Царица е розата – лъха печал
и богатства, които не съм преживял.
Карамфилът е скучен – любовник заклет.
Нарцисът има душа на поет.
Полюшван от вятъра, макът в полето
навява ми спомени детски в сърцето.
Синчецът следи маргаритката бяла
както оченце преследва мома напращяла.
Минзухарът е свеж възклицателен знак.
Кокичето... Знаем го колко и как
в мразовитата пролет пробива снега,
и значи, храбростта му не е шега.
А пък лалетата – като мометата –
шумни девици с напъпили цици.
Гергините – като балерините,
с техните пусти колосани фусти,
целите – разкошно предчувствие.
Но ето че твоят гербер червен
избухва пред моя взор удивен и
виждам това зачервено петле
как над боклука изпъва вратле –
над вонящите люспи,
над огризките гнили
от банани и тикви,
от зелки и сливи,
над цялата славна смрад на пазара,
покрай сергиите мръсни и тротоара.
Продавачката казва:
– Да увия ли, значи,
три цвята в хартия за две десетачки?
– О! Достатъчен ми е и един.
– А какъв си харесахте,жълт
или син?
Един без луксозна хартия, от
тез
ще ви
струва ни левче по-скъпо от шест.
Шест лева... и
ще отнесете един
на своя любезен и мил господин.
Какво са шест лева! О, нищо не са, но
когато ги нямаш, тъй много са те, и
срамежливо, с въздишка в гласа
питаш за гербера в кофата смет.
– Тоя ли! – продавачката сива
боцва те леко с усмивчица крива:
– Вземете го, моля. За вас
е. Безплатно.
И ето, ти идваш с цвете в ръката,
ти влизаш тържествена в моята стая
и аз,
като виждам това, вече зная,
че дошла си и вече оставаш у мен
с тоя гербер в ръката до сетния ми ден.
Дълбоко провинциалният театър на живота със
странностите, с типажите си е в състояние винаги да ни изненада, да ни
докара до потрес, да открие истини за човека, които инак едва ли бихме подозирали.
ДАНЪЧНИЯТ АГЕНТ
– Трябва да знаеш, че те обичам –
рече в едно делнично утро на април Поли на приятелката си Илка, докато двамата
се гушкаха в завивките на спартански обзаведената хотелска стая в
провинциалното градче Б.
Поли Мрожек Христосков беше данъчен агент и наред
с това кротък съпруг и строг баща на три пухкави създания; странното му
чешко-българско име се появи дори в списание "Модерната жена" като образец за
съвременния млад мъж, но това, разбира се, не му пречеше да гледа на нещата от
живота със суетността на тридесет и шестте си години, когато мъжът гори от
увереност, че във всичко трябва да личи собственият му почерк и стремеж към
щастие.
За това изявление пред приятелката си
Поли се бе подготвил старателно и в течение на много време. Поначало чужд на недомлъвки,
той не бе склонен да търпи неяснота в отношенията си с околния свят. Ето защо
повтори, че и потрети "Трябва да разбереш" и тъй нататък, от което естествено
фразата изтъпя, обезсмисли се обезсмисли, обезмасли се (образно казано) до там, че доби
вкус на стърготини, тъй като двамата току-що се бяха любили и самият Поли,
честно казано, дори го мързи да си отваря устата, а левият му крак виси извън леглото непокрит, с релефни следи от червените му чорапи, та го гледаше
тоя свой крак хем с досада, хем изненадан, че това е единият му крайник, кой
знае по каква причина отделил се сякаш от тялото.
Нощта, която остана зад гърба им,
според приятелката му трябваше да е последната им авантюра, понеже "както
на вас, мъжете, ви е добре известно, момиче на двайсет и седем в края на
краищата се открива изправено пред дяволския въпрос кога ще ражда деца, па и
кога най-после ще свие гнездо с някой самовлюбен паун или сокол скандалджия". И
тям подобни.
С такива трезви философски размисли,
изпаднали в кротко и мързеливо противостоене, двамата – Илка и Поли, не знаеха
как, Боже мой, да се отърсят от неприятните чувства, които ту него, ту нея – но не едновременно,
ги обземат. Завила се до носа с одеялото и чаршафи, увонени на хлорна вар,
младата дама демонстративно му обърна гръб и от около десетина минути отказваше да разговаря. От това пък той се горещи... е, не пламенно, а колкото му позволява
обзелата го сладка леност.
Хотелът и градът са му до втръсване
познати. Минимум два пъти месечно жененият верен съпруг, според Поли, е в
законното си право да си позволи лукса да преспи с някое маце, но тъй като си е
уреден във всяко отношение, противно му бе да рискува с "жрици на
любовта", та се спря на крехката, че и симпатична, като се усмихне –
сервитьорка от ресторанта току зад жп-гарата. Два пъти в месеца Поли целува
жена си по бузката (жена му е къде-къде по-хубава от Илка) и с вид на
дълбоко разстроен съпруг, яко привързан към семейството, обаче няма как –
трябва да се работи, се отправя на двудневна командировка по служба, т.е. ще им
разкатае мамката на ония провинциални мошеници, дето не си внасят данъчните
отчисления. Това, както всеки ще се досети, са дни, когато Илка почива по средата на седмицата, което за двамата тайни любовници се явява
най-романтичният празник. Забраненият плод е адски вкусен, каквото и да си
говорим, нали!
