Story – ВАСИЛ

     На Мариета Николова, днес жителка на Монреал, учителка по френски език и литература в Канада – с благодарност, че ми обърна внимание върху текста, отличи го от шумата, трупана в течение на четири десетилетия отвращение от всякакъв род литературни тържища

 ВАСИЛ

    Васил седи на трикрако столче под асмичката. Слънчевите лъчи косо бият от юг и русата му коса, току-що измита и влажна, блести. Препасал се е с хавлиена кърпа през кръста и позарасналата рана малко над пъпа розовее. Като натисна полечка с два пръста, в едното й крайче се появи мътна капчица. Последните седмици, кажи-речи, я беше забравил, не го болеше, но тази гной хич не ще да е надобре.

    Февруари, а пък небето се избистрило, синьо посиняло. Планините далече на юг се не виждат – от омарата ли, от мъглите ли по склоновете им! Завет е в дворчето, оградено от висок кирпичен дувар, и кокошките се разхождат из вчера прекопаната градинка. Чува тяхното си ко-ко-ко, преизпълнено със задоволство, чува и мъжката гугутка, кацнала върху изкорубената стряха да вика ешчето си.

   Обяд, а не е гладен. По едно време някой се сурна като сянка отзаде на къщата и ей го Маньо, носи пръстена купичка пчелен мед.

   – На! – вика, – да си направиш шербет, пък и раната намажи, ама тъничко. Медът е илач за таквиз пущини.

    – Колко пари чини? – поглежда го изотдолу.

    – Ба! Ти да си здрав! – махна с ръка Маньо, муха гаче пъди.

    – Що ти е таквоз името?

    – Знам ли! Попът тъй ме кръстил: Емануил.

    – Свършиха се българските имена.

    – Че да не съм го аз избирал!

    – А децата?... Рожби имаш ли?

    – Петко, Иван, Драго, Божана...

    – Драго... Божана... Харни имена. Хубави имена!

    – Ами ти дяца имаш ли си?

     Престори се, че не е чул. От къщата излезе стопанинът:

     – Що става?

     Без да се обръща, рече:

    – Нищо. Говорим си.

    И Маньо взе да си тръгва, а пък той става да поеме ризата. Занавлича я. Малко му иде длъжка и възширока в раменете, ухае на сапун, на ендрише. Усмихва се, ала само с очи.

    – Па язе ше зема твойта кошуля – казва стопанинът.

    – Малка ще ти доде.

    – То да й кусур! Кат наминеш къде нас тъдява, пак ше меним кошулите.

     И си влиза вътре у тях си, а Васил отива да свали потурите от тела. Изтърсва ги, обръща ги, щото досега са били наопъки, че да ги напече слънцето, пъхва се в тях, па окача хавлията да съхне.

    Миналия октомври написа до заможен нашенец отвъд Дунава: "Всеки иска да живее свободно и да се наслаждава на Божията природа, иска да бъде човек". Сега, като занаближаваха март и април, като замириса на пролет, спомня си среща с един от роднините, мъж на средна възраст.

     – Майка ти изнемогва горкана – въси се онзи.

     – Аз що да сторя! – пресрещна го с дума.

     – Па погрижи се! Син си й...

     – Други са ми мен дертовете.

     И човекът не посмя нищо повече да рече, само поклати глава и си отмина по пътя. Спомни си ей тъй, както кротко си седеше и чуваше света наоколо. А отвътре се показа щерка му на стопанина.

   – Гозбата турена! – изчурулика и се връцна на пета, та чак плитката й изсвистя. А отгоре на плитката – червена панделка, ама таквази, мънинка, мило да ти стане.

     Позасмя се, тръгна подире й.

  Хапна надве-натри и се залости в килерчето да проверява онези книги, дето му ги проводиха по едного от съседното село. В паница бе заръчал да му турят сухи бобени зърна, черни и бели. Наметна върху си дебелата два ката аба с подплата от овча козина. Тежка бе дрехата, с качулка хем, дълга до подколене, та тежеше; и той се сгуши в нея като в хралупа.

    През пенджерчето слънчев лъч се провря там, де е положил тефтера.

    Провери, какво провери. Написа върху хартия що да сторят по-сетне, отде да дирят каквото им дотрябва, към кого да се обърнат.

    Не ги знае що за хора са, ала сметките им чисти бяха. Ни едно черно зърно не се наложи да употребява. Обаче неопитни бяха, това поне личеше. Заръча им да не си пишат накуп имената, ни длъжността, ни занаята. Само имота си да отбележат и кой какви животни има и що може да свърши, кога дойде ред да вдигат "сватбата".

