Системата на народно представителство не е нищо друго освен управление на държавата чрез общественото мнение. Бенжамен Констан (1798-1874)
Пловдив – европейска културна столица 2019
ФРАГМЕНТИ ОТ ЕДНА ЛЮБОВ
1.
Четвърти или пети ден боледувам. Какво
беше! Май го изболедувах почти. Грип. Вече ми просветва. Интересно ми е с
Маразовата* студия "Митология на траките". Уравновесен е главното му
достойнство. Знае докъде е етично да се предполага и оставя отворени пространства
за логически упражнения.
Като един от кандидатите за президент (от БСП) беше гола вода: интелигент-чаровник, речовит, объл, търкаля се на всички страни с еднакъв успех и все си стои като циганин в небрано лозе. Като учен-траколог обаче същият тоз "лимонаден Джо" е коренно различен. Политиката все пак е изкуство. На изкуството е присъща динамичност, интуитивност, пластичност, жонглиране с факти; а господинът е типичен учен. Един Вацлав Хавел, например, може да е успешен президент (за 6-7 години, след което взе да агонизира като политик), всякакви тарикати могат да бъдат (и са!) успешни политически персони. Но един Айнщайн, Нютон или Питагор как да си ги представя лидери на крадлива политическа пасмина!
Намирам у въпросния Иван Маразов подкрепа на моя си лична хипотеза: че отделил се от множеството, за да управлява – уж в негова чест, човекът става чужденец спрямо собствения си народ. Изобщо, мисля си, властолюбието, под каквито и благовидни аргументи да ни се явява, е тежка форма на остро душевно заболяване, своего рода маниакалност. Както лудия по нашите земи го обграждат със сакрална почит и снизходително пренебрежение, тъй властникът разхожда из бедния народ претенциите си за величие; и не заможните, а преди всичко бедните откриват в неговите фасони физическо тяло, обитаващо непонятните мразовити пространства на чужд и хищен свят. Казано рязко, нацията се очиства от особено наглите си идиоти, като ги възкачва с многолюдни шарении в сферите на властта.
На стр. 165 от въпросната книга Маразов отбелязва: "А многобройните царски имена у траките, производни от гръцката дума за вълк lykos, напомнят, че в архаичното общество владетелят обикновено заема позиция на "чужд", т.е. на "извънзаконник"... Защо – в архаичното! Да не би днес властници от всякакъв род и калибър по света и у нас, в България, да са се отказали от пренебрежението си към законите! Тоя фалш, това лицемерие, тия самодоволни тържествуващи усмивчици (вижте лъчезарния Иван Костов, например, когото някой си filopsy си диктисал за илюстрация към репликата си до мене от 14 август 1999 г.!), това задебеляване на гласа (у Георги Пирински, Юнал Лютфи, Емел Етем, Владимир Дончев и прочие дали не подсказва подчертано самоуважение към собствената, така ценна персона), тоя очевидно нарастващ глад за овации – не са ли именно симптомите на лудостта? Ако не са шмекери или душевноболни, защо им е власт? Смятам, точно властта е погубила най-много даровити хора, като ги е всмукала в блестящите си селения.
Та интересното в случая: какво е изкарало от равновесие приеман с уважение в цивилизования свят интелигентен траколог. Със зрение на сокол да разшифроваш жестове, факти от древността, пък да се мотаеш като пате в калчища из днешното... Ей това не го разбирам.
2.
Власт и властващи – да! Но за да не си въобразяват разни велики работи, личностите не бива да остават повече от ограничено време в управлението на държавата. Престоят в казармата е дълг към отечеството за гражданина; престоят във властта защо приемаме да е нещо различно? За каква каста на пожизнените политици говорим?
А монархът идиот ли е? Не е задължително да е луд. Понеже функцията му, както подсказват днешните западноевропейски монархии Великобритания, Дания, Испания, Швеция, Холандия, е не да управлява, а да обединява. Бих се чувствал горд да се закълна пред символите на отечеството си, включващи чуждоземна аристократична династия именно понеже: първо – за да обединява, не трябва да произтича от моето племе; за да имам респект към неговия стил и статут, тоя образ задължително трябва да е извън моето вродено племенно отвращение от стоящите над главата ми; и второ – четири, наред с мене, поколения мъже от началото на 1900 година вече бихме били свързани с един царстващ род, не с президент, който е временна фигура, колкото и приятен да е тоя образ на добре уредил се в живота чиновник.
