ВЕЛОСИПЕДИСТЪТ
Импровизация по мелодия на Челентано
За първи път вчера от 10 до 12 по
обяд разходих новичкия велосипед. Все покрай реката, покрай реката,
та на Гребната база. Сервитьорът на бара ми наля вода в алуминиевата бутилка,
аксесоар към австрийския ми велосипед – това в отлично разположеното заведение с
езерце и кокетно мостче над езерцето, т.нар. Втори ресторант край
горичка от високо извисили се борове.
Лъхна ме атмосферата от моето юношество и ранната ми младост. Да-а, тъй е, велосипедът е чудесно средство не само за раздвижване подир последните шест години застой след раздялата с Re., но и начин да поема дъх в силно ограничения напоследък откъм положителни емоции живот.
Заобиколих стартовите бетонни блокчета за 2000-метровата гребна дистанция, полюбувах се на тишината и спокойствието, погледах усилено въртящите гребла двайсетина гребци каякари и кануисти, подготвящи се за състезателна регата в края на юли, размених две-три приказки с треньора им – и той покачен върху подобен на моя велосипед, отбих се да надзърна и в старите хангари зад двата дървени кея с покачени върху стелажите едноместни, двуместни и четириместни лодки, свалих от стойките едно от състезателните гребла за каяк, а в това време поизраснали юноши и хлапаци от младите спортисти ме наблюдаваха озадачени: кой вятър ме е довеял тук, в тяхното царство...
От кратичкия разговор с двамата треньори научих това-онова за по-известните някогашни пловдивски каякари: къде са сега, отбиват ли се насам, по кое време бих могъл да ги срещна. Оказа се, и моят треньор от далечната 1965 г. Георги Учкунов е жив и здрав... не съвсем здрав, имал проблеми с ходенето поради напредналата си възраст и си стоял, общо взето, у дома.
Всичко си е като че на място, само хората се променили. Унило и тъжно ми се стори сега това някога райско кътче на спортни страсти и веселие отпреди трийсет-четирийсет години. Мина ми през ум да извадя една от по-вехтичките състезателни лодки единичен каяк, да повъртя два-три километра гребло из Гребния канал, а бих могъл най-малкото да се гмурна и да поплувам, както стотици пъти съм го правил, ама се въздържах. Отказах се, макар в новичкия спортен сак – и той аксесоар към велосипеда, прилежно да бях сдиплил хавлиена кърпа и чифт бански гащета.
Като поех обратно към къщи, лекичко позавидях на насядалите под сенките на кокетните заведения край Гребната кула срещу финиша пъстро облечени и добре изглеждащи пред чаша кафе или халба бира посетители. Рекох си: това мога и аз да го сторя, нищо не ми пречи, мотае ми се една 10-левова банкнота в джоба, що да не си позволя това удоволствие, нали!
За съжаление, не ми се пие кафе сам, пък било и в най-уютното заведение на света. Сви ми се сърцето, че как тъй не срещнах ни един от някогашните приятели и съперници в спринтовата 500-метрова дистанция на кану-каяк, влюбени и те като мене навярно в това чудесно местенце на моя роден град.
Никъде не мърдам от България, мамка му!
Прибрах се, освежих се под ледения душ в банята и до късно вечерта бях в тиха еуфория. Ето, значи, можел съм и по друг начин да възприемам и живота, и хората наоколо; само мъничко усилие ми трябва, за да си върна онзи чуден стил на живот от годините на юношеството и младостта.
Подир застоя от последната седмица, пришпорен и от тревогата, че не ми спори напоследък писането, успокоих се: ами да, нищо не е изгубено, драги ми господине, докато сам се не предадеш. Животът е разкошен дар именно заради неочакваните обрати, а като изгубиш едно нещо, случва се... и то всъщност е основно положение, да ти се отвори хоризонт към нови драми и авантюри. Защото човек е авантюрист по природа, каквото и да си говорим.
Лъхна ме атмосферата от моето юношество и ранната ми младост. Да-а, тъй е, велосипедът е чудесно средство не само за раздвижване подир последните шест години застой след раздялата с Re., но и начин да поема дъх в силно ограничения напоследък откъм положителни емоции живот.
Заобиколих стартовите бетонни блокчета за 2000-метровата гребна дистанция, полюбувах се на тишината и спокойствието, погледах усилено въртящите гребла двайсетина гребци каякари и кануисти, подготвящи се за състезателна регата в края на юли, размених две-три приказки с треньора им – и той покачен върху подобен на моя велосипед, отбих се да надзърна и в старите хангари зад двата дървени кея с покачени върху стелажите едноместни, двуместни и четириместни лодки, свалих от стойките едно от състезателните гребла за каяк, а в това време поизраснали юноши и хлапаци от младите спортисти ме наблюдаваха озадачени: кой вятър ме е довеял тук, в тяхното царство...
От кратичкия разговор с двамата треньори научих това-онова за по-известните някогашни пловдивски каякари: къде са сега, отбиват ли се насам, по кое време бих могъл да ги срещна. Оказа се, и моят треньор от далечната 1965 г. Георги Учкунов е жив и здрав... не съвсем здрав, имал проблеми с ходенето поради напредналата си възраст и си стоял, общо взето, у дома.
Всичко си е като че на място, само хората се променили. Унило и тъжно ми се стори сега това някога райско кътче на спортни страсти и веселие отпреди трийсет-четирийсет години. Мина ми през ум да извадя една от по-вехтичките състезателни лодки единичен каяк, да повъртя два-три километра гребло из Гребния канал, а бих могъл най-малкото да се гмурна и да поплувам, както стотици пъти съм го правил, ама се въздържах. Отказах се, макар в новичкия спортен сак – и той аксесоар към велосипеда, прилежно да бях сдиплил хавлиена кърпа и чифт бански гащета.
Като поех обратно към къщи, лекичко позавидях на насядалите под сенките на кокетните заведения край Гребната кула срещу финиша пъстро облечени и добре изглеждащи пред чаша кафе или халба бира посетители. Рекох си: това мога и аз да го сторя, нищо не ми пречи, мотае ми се една 10-левова банкнота в джоба, що да не си позволя това удоволствие, нали!
За съжаление, не ми се пие кафе сам, пък било и в най-уютното заведение на света. Сви ми се сърцето, че как тъй не срещнах ни един от някогашните приятели и съперници в спринтовата 500-метрова дистанция на кану-каяк, влюбени и те като мене навярно в това чудесно местенце на моя роден град.
Никъде не мърдам от България, мамка му!
Прибрах се, освежих се под ледения душ в банята и до късно вечерта бях в тиха еуфория. Ето, значи, можел съм и по друг начин да възприемам и живота, и хората наоколо; само мъничко усилие ми трябва, за да си върна онзи чуден стил на живот от годините на юношеството и младостта.
Подир застоя от последната седмица, пришпорен и от тревогата, че не ми спори напоследък писането, успокоих се: ами да, нищо не е изгубено, драги ми господине, докато сам се не предадеш. Животът е разкошен дар именно заради неочакваните обрати, а като изгубиш едно нещо, случва се... и то всъщност е основно положение, да ти се отвори хоризонт към нови драми и авантюри. Защото човек е авантюрист по природа, каквото и да си говорим.
Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година
Plovdiv, 5 uli
2008 – edited 30 jan. 2017
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар