Story - ПЪТНИК С НИЩОЖЕН БАГАЖ

    В хотела имаше деветдесет и седем рекламни агенти от Ню Йорк, които така бяха окупирали линиите за междуградски разговори, че младата жена от стая 507 трябваше да чака за своя разговор от пладне близо до два и половина. Но тя не пропиля това време. Прочете статията „Сексът – наслада или ад“ в едно женско списание, джобен формат. Изми си гребена и четката. Изчисти петното от полата на бежовия си костюм. Премести копчето на готовата си блуза. Изскубна от бемката си две новопокарали косъмчета. Когато най-после телефонистката позвъни в нейната стая, тя, седнала на прозореца, вече привършваше лакирането на ноктите на лявата си ръка...*

Джеръм Д. Селинджър (1919-2010)

ПЪТНИК С НИЩОЖЕН БАГАЖ

    Братче, колко съм нещастен! Милион пъти започвам тази история и не мога да напиша нито ред. Отначало всичко е от ясно по-ясно, ала седна ли с молив в ръка, все ще се случи нещо, което ще ме отвлече в друга посока: или ще ми се допие вода, че ми пресъхва гърлото, или ще реша, че ми е ужасно студено, или раздавачът ще мине по улицата, и ще изтичам да погледна какво е пуснал в пощенската кутия, не че някой ще се сети за такъв като мен, но все пак, знае ли се… или пиле ще кацне върху рамката на прозореца отсреща и ще запее… Ужас!

    И да речеш, че само аз се оплаквам от себе си! Нямат чет недоволните от моята разсеяност и прочие. Например, отивам в близкото кафене и както си седя най-спокойно и си пафкам цигарката, изведнъж се хващам за китката на ръката и за ужас на всички крещя: "Къде ми е часовникът? Хей, часовникът ми къде е! Никой ли не знае къде е шибаният часовник!"... И братче, ей тъй, плача и хълцам на глас.

    Естествено, кой го е грижа за моя часовник, но става подозрително, ще знаеш, и започват едни фиксиращи благосклонни погледи, надпревара кой да си придаде по-угрижен вид… И тогава момичето отляво възкликва: "Но часовникът си е на ръката ти, миличък".

    Много презирам тия любезности. Понеже след това очаквай нещо да ти искат! И ми искат извинение, че си бия майтап с достойнството им, със спокойствието им, представи си! Ужасно презирам тия сноби. Впрочем, то е отделен въпрос, понеже историята, която смятам да ти разкажа, няма нищо общо с тия неща. Всяка година на 22 декември имам навик да съм си у дома. На 22 декември, ако те интересува, се е родила сестра ми Юлия. Помня я от осмия й ден – такова едно миниатюрно бебе с набръчкано старческо лице, зачервено като у алкохолик. На осмия ден тате отиде да ги посрещне двете с мама, и представи си ги двете във файтон, запрегнат с два бели коня – майка носи букет бели хризантеми, а тате гушнал Юла. Тогава още не я познавах, пък и навършил бях едва преди четири и половина месеца моите шест години, та нищо не ми пречеше да съм искрен.

    – Чие е това бебе! – викнах раздразнен, понеже никой не си бе направил труд да ме подготви за тая изненада.

    По онова време живеехме в изба, девет стъпала в земята, и хазайката също слезе от втория етаж да види какво става, що е тая олелия в гадната дълбока изба. Боже, каква любопитна жена! Разпита файтонджията колко взема за превоз, като че се готвеше и тя да си докара някой копелдак; пък всички знаехме, че не може да има деца. Както и да е. Тая досадна женица ме ощипа по бузата и рече с мазния си глас:

    – Хей, миличък, това ти е сестричка! Вече си батко.

    – Жорж! – намигна ми тате. – Сестра ти ще заеме твоето легло. Какво ще кажеш?

    – Не ща бебе в леглото си – извиках извън себе си от яд. Обаче като се успокоих и размислих трезво, реших да отстъпя и да си пренеса багажа в другата стая, при тезгяха на тате, при дърводелските му инструменти и при тенджерите и паниците, демек – в готварната на мама.