Тъй – говоря вече лично за себе си – симпатията ми към Кобургите**, каквито и грехове да им откриват, произтича не от самите Кобурги, а от факта, че прадядо ми Ненко Ангелов Керемидов, родом от Калугерово край Пазарджик, тръгнал за честта си, вдъхновен (или манипулиран, ако повече ви харесва) от цар Фердинанд през 1912 г. като доброволец да отмъщава за турските зверства над родителите му; дядо ми Борис Ненков Ангелов се клел като сирак пред символите на Царство България и Негово Величество цар Борис ІІІ; баща ми Кирил отива и се връща като редник от унгарската Пуста, клел се в Царство България, а аз – като вероотстъпник, безродник и продажно копеле, съм се клел фактически не в символите на моята България, а в трицветен някакъв флаг сред подгизналия в дъжд хасковски площад, съзерцаван от политкомисарите на Световната комунистическа революция. Пфу! Гади ми се, само като си помисля колко фино рязаха корените на цялото ни следвоенно поколение българи.
Знаел ли съм за масовите разстрели на "вражески елементи и предатели", всъщност – за геноцида спрямо Българската интелигенция подир "славния Девети" (септември 1944 г.)? Къде е нашата Македония днес? Къде са българите от Одринска и Беломорска Тракия? Кой планира разграбването на Български земи и имоти от Солун до Адриатика, от Северна Добруджа (делтата на Дунав) до Мраморно море? На сърби, гърци, турци, румънци и новоизпечени древни лъже-македонци ли да се сърдя, че защитавали по-добре от моите родни управленци националния си интерес? А може би трябва да благодаря на коминтерновските функционери, че ме отървали от лапите на империализма, че ни превърнаха от народ-стопанин в народ-аргатин на огромна мракобесническа империя?
Като един от кандидатите за президент (от БСП) беше гола вода: интелигент-чаровник, речовит, объл, търкаля се на всички страни с еднакъв успех и все си стои като циганин в небрано лозе. Като учен-траколог обаче същият тоз "лимонаден Джо" е коренно различен. Политиката все пак е изкуство. На изкуството е присъща динамичност, интуитивност, пластичност, жонглиране с факти; а господинът е типичен учен. Един Вацлав Хавел, например, може да е успешен президент (за 6-7 години, след което взе да агонизира като политик), всякакви тарикати могат да бъдат (и са!) успешни политически персони. Но един Айнщайн, Нютон или Питагор как да си ги представя лидери на крадлива политическа пасмина!
Намирам у въпросния Иван Маразов подкрепа на моя си лична хипотеза: че отделил се от множеството, за да управлява – уж в негова чест, човекът става чужденец спрямо собствения си народ. Изобщо, мисля си, властолюбието, под каквито и благовидни аргументи да ни се явява, е тежка форма на остро душевно заболяване, своего рода маниакалност. Както лудия по нашите земи го обграждат със сакрална почит и снизходително пренебрежение, тъй властникът разхожда из бедния народ претенциите си за величие; и не заможните, а преди всичко бедните откриват в неговите фасони физическо тяло, обитаващо непонятните мразовити пространства на чужд и хищен свят. Казано рязко, нацията се очиства от особено наглите си идиоти, като ги възкачва с многолюдни шарении в сферите на властта.
На стр. 165 от въпросната книга Маразов отбелязва: "А многобройните царски имена у траките, производни от гръцката дума за вълк lykos, напомнят, че в архаичното общество владетелят обикновено заема позиция на "чужд", т.е. на "извънзаконник"... Защо – в архаичното! Да не би днес властници от всякакъв род и калибър по света и у нас, в България, да са се отказали от пренебрежението си към законите! Тоя фалш, това лицемерие, тия самодоволни тържествуващи усмивчици (вижте лъчезарния Иван Костов, например, когото някой си filopsy си диктисал за илюстрация към репликата си до мене от 14 август 1999 г.!), това задебеляване на гласа (у Георги Пирински, Юнал Лютфи, Емел Етем, Владимир Дончев и прочие дали не подсказва подчертано самоуважение към собствената, така ценна персона), тоя очевидно нарастващ глад за овации – не са ли именно симптомите на лудостта? Ако не са шмекери или душевноболни, защо им е власт? Смятам, точно властта е погубила най-много даровити хора, като ги е всмукала в блестящите си селения.
Та интересното в случая: какво е изкарало от равновесие приеман с уважение в цивилизования свят интелигентен траколог. Със зрение на сокол да разшифроваш жестове, факти от древността, пък да се мотаеш като пате в калчища из днешното... Ей това не го разбирам.
2.
Власт и властващи – да! Но за да не си въобразяват разни велики работи, личностите не бива да остават повече от ограничено време в управлението на държавата. Престоят в казармата е дълг към отечеството за гражданина; престоят във властта защо приемаме да е нещо различно? За каква каста на пожизнените политици говорим?
