Публицистика – ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (5.)

Ок. 1961 г. Най-големият и най-малкият от братята Бояджиеви

ХАРМАНЛИЙСКИТЕ ПЕТИМА БРАТЯ (5.)

     Като си бъбрели да ги обсъждат незлобливо или ядно за нещо си, жените на петимата братя Бояджиеви отронвали понякога ехидничко, но и с пламъче затаена дяволитост в усмивка, фразичката "Господинкините синове". Най-често съм чувал тъй да се изразява Кети – жената на чичо Насо, която хем бе гардеробиерка, хем цигари продаваше в преддверието на пловдивския ресторант "Република" (бивш "Молле") – онзи с големите огледала по стените, любимо място за пловдивската бохема от епохата на Царство България. 

    И тази длъжност – да подрежда по закачалки балтоните, кожусите, палтата на изискано облечени мъже и жени, но и да продава цигари във ветровития безистен с циментов под, посрещайки-изпращайки разните компании с добра дума и любезна усмивка, чинка ми Кети, съпруга на Насо Гащара, изпълняваше трийсетина години.

    Прескачал съм чат-пат да си купя цигари от нея и да поговорим, докато бях част от вестник "Комсомолска искра" (местен младежки седмичник), особено когато ме е налягал глад да чуя глас на човек с проницателен ум, добронамерен, видимо благосклонен към мен, 25-30-годишния й роднина.

    "Виждам те, и ти си Бояджицка семка – казвала ми е, – падаш си по хубави момичета, нали!" А други нейни фразички са ми откривали какво всъщност си мислят за мене родителите ми, които все намираха за какво да ме нахокат: "Надка много се гордее с теб" или "Питам баща ти: А бе, Кинчо, що на Елито помагаш, а към сина не си тъй? – а баща ти: Какво да го правя, като е вирнал глава, как ни веднъж не дойде да помоли: Имам нужда от това и това!"

    Доста семейни и родови тайни, доста подробности за Господинкините петима сина отнесе чинка Кети (Катерина) със смъртта си. Съпругата на чичо Митко – Фанка, родом от Хасково, яко се големеела пред етървите и пред по-малките братя на мъжа си, у дома не съм усетил да я долюбват. Ето приказчица, излязла из нейните уста, която я представя може би най-прегледно: "Аз съм като олиото над водата – фукала се, – винаги ще съм по-горе от вас".

    Най-големият – Димитър, Бате Митко, както го наричаха родителите ми, в съзнанието ми е образ на мечтател и романтик, родна, Българска версия на Сервантесовия Дон Кихот. Висок, строен, с бяло лице, той особено се гордееше с мотоциклета си – 500-кубиково NSU, триколесно возило, внесено кой знае как от Англия, нещо престижно за мъжа в онeзи усилни бедняшки времена. Едрогърдата, хубавица в младостта си Фани, предполагам, бързо ще да се наситила на донкихотовщините, на великите му проекти и начинания, които неизменно завършвали плачевно.

    Купил кино-машина на кредит и сетне обикалял из селата около Пловдив да организира кино-представления с прожекция на филм. Известно време прилично печелел, но намерили се завистници. Три пъти му палят кино-машината, три пъти едва я спасява от огъня, докато съвсем се отчаял и зарязал този бизнес около трийсет и петата си година – значи, малко подир Девети септември 1944 г. Две-три години по-късно отвори мизерна работилничка за ремонт на ел.домакински уреди: котлончета, лампиони, вентилатори, грамофони и пр. в центъра на Пловдив, първо на ъгъла на Главната срещу някогашната Централната градска поща, а по-късно – срещу баня "Цар Симеон", която баня бе на мястото на сегашната спирка пред хотел "Тримонциум". Барачката му бе залепена за ствола на огромен бряст на десетина метра вляво от ъгъла на бул. "Цар Борис Обединител" и улица "Капитан Райчо".

    Обитаваше под наем с жена си и двете им щерки Мария и Диана двустайно жилище на третия етаж на ул. "Хъшовска 10" – между бул. "6 септември" и река Марица. Бил съм може би в пети или шести клас, когато по стълбището от третия етаж, от бъкано с антики жилище изведоха най-голямата от братовчедките откъм Бояджиевия ми род – Мичона, накипрена като булка долу, пред входната врата на "Хъшовска" да ги снимат с младоженика Митко от село Лесичово, Пазарджишко – едър, трътляв дебеланко с румени бузки и физиономия на паднал от Марс.

    Подгънал крак под задника си, докато онези се снимаха за историята, свил се одве на същото онова стълбище, надрасках върху къс амбалажна хартия римушка в чест на Мичона и нейния жених. И това нещо от няколко строфи чете на всеослушание чинка ми Фанка, първо – на тротоара пред къщата, после – на празненството с хапване-пийване, докато, притеснен, се бях смесил с децата на сватбарите и се правех на ни лук ял, ни лук мирисал.

    После чичо Митко и Фана отидоха да живеят в приземното жилище на бул. "Христо Ботев" 50 срещу местната Военна болница, естествено пак под наем, в съседство с други наематели – семейството на боксьор-кавгаджия. Уж защитавайки вечно оплакващата се несретна Фанка, боксьорът с юмруци млател моя чичо, та кога бате Митко, 54-годишен, издъхна в пловдивската клиника срещу Централната жп-гара от тумор в мозъка дни подир операцията, помня, баща ми рече, изливайки няколко капки ракия върху масата вкъщи: "Съсипа му живота на бате тая жена".

    Всъщност, мисля си, чичо се поболя от притеснение, че военен камион му бе помлял паркираното пред дома лъскаво NSU. Ей това си мисля: не успя милият да преглътне загубата на последното останало му в неговия бедняшки живот, с което обичаше да се гордее. Не побоищата, не грандоманията на претенциозната съпруга, а съсипаната илюзия за успешен живот в моя роден Пловдив не надживя първият преселник от Харманли сред синовете на Господинка и бирника Георги Бояджиев.

Пловдив – европейска културна столица за 2019 година

Plovdiv, 18 maj 2008 – edited 7 jan. 2017

На архивната снимка долу, вж. и http://www.desant.net/show-news/27637:

Над 40 години (1911-1944) хотел "Молле" е емблема на пловдивския елит.