    Сковаха ми набързо грубо дървено легло, хвърлиха отгоре две педи талаш и стара черга и се нанесох. Не крия, яд ме хвана на това бебе от появата му на тоя свят. Та всичко свърши седмица след 22 декември, а на 22 декември, ако още те интересува, се е родила Юлия. Минаха милион години от оня ден, а си спомням хиляди подробности. Не мога да забравя как скимтеше по цяла нощ, докато свикне у дома; не мога да забравя как бърчеше носле, първите си думи как произнасяше, как ми се усмихваше, как беше болна, как проходи след макаричка за конци, как произнасяше името ми: Жожо. Сладко бебе, какво да ти разправям!

    Сега е на тринайсет, моя милост – на деветнайсет**. Живея в София, тя с – родителите ми, в Пловдив. Пишем си писма, понякога бъбрим по телефона, то се знае, съвсем любезно, понеже – въпреки че ми е сестра, аз и с нея съм леко неуверен. Наближи ли обаче 22 декември, чувствам нужда като птичките, дето отлитат на юг, да разперя крилца и да се понеса към моя роден Пловдив, мамка му! Друго си е у дома. Баща ми е приготвил виното, то се знае – контрабандно, мама ще ми сготви милион ястия, а не като сега, да нагъвам разни океански риби в студентския стол. Плюс това, ще подпитвам Юлия да узная има ли си вече приятел. Ако те интересува, тоя въпрос много ме измъчва напоследък. От година на година Юлия все по-хубавичка става, а момиче на нейната възраст естествено има милион кандидати, и между тия милион момци повечето са скапани типове – побойници, тарикати, изверги, наркомани, от които тръпки да те побият. Ето къде ми е грижата – да не й се случи нещо, което ще ме съсипе мо-мен-тал-но.

    И тъй, всяка година на 22 декември гледам да съм си у дома. То и нейните рождени дни не ги празнуваме кой знае колко импозантно, но все пак не са дотам лоши. Мама прави торта… Впрочем, не, тортата си я купуваме – мъничка такава, шоколадена торта с разните му там гарнитури отгоре, смешно да ти стане. Идват нейни съученици да си поднесат приветствията и да видят какво ново сме си купили; тате пуска грамофона, оня – с тенекиената фуния; понякога, ако намерят магнетофон назаем, пускаме и магнетофон, и гостите танцуват и се веселят. 

    Като се уморят да танцуват и се веселят, мама влиза при тях, черпи ги с деликатеси – нейно производство, присяда на крайчето на дивана с ръце в скута и захваща да разправя все ония древни моменти от нейното си мамино детство преди хиляди години. Юлия си мълчи и гледа надолу, да не помисли някой, че е горделива или нещо от този сорт около празника. Тате си пийва от ракийката, кусва си от мезенцето и си дава вид на застарял аристократ, сякаш нищо не го интересува на тоя грешен свят (пък е само един прост дърводелец и всичко го интересува). Докато гостите слушат колко бедно било едно време детството, аз също си придавам независим вид: пафкам си цигарката, пия си ракията (леко разредена), обаче винаги си седя в моята стая. Вратата е полуоткрехната, всичко виждам и чувам, но си трая, понеже всичко там е наред.

    Ето за тия моменти зад вратата обичам да съм си у дома на 22 декември. Всяка година й купувам подарък за рождения ден и тя много се радва, като й поднасям подаръка зад открехнатата врата на моята стая. Пустата му Юлия, дай й подаръци да приема! Тая година, например, получих стипендията наведнъж за два месеца и реших да й купя нещо по-така. Както си обикалях по магазините, погледът ми падна върху швейцарско часовниче, та влязох да разбера колко струва. Отказах се отначало, понеже ония идиоти ми поискаха цяло състояние за него, но после размислих, върнах се и го купих. А купих това бижу ето защо…

    Ако часовникът ми днес изглежда окаян, не значи, че винаги е изглеждал тъй. Имах си някога касичка, където си събирах париците от пеене по Коледа, Нова година и Василовден; с тия пари ме даряваха разни хора, когато ходех да пея за тяхно здраве и берекет. Тъй че приходите ми нямаха край. Един ден обаче пипнах жълтеница и ме откараха в болницата. И медицинска сестра там рекла на нашите, когато дошли на свиждане, че бълнувам за някаква касичка. Те, естествено, се досетили за какво става дума, върнали се в избата, строшили касичката и се захванали да броят парата. И вътре се оказали милион лева.