А монархът идиот ли е? Не е задължително да е луд. Понеже функцията му, както подсказват днешните западноевропейски монархии Великобритания, Дания, Испания, Швеция, Холандия, е не да управлява, а да обединява. Бих се чувствал горд да се закълна пред символите на отечеството си, включващи чуждоземна аристократична династия именно понеже: първо – за да обединява, не трябва да произтича от моето племе; за да имам респект към неговия стил и статут, тоя образ задължително трябва да е извън моето вродено племенно отвращение от стоящите над главата ми; и второ – четири, наред с мене, поколения мъже от началото на 1900 година вече бихме били свързани с един царстващ род, не с президент, който е временна фигура, колкото и приятен да е тоя образ на добре уредил се в живота чиновник.
Тъй – говоря вече лично за себе си – симпатията ми към Кобургите**, каквито и грехове да им откриват, произтича не от самите Кобурги, а от факта, че прадядо ми Ненко Ангелов Керемидов, родом от Калугерово край Пазарджик, тръгнал за честта си, вдъхновен (или манипулиран, ако повече ви харесва) от цар Фердинанд през 1912 г. като доброволец да отмъщава за турските зверства над родителите му; дядо ми Борис Ненков Ангелов се клел като сирак пред символите на Царство България и Негово Величество цар Борис ІІІ; баща ми Кирил отива и се връща като редник от унгарската Пуста, клел се в Царство България, а аз – като вероотстъпник, безродник и продажно копеле, съм се клел фактически не в символите на моята България, а в трицветен някакъв флаг сред подгизналия в дъжд хасковски площад, съзерцаван от политкомисарите на Световната комунистическа революция. Пфу! Гади ми се, само като си помисля колко фино рязаха корените на цялото ни следвоенно поколение българи.
Знаел ли съм за масовите разстрели на "вражески елементи и предатели", всъщност – за геноцида спрямо Българската интелигенция подир "славния Девети" (септември 1944 г.)? Къде е нашата Македония днес? Къде са българите от Одринска и Беломорска Тракия? Кой планира разграбването на Български земи и имоти от Солун до Адриатика, от Северна Добруджа (делтата на Дунав) до Мраморно море? На сърби, гърци, турци, румънци и новоизпечени древни лъже-македонци ли да се сърдя, че защитавали по-добре от моите родни управленци националния си интерес? А може би трябва да благодаря на коминтерновските функционери, че ме отървали от лапите на империализма, че ни превърнаха от народ-стопанин в народ-аргатин на огромна мракобесническа империя?
Народ, който не схваща разликата между Русия на Чехов и Толстой, и Русия на хитроватия красавец граф Игнатиев, разликата между разкошните руски мечтатели и творци, и Русия на осетинеца Йосиф Джугашвили, такъв народ като че наистина си заслужава съдбата.
В България лежат костите на хиляди руски войници и офицери. Объркана Руска орис! Едно със сигурност знам: човек трябва да си е стопанин на имота. Нали е ясно – на собствения си имот стопанин, не на цялото земно кълбо! Затова не ме притеснява идеята за монархия. Монархът в съвременния свят може да е очовечен образ на цял народ, без да се въвира в ледните свърталища на самоуправството. Не е ли драстична разликата между водещата самостоятелна политика, отчитаща във всеки исторически миг националните си приоритети България до смъртта на Цар Борис ІІІ (с всичките й скудоумия и тежки грехове), и България подир войната – лашкана като дървено корабче без компас и кормило по вълните на световния океан, лъчезарно предана на всеки, който си я пожелае, на всеки самодоволен чужденец, самообявил се за разпоредител на световните дела!
3.
Някогашната двуетажна къща на ул. "Люлебургаз" 17 в Пловдив
До 1966 г. обитавахме две стаи под наем на
улица "Люлебургаз" 17 срещу Джендем тепе, в т.нар. квартал Инвалиден.
Имаше наоколо улици с ей такива чудни имена: "Войнишка слава",
"Лагадина", "Ангиста", "Завоя на Черна",
"Тулча", "Велбужд", "Страцин", "Вериговска
клисура", "Добрич", "Ниш" – откъснати сякаш листа от
календара на Балканските войни. Тая част на Пловдив, покрай двете страни на павираното шосе за Пещера, от подножието на Бунарджика на запад, до разклона край
сегашния пловдивски квартал Прослав, бе населена от пришълци, бежанци от опустошена Македония, подгонени от редовна Турска и Гръцка армия от дома, от имота си, жестоко пострадали от войните; помаци откъм Родопските махали се бяха омешали
с придошли от Средногорието и полските села наоколо. И сред тоя гмеж от несретници като зрънца овършан овес сред овъглено жито светлееха няколко семейства арменци,
прислонили се от турските зверства през периода 1910-1915 г. Но не за тях ми е тук думата.
Зад високия човешки бой и половина тухлен зид, откъм съседния двор в задушните летни привечери звучат не до болка познатите родни шлагери, а... руски романси. По-често певица, по-рядко мъжки тенор жалостиво-сладостно мяука зад дувара под нависналата с прашните си вейки джанка. Звучи грамофон.
