Story – ТУХЛЕНАТА КЪЩА

ТУХЛЕНАТА КЪЩА 

     

    Тухлената къща на пловдивската уличка "Ниш" № 4 с дълбоката, потънала в мрак изба – Царство на моето детство и юношество (от 4-годишен до 13-ата ми година). В този сутерен – девет стъпала в земята, проживяхме, кажи-речи, десет години: от лятото на 1951 до пролетта на 1961 г. Тук в края на януари 1954 г. за пръв път зърнах сестричката ми. Внесоха в тъмнотията вързопче, повито в кремавобяло плетено на ръка вълнено одеалце, от което с мътни оченца ме стрелкаше бебче със силно сбръчкано и червено като у индианец личице. До онзи исторически ден за добро или лошо навикнал да съм център на внимание вкъщи и в училище, оттам-насетне, след като мама и тате тържествено ме обявиха за батко, длъжен бях да се примиря, да бдя и да се съобразявам с мъничето, което кротичко си спеше, а ако не спеше, цокаше, та го прекръстих на Цокли. И аз естествено бдях и се съобразявах с Цокли с всичките си сили, или поне доколкото ми позволяваха силите.

      Докато майка и татко ходеха на работа, тя – в пловдивския "Елпром", той – в клон V на мебелното предприятие "Напредък", поверяваха ми бебчето с бебешка храна в шишенца (вода, пюренца, сокчета). Когато от оказионния магазин довлякоха бебешка количка, тази вещ барабар с бебчето ползвах за състезателна машина от единия до другия край на улица "Ниш" (осем къщи с дворче и нужник на двора), а като играехме на джамини (стъклени топчета), въртяхме пумпал, вдигахме хвърчило, целехме с голям нож някоя тараба или скитосвахме по прашните улици и градини наоколо, бебешката количка със Спящата или ококорена, цокаща с устенца принцеса неизменно ме следваше. Сладичко хлапенце си беше сестричката ми Ели в онези първи месеци от своя живот. А пък съседките мърморели зад гърба ми на майка: "Надке, как те не е страх да оставяш бебето в ръцете на този дивак! Ами че той ще я утрепе".

     Щом сестричката ми навърши годинка, оставяхме я двамата с майка в бебешките ясли на ул. "Васил Априлов" край училището до Централната пловдивска жп-гара; после майка отиваше в близкия цех на "Елпром", а аз пък се връщах у дома. И понеже бях доста палаво хлапе и не бяха сигурни каква беля мога да сторя, докато ги няма, осем-деветгодишен, мене вече ме заключваха самичък цял ден в полутъмната изба и приятелите ми току пред прозореца на кухничката идваха да играят на топчета или да въртят пумпал.

    Пловдив, юни 1966 г. Приятелят Ряпов във войнишката ми куртка, с войнишкото ми кепе и сестра ми Ели в 12-та й година. 

     В съседната къща, на "Ниш" № 2, обитаваха подобна изба, ала не тъй дълбоко вкопана в земята, дружелюбни към нас, хлапенцата от махалата, двама родопчани с достолепна осанка – дядо Григор и баба Тодора, престарелите родители на чичо Васко, който – затова че като капитан във войската преди Девети (септември 1944 г.) преследвал партизани в Балкана, бил осъден от Народния съд първо на смърт чрез разстрел, после – на доживотен затвор. Пуснаха го чичо Васко след 13 години в затвора, някъде около 1958 г., и татко му помогна да постъпи като дърводелец с най-нисък разряд в пловдивския ДИП "Напредък". 

    

    Чудел съм се някога като хлапе, с детския си усет за хората, та съм и питал нашите защо добър и кротък човек като чичо Васко бил осъден на смърт, обаче нямаше кой да ми отговори.

    Трябва наистина да съм бил палаво дете и другарката Попова (у дома в онези години на другаросване нашите, въпреки това, не я наричаха инак, а с респектиращото госпожа Попова), та моята учителка от І до ІV клас, все намираше причина да ме накаже прав с лице към стената: за да не правя жестове и муцунки и тъй да разсейвам децата, все си намираше повод да ме щипне с ноктестите си пръсти, да ми извърти ухото, а веднъж строши от яд показалката в чина, просто не успя да ме цапардоса през дланите, че като й зърнах зачервеното от гняв лице, си дръпнах ужасен ръцете. 

   Заръча да предам на баща ми, че по моя вина се налага, длъжен е да й изработи нова показалка. И татко изпълни заявката, без думица да рече срещу нея. Само дето отнесох поредния пердах, че съм го изложил. Като ми връчваше лакираната нова, в махагоново-ясеново райенце тояга, рече: "Сега вече ще ти строши ръчичките. Така яка съм я направил, шест пласта шперплат! И да не забравиш да се извиниш на госпожа Попова".

    
   Пробвам в този късичък текст да разкажа колко хубавко си живеехме в славните за нацията ни 1954 и 1955 г., непосредствено след като гиберяса, пукна, ритна бакърчето, гушна китките и предаде Богу дух непрежалимият чичко Сталин – Бащата на народите и на Световния прогрес.

Plovdiv, 20 sep. 2014 – edited 30 mar. 2017