    Питаха ме какво ми е най-голямото желание на тоя свят, и понеже все бях под контрол, затворен като престъпник в тая тъжна болница, а и преди това: понеже бях малко по-палав от другите момчета, държаха ме под ключ, живеех, тъй да се каже, под карантина и не преставах с нетърпение да броя лениво отминаващите часове в изгнание заради тази адски неприятна болест, която ми беше втръснала и ми беше дошла до гуша – им казах: "Мамо и тате! Най-голямото ми желание на тоя свят е да си имам точен часовник с черна лачена каишка". Такава е историята на тоя часовник, ако те интересува. Нищо, че изглежда разбичкан (какъвто е и в действителност, но това си е моят часовник), а историята му е сантиментална и затова хубава.

    Сестра ми Юлия тогава беше на три годинки, невръстно и невинно хлапенце. Още с връщането ми у дома заврещя: "Искам! Искам! Искам!" – и нямаше как, откопчах каишката и най-тържествено й подадох часовника, овеществената мечта на целия ми живот. Тя го огледа, близна го с езиче, опита да погледне през него, понеже го взе за стъкълце, и като чу машинката му, демек, швейцарското му кравешко сърчице да цъка, уплашено го метна на пода. Не се стърпях, извъртях й светкавично плесница, после коленичих да сбирам чаркове – колелца, пружинки, милион нещица.

    Ето това си спомних, преди да купя подарък за рождения ден на наша Юла. Вървях по софийските улици и страхотна жал ме обземаше все повече и повече. Да те обхваща жал към себе си е доста приятно нещо, особено ако имаш добри причини за това; а аз останах без пукнат лев преди Коледа. Стотинки дрънкаха в джоба ми, колкото да си поръчам една шкембе-чорба и да легна да мра. Така и сторих. Обаче не легнах да умирам. Нима ще взема да се предам в навечерието на Юлкиния рожден ден! Чисто и просто, реших да си ходя на автостоп.

    Обух си новите патъци от осемнайсет лева, огромни, с изкуствена подметка и чугунена катарама, облякох костюм, който взех назаем от приятел, намазах си косата с олио и я сресах на път, изпразних си джобовете, понеже – когато са ми празни джобовете, имам чувството, че съвестта ми е кристално бистра и ясна. Швейцарското часовниче монтирах на дясната ръка, тъй че за която и ръка да се хвана, да съм спокоен, че часовникът си е на мястото (моят или Юлкиният).

    Тъй, освободен от тефтерчета, писалки, употребявани пълнители, листчета с напомняне за неплатени дългове към тоя и оня, поизхабени ножчета за бръснене "Жилет", испанска запалка, кутийка с неупотребявани презервативи (три броя), позлатени копчета за ръкавели и няколко леко захабени кърпи за нос, разперих крилца и полетях олекнал към родното гнездо.

    От Орлов мост взех рейс номер 1, купих билет до Корабчето и блажено се изтегнах на меката седалка. Колко ли е часът, помислих си като някой млад денди, нали все пак моментът е исторически. Погледнах си часовника, после – Юлкиния, и като ги видях, че двата сочат разлика от около шест-седем часа, първата ми мисъл бе да ги уеднаквя, но после се отказах: нека всеки часовник сочи само своето Точно време!

    Двигателят на автобуса бръмчеше равномерно, а затоплената седалка под задника ми и приказките на пътниците наоколо съвсем ме размекнаха, та ми се доспа. Добре, че дойде време да слизам. Скочих на земята и… леле! Бесен вятър ме издуха обратно към каросерията. Пресякох безлюдното софийско поле и се озовах на самотна бензиностанция. Беше неделя след обяд. Надявах се някой интелигентен автомобилист да ме отнесе между пет и седем надвечер в моя роден Пловдив. Излязох на пътя покрай бензиностанцията и взех да вдигам ръка срещу всяка профучаваща на югоизток машина. Уви! Милион коли профучаха и никой не спря, обаче аз все се надявах, че в последния миг, преди да се откажа, моят добър автомобилист ще се зададе иззад завоя, ще ми намигне приветливо с късите светлини, и чаровно усмихнат, ще отвори широко вратата за едно премръзнало сърце.

    Към шест наоколо се завъртя още един стопаджия с брезентова зелена торба и огромен издут сак, натъпкан сякаш с кренвирши. Що точно с кренвирши, дявол знае, обаче точно крайчеца на кренвирш очаквах да зърна как се влачи подире му на тоя чешит. Страшно момче! Отначало ме дояда, понеже ми се явяваше един вид конкуренция, и се престорих, че не го забелязвам. Стана адски мразовито, та си вдигнах яката на сакото и опитах да си въобразя, че всъщност съм таен агент, който чака с патлак барабанлия някой международен бандит.