Пиша това, а утре е Ден на влюбените, католишкия или протестантски Свети Валентин, и тоя спомен ми се върти не случайно от няколко дни в ума. Та зад зида в 1960-1965 година, спомням си, живееха двама особняци, мъж и жена, към 70-годишни: той – кокаляв, жилест, стъпващ с опнат гръб, въпреки възрастта, тя – масивна, но не тантуреста, с прибрани в кокче косици и румено, опънато лице на някогашна хубавица. За нас, махленските дечурлига от ония бедни години, това бяха Белогвардееца и Дебелата. Колкото Белогвардееца бе жилав и кокаляв, толкова Дебелата беше пухкава и заоблена като добре натъпкана с перушина възглавница: нозете й под коленете, оная част, която се виждаше, бяха като новите бетонни диреци на уличното осветление в оня Пловдив. Бяха бездетни.
Пиша тия неща и хвърлям по едно око към моя минезингер, снимка в едър план на Re., която домакинът им от миналата пролет в Швейцария, някакъв си там заможен дрогерист, почитател на симфоничната хорова музика, тайно от нея (тя тъй рече) й направил. Цветната плака открива моето чаровно момиче откъм нова за мене страна: унесено-отнесено. Та и затова кръстих фотографията – лицето й в полуфас: Моят минезингер***.
Двамата саможивци зад тухления зид бяха люти към детските ни набези над сливовото им дърво, но помежду си явно живееха в приказна хармония. Със съседите не общуват, живеят затворено, уединено зад прозорци със снежнобели перденца. От време на време семейство галантни млади мъж и жена, вероятно техни близки, им довежда дъщеричката си – скокливо дебеличко момиченце на 4-5 години, което по за няколко седмици оглася летния зной отвъд двуметровия зид с весело кикотене или припряна реч. Говореха си изключително и само на руски.
В тоя мой спомен има провиснала като уморена змия лозница край кладенец с поръждавяла ажурна конструкция за макарата и липсващата кофа. Има също и смокиново дръвче, към което никой не посяга освен мен, и там всеки Божи ден от май до октомври знам, че смокинята ми е приготвила дар: шепа-две от екзотичния си плод. Няма сюжет, това е картина; стои си застинала в съзнанието ми с аромата на любовна история сред острия мирис на прясна кръв, просмукващ се все още от зверствата подир "славния" Девети (братът на собственицата на втория етаж леля Лучка, шушнеха съседите, бил убит като кмет на Цалапица****, а ние живеехме под наем със семейство арменци на първия етаж – наследствена собственост на бивша годеница на някогашния кмет – гърдестата Кица от Нова Загора, която се появи откъм нейната Нова Загора с две-три години роденият преди мене син, 14-годишния Иван, и майка си, надхвърлилата 70-те си лазарника гърбавата баба Зюмбюла. По онова време, вече ученик в VІІ клас, пред заядливия бабишкер, за да престане да ни притеснява със сестричката ми Ели, че докато тия трима се навират в едноетажна кирпичена къщурка, ние бедняците се ширим под наем в имота на щерка й – изпълних по вдъхновение отвътре сценката "Христос слиза от Небесата за Второто си пришествие", ала дъртата вещица и не мигна, подгони ме с налъм в ръка от циментовата тъмна пералня по двора навън; да ме беше уцелила, отдавна оня ехидничещ Христос да гние в пловдивското общинско гробище. Противни ми се виждаха в ония години всякакви новозагорци, но друг път може би ще отделя специално внимание и върху тая сладка тема.
И значи, покрай нашите вакханалии от тихи мизерии плюс гласовити кавги между нагъчкани един в друг чорлави, мразещи се отчаяно хора, оттатък дувара сияеше аурата на романтична любовна история, начената нейде там, в руските дворянски имения, сред огромни пространства от некосена морава и вишневи градини напролет; долавях тропот на табун расови коне, жерави – прелитащи високо под бухлати облачета над разцъфналата степ, и река – блестяща като сребърен накит, поръбена по крайчеца от снежна ивица. Идилична Рус! Едва днес, след като са минали 35-40 и повече години оттогава, под пластове от провинциална простотия и непоносимост към чуждото откривам, че лекичко завиждам на ония двама, превърнали се вероятно вече в добре оглозгани от червеите два скелета, но живи в съзнанието ми: настръхнали срещу всякакви любопитни посегателства, свято пазещи великата тръпка на Любовта дори в изгнаничеството си, щастливи дори в нещастието, че са далеч от родината.
4.
Как упорито още от детската градина ни втълпяваха респект към тоя велик народ! В гимназията обсъждахме детайлно "Евгений Онегин" или "Кавказки пленник", или "Демон", или "Тарас Булба"; пред очите ми са великолепните картини на Репин, морските пейзажи на Левитан. Какъв размах на човечността, Боже мой, какво страстно жизнелюбие!
