко не знаеш,

а всичките канали са отворени за тебе.

* * *

Тревожа се за себе си, когато

две по две все ми излиза четири,

когато, всъщност, може да е три...

или пет може би?

* * *

Кога се изтърколиха Юни, Юли

сред отминаващите дни!

И ей го моя царствен Август

с великолепие от страст:

свидетелствува колко много съм жив:

повече склонен да се влюбя,

по-малко склонен да намразя.

* * *

Сега боли, но зная – както винаги,

ще мине; ако не мине,

ще свикна – както винаги,

 със болката и пак, и пак

тя ще ме връща към детството,

понеже – както всеки, тъй и аз си имам

своя ад и своите огорчения от себе си.

Обмислял съм си най-спокойно как

да си изляза от разните стълпотворения,

които животът ни предлага.

* * *

И си мисля напоследък: имам

най-солидни основания да предложа

нещо много лично сам на себе си –

да си представя, че – от своя ад изскочил,

върху Небесните врати със длан,

прегъната в юмрук, съм се разхлопал дръзко

под ироничната усмивка на човешката си същност.

* * *

Когато няма ме, ще е по-леко

да ме обичате и мразите –

 присъствието затруднява

четенето, дишането даже;

отсъствието пречиства от налепите,

ароматите, потта и всичко,

присъщо на физическото тяло.

* * *

Най-дръзки от мечтите,

от страстите си най-горещи

и за сетивата ми най-изкусителни са

мигове, когато липсата усещам,

у себе си до вежди потопен.

* * *

Какъв разкош! – в леглото ми

си гола, и пада неочаквано

средновековен мрак:

прииждат варварите...

* * *
Така познато е човек да пожелае
да бъде влюбен, приласкан
с прегръдка и милувки,
дори с единствен поглед мил поне;
и горкият – като не му се удава,
сълзи размазва, мрази, квака, издъно покрусен,
дано го забележи някой и го прокълне поне.

* * *

Астрономически два цели часа

кълвачът най-внимателно ме наблюдава,

подхвърчайки от храст на храст,

заничайки как чопля слънчоглед –

учуден, явно силно възмутен,

преди да изкрещи свадливо

на своя си език: Здравей!

* * *

Поетите са най-мързеливите

същества във вселената –

 не им се доверявай, щом

чуеш ги на висок глас да хленчат

или да се възторгват;

ала не знам по-тънка струна от душата

на тия вестоносци,

кога за болките човешки заговорят

шепнешком.

* * *

Отхвърлих належащата си работа за днес,

всекидневните ми занимания, знаете:

да си колосам ризите,

гумата да залепя на байка,

да се изкъпя три пъти под душа,

смръщените вежди да подкастря мимоходом,

тока да платя, с лястовиците да си побъбря:

да им се оплача от своята разхвърляност

и суета, на ум да си попея, докато се бръсна,

 и така – с резен изстудена диня

на балкончето в следобеда да седна,

пропуснал с бухлати облачета леки

слънцето да поприкрия –

пак поради нехайство може би.

* * *
Човеко сдържан, мълчалив, угрижен, тъжен –
о, ти – изящна нежна катедрала за болка,
от изгрева до залеза със шлейф от прахоляк
от пътищата, пеш пребродени,
и с ореол от светлина, струяща се от теб...
Ти къде ми се изгуби?

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 9-16 avg. 2009 – edited 8 apr. 2017