    Тогава моят конкурент с чадъра приближи и ме попита имам ли огънче. Казах му, че нямам огънче, и продължих да трамбовам назад-напред по магистралата с ръце, дълбоко пъхнати в джобовете. Взех да се вглеждам какви хора пътуват в колите, понеже между еснафите винаги се крият не един и двама международни бандити и терористи. Плюс това, тия главорези никога не пътуват сами, а движат обикновено с някоя яко сексапилна мацка – частна секретарка, сподвижница или пак или нещо от този род. И какво да ви кажа! Милион бандити със сексапилни мадами профучаха по магистралата. Жалко, че нямах патлак, та да се справя с един-двама поне, пък ми беше и адски студено. Профучаха десетина експресни контейнеровоза, и в тях съмнителни типове седяха до шофьорите и само ми се усмихваха, даже ми помахваха нагло за поздрав.

    Братлета, измръзна ми муцуната, омаляха ми ръцете да вдигам ту едната, ту другата, а никой не искаше да спира. Да речеш, че нося обемист багаж, разбирам, а то само нищо и никакво часовниче. Да кажем, че съм обемист, масивен и едър, тежа сто и трийсет кила, та да им изкривя ресьорите – ами, не! Не съм ни пълен, ни обемист и едър, но на! – никой не искаше да ме вземе. Световните бандити се правеха, че съвсем не ме забелязват, а еснафите от своя страна профучаваха ли, профучаваха. Открих милион интересни неща. Един уж кара, а си прегръща мацката, друг се ухилил, същински киноартист или рекламен агент на паста за зъби "Бленд-а-мед". Чешити пътуват понякога, ще знаеш, зад волана. Друг си пее, и тъй се прехласнал, че нищо не вижда около себе си, вперил се в хоризонта, сякаш магистралата са я опнали единствено и само за него, за да профучи той по магистралата. Срещаха се и облачни купесто-дъждовни натури – намусени, та се не траят, като пустите му редактори от нашите пловдивски вестници.

    Гледам, моят часовник показва седем вечерта – стана ми още по-мразовито в това никакво време; поглеждам часовничето на Юла, пък то показва своето си точно време: около дванайсет по обяд… Стана ми весело, като че ли обедното слънчице припича. Ей такива ми ти работи!

    Стъмни се съвсем и запръска дъждец. Моят конкурент опъна чадъра и се понесе към автобусната спирка за към София. А аз – понеже нямах ни билет, ни пари – свих към бензиностанцията, да съм на сушина. Намерих захвърлено в канавката потрошено и поразплетено столче и кръстосах крак върху крак до огромна рекламна табела за газови турбини, тъй че някой да не си помисли, че съм в беда, а да ме вземат, да речем, за млад и лъскав богат денди, който тъкмо преживява един от скучните си периоди в живота, и въобще – нищо в тоя свят не е в състояние да го учуди.

    Стисках въображаемия патлак-барабанлия в джоба и се прозявах като таен агент на пост. Колонките за бензин ми се падаха отляво, лъскавите туловища на разни там мерцедеси, поршета, ферарита, беемвета похотливо се приплъзваха покрай мен в тъмнината. Леко позавяхнала, но донякъде интелигентна на вид дама ги зареждаше и прибираше парата. Казвам, донякъде интелигентна, понеже от опит съм се убедил, че колкото е по-грозничко едно момиче, толкова е то по-интелигентно, и значи, в състояние е да те разбере, да ти влезе в положението. Докато, братлета, красавиците са по природа горделиви и разглезени; такава ще ти мине с високи токчета през лицето, без дори да забележи, че си човек и и мъж, дето не е за изпущане.

    То се знае, в неделя вечер потокът розовобузести клиенти оредява, понеже всеки бърза да отпердаши в пространството, да се прибере на топло у дома, та да не пропусне нещо от празничната програма на нашата национална телевизия. И тогава само смотаняците, само някакви восъчни и разочаровани самотници остават да си блъскат ангелите по пътищата.

    Чудя се дали имат часовници тия хора, и въобще – какво показва тяхното си точно време.