После се заровихме в необятната "Война и мир" с оня там граф Болконски, с непохватния тромав Пиер Безухов, сънливия Кутузов и галерия руски образи, облъхнати от патетичност, от бесове и кротост. И Пушкин, и Лермонтов, и Гогол, и магнетичният Достоевски, и печално-човеколюбивият Чехов, и вглъбеният в природата на духа Тургенев от новелата "Ася" и от "Записки на ловеца", както и съпътстващите ги случки от живота им: ту драматично назидателни, като дуела на Пушкин с дантеления женкар Дантес – дуел, приключил тъй зле, може би понеже съдбата объркала кой точно би трябвало според нашите български мерки да загине; или заточеничеството на недооценения в тесния му приятелски кръжец от пройдохи и пияндета Лермонтов, или скучноватите, да речем, като съдбата на стресирания от ранната си младост Достоевски поради мнима, оставила рани в душата му екзекуция, или отшелничеството на заядливия, ненаситен за младата плът на слугините граф Лев Николаевич, който едва понасял жена си графинята София Толстая. Харашо, панимаю, земля, человек, я люблю тебя... Дори руските думи за моето поколение малчугани от следвоенните 1953-1960 г. звучаха красиво.
Но в тая дива настойчивост да бъдем потопени в атмосферата на Великата Руска история, както я тълкуваха сталинистите, и в ентусиазма на строящия се нов обществен ред там, във "великата братска страна", нашите учители, без да са си давали сметка вероятно, инжектираха в детските ни представи колко сме странични и случайни като народ, колко тъжно е, че България е точно тук – на тоя объркан и смутен полуостров, обкръжена от неприятни съседи; а що да не бяхме поне два паралела от географския глобус по на север, та да се гушнем с необятната духом Руска участ? Колко жалко наистина!
Подреждам само щрихи. Мога купища факти да приведа като свидетелство за това подмолно обезличаване на собственото ни самочувствие. Е, да де, "и ний сме дали нещо (нещичко – бел.м.) на света", гърмеше в ушите ни сопотчанинът Иван Вазов; но нали пак Вазов зубкахме от читанките с онова коленопреклонно смирено „Здравствуйте, братушки!" Т.е. тоя свеж запев на отродяване от страхотната с трагедиите си наша Национална история не е от ерата на "Славния Октомври", а още от мита за Дядо Иван.
Прав бил Стамболов, креснал в младежката си неопитност и буйство към преживелите какво ли не, умирисани на барут и кръв руски генерали: "Кешки да не бяхте дохаждали!" Сцената е документирана, споменава я биографът на Стамболов Димитър Маринов в книгата си*****. Твърде уместно му рекъл един от генералите (случва се то в канцеларията на княз Черкаски в Одрин), че за таквиз приказчици в същата оназ Матушка Рус пътят директно води към Петропавловската тюрма. Тъй че какво си въобразявал милият.
5.
Казано накратко, в моите си размишления България е център на вселената. А всичко останало – руски витязи и богатири, великата Руска и Световна класика, Великите географски открития на Колумб, Магелан, Вашку да Гама, Испанската Инквизиция, Римската империя, великолепната Византия, Древна Елада на патрициите и философите, Александър Велики, египетските фараони, китайските мъдреци и императори, древните индийски Веди, Бог и цялото звездно небе над мене, и целият световен океан под нозете ми, и вулканите, и земетръсните зони, и всичко-всичко... е само нещо странично и допълващо в оня върховен миг, когато се усещам разтърсен като от светкавица, от гръм с прозрението, че българин съм се родил и България е, която ме приземява в хаоса от премеждия, войни, смърт.
Ако някой се опасява, че ще взема да гледам отвисоко и пренебрежително към другите само затуй че си обичам отечеството, глупави са таквиз опасения. Лошо ли е човек да си обича първом имота, рода, рожбите? Защо все някой се грижи да ни натири встрани от самите нас! Сега и тук, върху земица колкото мъжка носна кърпа, колкото "една човешка длан"****** – ей това е моята Пътеводна звезда, моята ос: следователно, каквото и да замислям, каквито и грандиозни планове да кроя, не от Великобритания, не от Япония, не и от Северна Америка или Южна Африка, а оттук, от Тракийската низина, тръгват всичките ми пътища и проекти. Това е Рим на моята империя и всички пътища за мене тръгват от него.
И когато чувам нашите днешни първи мъже и жени в държавата колко красиво обещават да ни отведат в Европа, ще ми се да попитам: Е, що! Тесничко ли ни е тук? Съклет ли ни гони, та сме занадничали по таз пуста опустяла чужбина? От озъртане и въртене на разни посоки вратът ни изтъня, очите ни изтекоха, забравихме ли кои сме, що сме, та целите сме замязали вече на тенекиени петлета и ветропоказатели?