    Дорде сколаса, и късият февруарски ден превали, скърши се, отмина на запад слънцето. Светеше, ама мижаво, та се наложи да палне газеничето.

    Надвечер рече сбогом със здраве на стопанина и щерка му, тръгна да си ходи. Учудени бяха, че не остана да пренощува поне. Добри хора, кротки хора. Булката се споминала, затова предпочете тази къща, че женурята не могат езика си да държат зад зъби. Пък момичето – младо, хубавелка, същинска прасковка...

   Мислеше си за туй моме, за дяволитите му пъстри очета, докато възлизаше сам из последните бахчи и дворове и докато рязко пое нагоре по скалистата пътека със сухите шубрачки на глога. Па му дойде изотвътре песента самичка на устните.

   И ей го, стъпя и пее. Месечината – такава едра, като калайдисана медна тепсия лъщи насред небесния свод, дига се, катери се бавно нагоре, та и песента му сякаш обкрайчва със сребърен ширит и гайтани като в нашенска шевица от момина прикя.

    ПОСЛЕСЛОВ:

   Преобърнах си шкафовете да търся любимата му песен. Уж я имах нейде си записана, но така и не я открих. Беше и нежна, и навяваща печал закачлива песен за момата, която... Да-а, за момата, която... Представят ни го като да е от камък изсечен, пък бил и той като нас от плът, много повече човек, че да го усетим.

    Историята на нацията е низ от събития и личности. Личностите правят лицето на нацията, събитията очертават народната съдба. Наскоро в интервю по телевизията полумъж-полуюноша каза: "Народ, който не си знае Историята, не заслужава да има бъдеще". Писателите ни от Вазов насам длъжни се чувствали да изградят Пантеон от образи величави на българина, а кой знае защо много по-склонен съм да хващам вяра на публицистичната ярост и страст у Захари Стоянов.

   Смятам, нам, българите, точно в днешното ни време на нагло отродничество, паническо бягство от всичко българско, от Родината, време на подлости и дивашки грабеж ни липсва не точно героическият запев, не и автентичното свидетелство за живите герои с техните залитания и страсти, колкото мимолетно макар докосване до онази и нежна, и едновременно страшна в своята естественост, рядко срещана в модерните ни днешни времена сила на духа, която българщината е изплискала в снажните фигури на националната ни митология именно чрез всекидневния най-обикновен, дори скучен на пръв поглед делничен живот.

    Опитвам да оживя моята си представа за тези хора, без да снемам ореола им, но като се престорвам, че не го забелязвам. Защото те не са ни спуснати от небесата, а са се пръкнали на света, развили се, израснали помежду такива, каквито сме всички ние – унижените и оскърбените, и все тук още оцелелите обикновени българи днес.

   Писан е послесловът на 25 февруари 1997 г. и не бих променил и буква от него. Странна е недомлъвката около Левски – имал ли женски образ в сърцето, нямал ли! Не го виждам фанатичен, аскет, отшелник, отрекъл се от най-хубавото на живота, от любовта. Оцветеният пасаж в настоящата историйка е точна реплика на Левски от писмо, която реплика отвори пред мене друг един, много по-интимен поглед към този велик Българин и строг наш учител.*

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, 23 oct. 2012 – edited 18 fev. 2017

–––––

* РОДОСЛОВИЕ

Васил Левски е наследник и представител на стари карловски родове: Караиванови по майчина и Кунчеви по бащина линия. Сред предците на Апостола са много горди и непокорни българи - Драгой, Видул, Кръстил, Върли Гюро, Иван Тахчиев, Генчо, Васил Караиванов. Дядото на Левски по бащина линия Кунчо бил бояджия, има пет, а по други сведения – седем деца, които оставят многобройно потомство. 

За родствениците на Васил по майчина линия... За основател на рода се сочи Кара Иван Тахчиев, майстор на чешми и калдъръми. Дядото Васил Караиванов отглежда осем деца: четирима сина и четири щерки, сред които е и майката на Левски.

Женитбата на Иван – сина на Кунчо Видолов, и Гина – щерка на Васил Караиванов, сродява два рода в семейство, от което се раждат братята Васил (1837-1873), Христо (1840-1870) и Петър (1844-1881), и сестрите Яна (1835-1913) и Мария (1847-1851).