    Та както наблюдавах безразлично как мадамата обслужва колите, взе, че ми се доспа. Като пясък да ми полепна под клепачите: зъркелите ми взеха сами да се затварят. И тогава… понеже вече не ми оставаше друго, пък не знаех как ще прекарам нощта срещу двайсет и трети, реших да подремна малко, ама ей тъй, с ококорени очи. Реших да опитам един сеанс, понеже все си има нужда и от тия хитрини на тайния агент.

    И тъй, гледайки неподвижно в пространството пред себе си, представих си, че съм си у дома. Баща ми си пийва от контрабандното вино и се прави на такъв, какъвто не е, мама разправя все същите епизоди с яка поука накрая, а сестра ми Юлия кротко седи в компанията на няколко любопитни съученици и ту разплита, ту заплита крайчето на русата си плитка.

    Пустата му Юла! Дай й подаръци да получава!

    Само мене ме няма. Но аз всъщност съм там, между тях. Наблюдавам иззад полуоткрехнатата врата, пафкам си цигарката, пийвам си от леко разредената ракия и слушам някакъв ужасен реквием, да кажем, в ла-бемол, си-диез или нещо подобно, който реквием се носи на талази от разбичканото радио. И тъй си ми е добре, че съм отново сам със себе си и все тъй бдя над тоя глупав допотопен свят на нашите, че хем ми се реве на глас, хем ми иде да запея.

    Въобще, чувствах се едва ли не като оня смахнат образ от оная книга***, дето все си слага и сваля червения ловджийски каскет и все му се фирка, и той все си пилее парите из разни тъпи бардаци и проститутки в оня луксозен Ню Йорк, а пък сестричката му Джейни е такова очарователно хлапенце…

    И в тоя миг усещам ацетоново-мазен глас да ми диша в ухото:

    – Хей, миличък! Какво правиш тук?

    Тръснах глава, събудих се тъй, сякаш никога не съм заспивал, и хвърлих безчувствен поглед към симпатичната дама от бензиностанцията. Тя от своя страна изглежда си беше адски остроумна, облечена от глава до пети в кожен гащеризон с огромна емблема на фирмата "Shell" върху циците, дотолкова беше в настроение, че повтори и потрети тъпия си въпрос. Уби ме това момиче! Какво ли толкова очакваше да чуе?

    – Хайде, пич! Вдигай си чукалата! – намеси се в нашия разговор мъжага с боне на танкист и черна яка на орангутанския си бял гащеризон. Имаше вид на човекоядец, само че без ония алуминиеви халки на ушите.

    Все пак направих му уважение, изслушах и него. Поседях известно време, доколкото бе възможно да ме изтрае, поседях тъй, за тежест и самочувствие, и после – нямаше как! – ням, твърд като скала, вдигнах се и поех уверено към София. Просто подчиних се на временното преимущество на врага. Понеже съм запомнил, че печеният таен агент не си рискува тъпо живота и мисията, а изчаква благоприятно развитие на ситуацията; понеже ситуацията, разбираш ли, никога не се застопорява на едно място... и когато назрее Моментът, с добре премерен скок се хвърлят на врата на престъпниците и ги обезоръжават мо-мен-тал-но.

    Излязох от осветеното пространство край Корабчето. Продължих срещу разбеснелия се леден вятър нагоре по стръмнината. Крачех срещу хиенските очи на профучаващите коли и дотолкова съм се разсеял, разконцентрирал и прочие, че изведнъж се пипнах за китката на дясната ръка и се разкрещях до Бога: "Майчице, часовникът! Къде ми е часовникът?"

Plovdiv, 23 jan. 1968 – redact. 11 mar. 2016

_____
* Начало на разказа „Идеален ден за лов на рибка бананка” (1948), вж. http://www.imdb.com/name/nm0758409/bio?ref_=nm_ov_bio_sm & http://www.capital.bg/light/istorii/2010/02/05/853445_obideniiat_genii/

** Когато писа тоя текст (1968), където въображаемо и реално се сплитат, авторът (1947) бе 20-годишен, живееше на квартира в квартал "Слатински редут" над жп-гара Подуене, на улица "Петър Митов" № 8, в единствената къща на възвишението, в чийто двор имаше три огромни кипариса, при двама разкошни бездетни хазяи: леля Катя и чичо Георги.

*** Персонажи от "Спасителят в ръжта" на американския писател Джеръм Д. Селинджър (1919-2010), известен най-вече с новелата „Спасителят в ръжта“, издадена през 1951 г., и особено с това, че не е публикувал нова книга от 1965 година насам и не е давал интервю от 1980 година досега.