Зад високия човешки бой и половина тухлен зид, откъм съседния двор в задушните летни привечери звучат не до болка познатите родни шлагери, а... руски романси. По-често певица, по-рядко мъжки тенор жалостиво-сладостно мяука зад дувара под нависналата с прашните си вейки джанка. Звучи грамофон.
Пиша това, а утре е Ден на влюбените, католишкия или протестантски Свети Валентин, и тоя спомен ми се върти не случайно от няколко дни в ума. Та зад зида в 1960-1965 година, спомням си, живееха двама особняци, мъж и жена, към 70-годишни: той – кокаляв, жилест, стъпващ с опнат гръб, въпреки възрастта, тя – масивна, но не тантуреста, с прибрани в кокче косици и румено, опънато лице на някогашна хубавица. За нас, махленските дечурлига от ония бедни години, това бяха Белогвардееца и Дебелата. Колкото Белогвардееца бе жилав и кокаляв, толкова Дебелата беше пухкава и заоблена като добре натъпкана с перушина възглавница: нозете й под коленете, оная част, която се виждаше, бяха като новите бетонни диреци на уличното осветление в оня Пловдив. Бяха бездетни.
Пиша тия неща и хвърлям по едно око към моя минезингер, снимка в едър план на Re., която домакинът им от миналата пролет в Швейцария, някакъв си там заможен дрогерист, почитател на симфоничната хорова музика, тайно от нея (тя тъй рече) й направил. Цветната плака открива моето чаровно момиче откъм нова за мене страна: унесено-отнесено. Та и затова кръстих фотографията – лицето й в полуфас: Моят минезингер***.
Двамата саможивци зад тухления зид бяха люти към детските ни набези над сливовото им дърво, но помежду си явно живееха в приказна хармония. Със съседите не общуват, живеят затворено, уединено зад прозорци със снежнобели перденца. От време на време семейство галантни млади мъж и жена, вероятно техни близки, им довежда дъщеричката си – скокливо дебеличко момиченце на 4-5 години, което по за няколко седмици оглася летния зной отвъд двуметровия зид с весело кикотене или припряна реч. Говореха си изключително и само на руски.
В тоя мой спомен има провиснала като уморена змия лозница край кладенец с поръждавяла ажурна конструкция за макарата и липсващата кофа. Има също и смокиново дръвче, към което никой не посяга освен мен, и там всеки Божи ден от май до октомври знам, че смокинята ми е приготвила дар: шепа-две от екзотичния си плод. Няма сюжет, това е картина; стои си застинала в съзнанието ми с аромата на любовна история сред острия мирис на прясна кръв, просмукващ се все още от зверствата подир "славния" Девети (братът на собственицата на втория етаж леля Лучка, шушнеха съседите, бил убит като кмет на Цалапица****, а ние живеехме под наем със семейство арменци на първия етаж – наследствена собственост на бивша годеница на някогашния кмет – гърдестата Кица от Нова Загора, която се появи откъм нейната Нова Загора с две-три години роденият преди мене син, 14-годишния Иван, и майка си, надхвърлилата 70-те си лазарника гърбавата баба Зюмбюла. По онова време, вече ученик в VІІ клас, пред заядливия бабишкер, за да престане да ни притеснява със сестричката ми Ели, че докато тия трима се навират в едноетажна кирпичена къщурка, ние бедняците се ширим под наем в имота на щерка й – изпълних по вдъхновение отвътре сценката "Христос слиза от Небесата за Второто си пришествие", ала дъртата вещица и не мигна, подгони ме с налъм в ръка от циментовата тъмна пералня по двора навън; да ме беше уцелила, отдавна оня ехидничещ Христос да гние в пловдивското общинско гробище. Противни ми се виждаха в ония години всякакви новозагорци, но друг път може би ще отделя специално внимание и върху тая сладка тема.
И значи, покрай нашите вакханалии от тихи мизерии плюс гласовити кавги между нагъчкани един в друг чорлави, мразещи се отчаяно хора, оттатък дувара сияеше аурата на романтична любовна история, начената нейде там, в руските дворянски имения, сред огромни пространства от некосена морава и вишневи градини напролет; долавях тропот на табун расови коне, жерави – прелитащи високо под бухлати облачета над разцъфналата степ, и река – блестяща като сребърен накит, поръбена по крайчеца от снежна ивица. Идилична Рус! Едва днес, след като са минали 35-40 и повече години оттогава, под пластове от провинциална простотия и непоносимост към чуждото откривам, че лекичко завиждам на ония двама, превърнали се вероятно вече в добре оглозгани от червеите два скелета, но живи в съзнанието ми: настръхнали срещу всякакви любопитни посегателства, свято пазещи великата тръпка на Любовта дори в изгнаничеството си, щастливи дори в нещастието, че са далеч от родината.
