Ars Poetica – ДЪЖД В КЪСНИЯ СЛЕДОБЕД

ДЪЖД В КЪСНИЯ СЛЕДОБЕД

Не мога да ти се обадя. Не, не мога.
Навън е дъжд, такова тъжно време!
Лилав е здрачът зад прозореца
и минувачите като насън се движат.
Една жена с червен чадър пресича
пространството зад шадравана. Тихо е,
ръмежът на дъжда едва се чува;
изтрил е някой от небето птиците –
в небето само облаци. Не зная как
със лошите си мисли да се справя,
но времето на този свят усещам
как движи се в мъглата все към лятото.

Дали ще се завърнеш нявга, лято –
една поляна, в утрото разцъфнала,
целувките, косите ти изтичащи,
спокойствието, нейната усмивка!

Но в тази длан, която знае толкоз много,
във тази длан днес нищо не остана:
две капки – дъжд, сантименталност
и малко здрач, от миглите й паднал.

Как искам да я видя, да й кажа...
Потиснат съм от слабостта си, Обич.
Желал бих всичко твое да забравя,
да се стопиш у мен като дъждовен облак.

Ала със думи следвам твоите устни;
лицето ти – тъй бледо, тъй далечно,
гори у мен. И ненаситна жажда
да те обичам безнадеждно ме обзема.

Не мога да ти се обадя. И не трябва.
От старост оглушал е телефонът.
Навън – и дъжд, и облаци, и хора...
И всичко във мълчание изтича.
Над Пловдив няма птици. Иде зима.

Сега ще се загърна с малко нежност.

Пловдив – европейска столица на културата за 2019 година

Plovdiv, noe. 1976 – not edited 7 oct. 2016