Story – ГРАЖДАНКА

ГРАЖДАНКА

    

     – И тогава братчеда измлати оня между очите. Оня се сви и скочи срещу Гьорги, за малко да му изкърти челюстта с глава, но братчед ми усети номера. Лошото е, че имаше още един: дребен, набит кат сачма, пък аз бех с детето на брата, по-мънинкото, а и в боя не ме бива. Мен ми дай камъни да мятам...

    Тоз, нисичкият отде изскочи, удари Гьорги изотдолу, и Гьорги като да престана да вижда, прекрачи към фургона за билети, много смешно прекрачи: кракът му увисна във въздуха. Та почна с тия невиждащи очи да псува, а набитакът се затири към изхода на киното и изчезна. Мерна ми се фуражка, дръпнах детето да се смесим и ний с навалицата.

    Стана след концерта в Панаирните палати. Всички бехме много за бой наежени, и аз не знам защо. Пък ония си го търсеха. Жалко, че братчедът не си пази нервите, види ли скинари, фашисти и друг боклук, не прощава. Ама и на него не му прощават. Има ги разни: каратисти, джудисти, садисти, наркоманчета. Де ли ги учат тъй злобно кат убийци да се млатят!

    Чакаме го с детето при колата. И след малко той иде и вика:

    – Да се омитаме, че некви шапкари са ми по петите.

    Рекох:

    – Дай аз да карам.

    Той:

    – Не.

    Перем къмто Перущица. И по пътя, току в края на Йоаким-Груево ни застигнаха. Викам на полицая:

    – Малкият има чиш, да свършим една работа, а?

    Пусна ни и аз зарязах детето, хукнах през плетищата. И както си тичам, взе, че наистина ми се приходи по нужда... хем по голяма нужда. Набутах се в недовършен строеж и в сумрака гледам, почнали да наковават дюшеме, а три метра под дюшемето – изба. Стъпих на кофти закована дъска и стъкла некви, опрени до зида, се сурнаха с гръм и трясък долу. Големи стъкла беха, всеки случай. Пък строежът – залепен за къщурка колкото дядова ръкавичка.

    Откъм къщурката, чувам, някой сурка налъми към мене. Показах се, и те ти го, напреде ми мъж сто и двайсекила, метър и дивендесет - двуметров, към пеесегодишен, в дамско кожено палто до пети, кожени три-четвърти гащи и забрадка.

    – Кво има? – вика.

    – А – рекох, – аз така случайно. Само минавам.

    – Няма случайни работи в тоз живот – вика. – Не те питам що те води насам, ами за чий курец си клекнал да ми сереш тука.

    – Виж – рекох, – с две голи ръце кво искаш? Мен полиция ми е по петите.

    – Много си ситен – кай, – полицията с теб да се занимава.

    – Не съм ситен, на двайсет и една съм и съм цели метър и пеесе и пет.

    – А, тъй ли! Не личи. Я ела ми на светло аз да те видя!

    И влязохме в съборетината. Пък вътре не аз, той взе да ми се изповядва...

    Жена му – в Пловдив, той – тук. Деца си нямали.

    – Децата – вика, – като израстат и си земат хляба в ръце, вече не са деца, щото дамара ти мерят и все: дай-дай-дай, доде ти вземат и душата най-подир.

    – Ами таз къща за кого я строиш?

    – За никого – вика. – За мене си я строя и за оназ мръсница, ако рече да се върне при мене. Ама тя едва ли ще се върне.

    – Що да се не върне? – викам. – Жените са като котките, винаги се връщат там, дет са яли и спали.

    – Няма-а, няма да се върне тя, знам си аз. Щото – вика – вече три копелдака ги има от трима разни. Само с трамвай дет не е лягала, че в тоз византийски Пловдив само трамвай още не са докарали.

    – Ей – ям го, – не ми се слушат бабини деветини*.

    А къде да ида! Братчеда го фанаха, хлапето... е, то ши се върне при колата. Що да ходя при колата?! Да ме закопчеят,че да ме помъкнат по съдилищата?! Мерси! Не съм се бил, не съм псувал на публично място, рекох на оня бабаит да остави на мира момичето. Може курвичка да е, да му е изневериля с друг, кой обаче му дава право шамари да раздава, та даже и жена да му е.

    – Да ти запаря едно чайче? – вика. – Вървиш десетина минути през къра, и си в Царството на билките. Знаеш ли колко ми е дъхав чаят!

    – Че прави. Кво питаш!

    – Ти – кай – чак от двайс километра си дошъл да ми сереш на мечтата, хем на къщата, дето с мерак я правя, и от това по ме заболя, пък аз чай ти правя.

    – Бе, човече, що те заряза оназ убостница? Че убавинко хортуваш ли!

    Мълчи, гледа ме. Мъж планина, а по бузите му – сълзи.

    – Е-е, таз хич не ми харесва, ставам и си отивам! В Йоаким-Груево сички ли сте таквиз нежни, разкиснати?

    Пък той:

    – А полицията...?

    – Еба си лепката, еба си чудото! – закрещях. – Как налетях баш па на теб!

    Усмихва ми се. Мига-мига като мишка в трици, още малко и ще стане да ме цунка по челото.

    – Около трийсте е – казва, – ама изглежда по-млада, щот е стройничка и хем с високо дупе. Иска я животът, пък се уморих, не й смогвам на крачката. Две години беше жива реклама на Обувния завод, показваха я по телевизията в бели кожени ботушки до коляно и пола минижуп. Нямаш си представа каква прелест. Пробвах да се убия, кат узнах първия път, че била с друг. Нагълтах се с хинин, аналгин и квото там ми попадна пред очи… Още ми горчи, кат се сетя. Сетне свикнах. Хубавата ябълка кой я яде?! Прасето, разбира се. Всеки мъж на убавица си има дружина ортаци. В очи ме лъже кучката, и аз пак й вярвам. Обаче не съжалявам. Добре, че я има нейде да грей като слънчице и света да омайва. Ох, да знайш кви й се увъртаха! На ресторант, на Боровец с капитан Спасов от парашутните части. Мотаеше се у дома и местен художник-самодеец един, Митю Керестето: гонеше го мерак да я рисува как му се изтяга гола в леглото. Пари предлагаше.

    – Кой знай ква е била истината! – теша го. – Па и що за жена ти е била таз на тебе! Какъв ли па мъж ти, драги, си й бил! А че бий се бе, човек. Кат толкоз я обичаш, бий се. Я се виж какъв си едър и як! Иди се бий с онез ахмаци, да се стресне кучката.

    Мен братчеда тъй ме удиви, че се хвърли да отърве не жената, а честта на глупака, дет я блъскаше. Ама оня прост. И Гьорги с юмрук рече да му обясни. Ще си ги отлежи сега в шоколадената тия тукати**, обаче си беше прав. Тоз тук: баба край оджак. Писана хурка само му липсва и къделя овча вълна.

    – Кво се окуми? – питам.

    А той:

    – На кой ли будала къщата ще изгори моичката Диана, ей тва напоследък ми се мотае в акъла.

Пловдив – европейска столица на културата 2019

Plovdiv, 27 mar. 1987 – edited 27 mar. 2017 

____
* Иде от представата, че бабите по време на деветините от смъртта на някого, от уважение към мъртвия, не обсъждат клюки, ами си приказват по случайни теми, свързани с починалия, като избягват да говорят за смъртта. Изразът не е свързан със смъртта, нито с помена за починалия, а се отнася до самия акт на приказване.

** Пловдивски диалект: юмруци.