4.
Как упорито още от детската градина ни втълпяваха респект към тоя велик народ! В гимназията обсъждахме детайлно "Евгений Онегин" или "Кавказки пленник", или "Демон", или "Тарас Булба"; пред очите ми са великолепните картини на Репин, морските пейзажи на Левитан. Какъв размах на човечността, Боже мой, какво страстно жизнелюбие!
После се заровихме в необятната "Война и мир" с оня там граф Болконски, с непохватния тромав Пиер Безухов, сънливия Кутузов и галерия руски образи, облъхнати от патетичност, от бесове и кротост. И Пушкин, и Лермонтов, и Гогол, и магнетичният Достоевски, и печално-човеколюбивият Чехов, и вглъбеният в природата на духа Тургенев от новелата "Ася" и от "Записки на ловеца", както и съпътстващите ги случки от живота им: ту драматично назидателни, като дуела на Пушкин с дантеления женкар Дантес – дуел, приключил тъй зле, може би понеже съдбата объркала кой точно би трябвало според нашите български мерки да загине; или заточеничеството на недооценения в тесния му приятелски кръжец от пройдохи и пияндета Лермонтов, или скучноватите, да речем, като съдбата на стресирания от ранната си младост Достоевски поради мнима, оставила рани в душата му екзекуция, или отшелничеството на заядливия, ненаситен за младата плът на слугините граф Лев Николаевич, който едва понасял жена си графинята София Толстая. Харашо, панимаю, земля, человек, я люблю тебя... Дори руските думи за моето поколение малчугани от следвоенните 1953-1960 г. звучаха красиво.
Но в тая дива настойчивост да бъдем потопени в атмосферата на Великата Руска история, както я тълкуваха сталинистите, и в ентусиазма на строящия се нов обществен ред там, във "великата братска страна", нашите учители, без да са си давали сметка вероятно, инжектираха в детските ни представи колко сме странични и случайни като народ, колко тъжно е, че България е точно тук – на тоя объркан и смутен полуостров, обкръжена от неприятни съседи; а що да не бяхме поне два паралела от географския глобус по на север, та да се гушнем с необятната духом Руска участ? Колко жалко наистина!
Подреждам само щрихи. Мога купища факти да приведа като свидетелство за това подмолно обезличаване на собственото ни самочувствие. Е, да де, "и ний сме дали нещо (нещичко – бел.м.) на света", гърмеше в ушите ни сопотчанинът Иван Вазов; но нали пак Вазов зубкахме от читанките с онова коленопреклонно смирено „Здравствуйте, братушки!" Т.е. тоя свеж запев на отродяване от страхотната с трагедиите си наша Национална история не е от ерата на "Славния Октомври", а още от мита за Дядо Иван.
Прав бил Стамболов, креснал в младежката си неопитност и буйство към преживелите какво ли не, умирисани на барут и кръв руски генерали: "Кешки да не бяхте дохаждали!" Сцената е документирана, споменава я биографът на Стамболов Димитър Маринов в книгата си*****. Твърде уместно му рекъл един от генералите (случва се то в канцеларията на княз Черкаски в Одрин), че за таквиз приказчици в същата оназ Матушка Рус пътят директно води към Петропавловската тюрма. Тъй че какво си въобразявал милият.
5.
Казано накратко, в моите си размишления България е център на вселената. А всичко останало – руски витязи и богатири, великата Руска и Световна класика, Великите географски открития на Колумб, Магелан, Вашку да Гама, Испанската Инквизиция, Римската империя, великолепната Византия, Древна Елада на патрициите и философите, Александър Велики, египетските фараони, китайските мъдреци и императори, древните индийски Веди, Бог и цялото звездно небе над мене, и целият световен океан под нозете ми, и вулканите, и земетръсните зони, и всичко-всичко... е само нещо странично и допълващо в оня върховен миг, когато се усещам разтърсен като от светкавица, от гръм с прозрението, че българин съм се родил и България е, която ме приземява в хаоса от премеждия, войни, смърт.
Ако някой се опасява, че ще взема да гледам отвисоко и пренебрежително към другите само затуй че си обичам отечеството, глупави са таквиз опасения. Лошо ли е човек да си обича първом имота, рода, рожбите? Защо все някой се грижи да ни натири встрани от самите нас! Сега и тук, върху земица колкото мъжка носна кърпа, колкото "една човешка длан"****** – ей това е моята Пътеводна звезда, моята ос: следователно, каквото и да замислям, каквито и грандиозни планове да кроя, не от Великобритания, не от Япония, не и от Северна Америка или Южна Африка, а оттук, от Тракийската низина, тръгват всичките ми пътища и проекти. Това е Рим на моята империя и всички пътища за мене тръгват от него.
И когато чувам нашите днешни първи мъже и жени в държавата колко красиво обещават да ни отведат в Европа, ще ми се да попитам: Е, що! Тесничко ли ни е тук? Съклет ли ни гони, та сме занадничали по таз пуста опустяла чужбина? От озъртане и въртене на разни посоки вратът ни изтъня, очите ни изтекоха, забравихме ли кои сме, що сме, та целите сме замязали вече на тенекиени петлета и ветропоказатели?
БЕЛЕЖКА:
От епохата на турското робство българите, като сенна хрема, от време на време ни завладява манията да пулим зъркели към някоя по-уредена от нас национална общност, да се замайваме с лакърдии колко харно е да си елин, поданик на султана или на руския цар, по чужд тертип да пиеш и се веселиш: по френски да си служиш с благи обноски, по английски да си външно сдържан в чувствата си, като немец дисциплиниран, като италианец да мързелуваш (dolce far niente), като янки да си следваш преди всичко и на всякаква цена изгодата. Подтекстът на всичко изброено дотук: ах, колко неприятно е да си българин!
Това есе бе отпечатано в местното вестниче "Артклуб" през февруари 1999 г. и понеже по ред в хронологията се явява подир задявка на мил опонент, мисля си: нищо случайно, няма нито случайни неща, нито случайни съвпадения! Захванах се с поредицата текстове за историята на калугеровския и перущенския род на майка ми не случайно. Изразените тук оценки не са просто лично мнение, а послание от поколения мои родственици, клани и унижавани мои предци през над половин хилядолетие от Българската ни горчива история. Да се приобщим към Европа ли? Прекрасно! Но преди приобщаването що да не си преговорим кои сме, какво носим от поколенията преди нас!
Не мога да разсъждавам като арабски праведен
мюсюлманин; не мога и да си представя, че ще се опаковам с взрив и ще ида да се
гръмна на някой многолюден площад, само за да докажа преданост към моя Бог. Въпреки че
не съм религиозен, рефлексът ми към света е както биха реагирали предците ми,
преселилите се двама братя от разрушеното Велико Търново и основали наред с още
три Български рода селище с показателното наименования Калугерово.
Туй "калугерово" из дълбините на робството какво трябва да
ми говори? Инак защо да съм против поклонници на Западната цивилизация и на
т.нар. "европейски духовни ценности", нали!
Илюстрация към цит. статия от местния вестник "Марица"
Plovdiv, 11 fev. 1999 – edited 21
maj
2016
______
* Маразлия (от тур. "болест")
Болнав. Маразъм (от гр. marasmos 1. Общо отпадане на
организма и ума от старост или хроническа болест. 2. Апатия, нравствена
отпадналост. 3. прен. Западане, пропадане.
** Тъй съм разсъждавал през 1999 г. После дойдоха разочарованията, понеже преди да си цар, все пак трябва да си личност, а не тарикат, който устройва себе си за сметка на нацията.
*** (нем. Minnesinger - певец на любовта) Немски поети и певци през Средните векове (ХІІ-ХV в.), творци и изпълнители на рицарска лирика.
**** Вестник "Марица", вж. http://www.marica.bg/%D0%B7%D0%B2%D0%B5%D1%80%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B2-%D1%86%D0%B0%D0%BB%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%86%D0%B0-%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4-9-ix-%D0%BD%D0%B0%D0%BF%D1%8A%D0%BB%D0%BD%D0%B8%D1%85%D0%B0-%D0%BA%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81-%D1%82%D1%80%D1%83%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5-news580914.html
** Тъй съм разсъждавал през 1999 г. После дойдоха разочарованията, понеже преди да си цар, все пак трябва да си личност, а не тарикат, който устройва себе си за сметка на нацията.
*** (нем. Minnesinger - певец на любовта) Немски поети и певци през Средните векове (ХІІ-ХV в.), творци и изпълнители на рицарска лирика.
**** Вестник "Марица", вж. http://www.marica.bg/%D0%B7%D0%B2%D0%B5%D1%80%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D0%B2-%D1%86%D0%B0%D0%BB%D0%B0%D0%BF%D0%B8%D1%86%D0%B0-%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4-9-ix-%D0%BD%D0%B0%D0%BF%D1%8A%D0%BB%D0%BD%D0%B8%D1%85%D0%B0-%D0%BA%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D1%81-%D1%82%D1%80%D1%83%D0%BF%D0%BE%D0%B2%D0%B5-news580914.html
***** "Стефан Стамболов и новейшата ни
история", изд. 1992 г., стр. 43-44.
****** От известното стихотворение на Георги Джагаров (1925-1995), връстник на майка ми.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
Няма коментари:
Публикуване на коментар