Жената на Поли е учителка по
литература, умна, интелигентна, с усет към красивото; в обществото на приятелите
му се ползва с респект при сбирките с женорята и дечурлигата на чаша кафенце и
домашна ракия и безспорно е институция, в чието мнение компанията се вслушва. С
мълчанието си дори успява да поддържа не само за себе си, но и за своя съпруг,
образа на човек в равновесие и хармония с природата и обществото.
Поли се старае да й угажда. Купува й
туй-онуй, което с учителската си заплата тя не успява да си купи: бутиково кожено
палтенце, меки кожени ботушки с висок ток, позлатено колие. С госпожа жена си редовно ходят
на опера и театър – неща, които не му доставят радост, но се налага да приеме;
отива, сяда до своята литераторка и час и половина - два часа зяпа разсеяно
бутафорните костюми и прически на актрисите, а когато хората около него изръкопляскат,
ръкопляска и той, даже става на крака и скандира бурно, ако публиката наоколо се вълнува.
По пътя за дома обсъждат представлението,
по-точно – съпругата прави литературен разбор като какво имал да каже
режисьорът с именно тоя тип интерпретация, как се представили актьорите и
прочие. Госпожата говори с обичайния си нравоучителен тон кое как е, сполучливо
или не дотам, а Поли си позволява единствено да вметне някое "Ах, колко си
права!", колкото да тече гладко анализът.
Вкъщи ги посрещат техните три дечурлига,
и едва тогава за Поли настава време за кикотене, за отдих от уморителното
интелектуално мероприятие. Той не е приказлив и децата му доставят усещането,
че е жив, като се боричкат и вършеят върху него. За какво мисли в
тоя момент таткото на трите невръстни момченца? По тоя въпрос няма да гадаем.
Илка спусна крак от леглото, допря
студения под и го пъхна отново под завивката: "Бррр-р-р, че мразовито!" Хотелът
бе зад местната жп-гара. Има акациева горичка отсреща, чува се песничката на
кос, чучулиги, синигери и дявол знае още каква перушинеста фауна. На стотина метра
оттук е ресторантът, където работи Илка, а грохотът на пристигащи и заминаващи
влакове, както и тенекиеният глас на гаровата информационна уредба на талази - на талази нахлува в стаята. Вони на напечени от априлското слънце траверси.
Най-сетне младата жена се измъкна от
леглото, и като заподскача от крак на крак, прекоси на пръсти стаята, спря за
миг, изпънала шия, да види нещо зад прозореца долу, което привлече вниманието
й, и по тоя начин, ако някой от улицата вдигнеше поглед, би видял голата Илка
в рамката на големия хотелски прозорец, т.е. тяло с пухкаво задниче, удължена талия и
розови от сутрешния хлад малки гърди. В следващия миг Поли, който лежеше с гръб
към тая нежна картина и се мъчеше да оприличи на нещо познато мухлясалото петно
върху стената, чу сподавения шепот на приятелката си, докато тя отива към
банята.
– Той ще дойде, ще дойде – повтаря тя
шепнешком. – Той пак ще дойде...
Поли чуваше звука от течаща вода,
която пълнеше ваната, изчака известно време и сам стана, приближи до прозореца
да надникне, ала не откри нищо обезпокоително на улицата. Светлосин форд бе
паркиран на отсрещния тротоар, това беше всичко, та бързо се облече и слезе
долу. Във фоайето, ако не брои камериерката, която бръмчеше с прахосмукачка
върху килима, нямаше никого. Показа се на входа, огледа открай-докрай улицата,
потънала в мараня – и нищо!... Изкачи се с няколко скока по стълбите, блъсна
вратата, но тя се оказа заключена. Задумка с юмрук.
Гола и разтреперана, малката
сервитьорка открехна вратата на една от стаите на втория етаж в хотела на
провинциалното градче Б. и пусна край себе си любовника. Той надникна в банята
да се увери, че друг освен тях двамата не се спотайва тук, после отиде,
превъртя ключа в бравата на хотелската стая, и като обгърна раменцата на
хленчещата, на ръце я отнесе до леглото. Подир десетина минути двамата си
бъбрят цинични глупости, тя палаво духа в ухото му, той – зачервен от кеф, хапе
връхчетата на гърдите й.
Всъщност, мъжът, на когото тя имаше
намерение да стане законна съпруга, съществува единствено във въображението й.
Никой от постоянните клиенти на ресторанта край местната жп-гара не си дава
труд да ухажва угриженото момиче. Единственият, който стори това, е данъчният
агент Поли, щастливо женен за интелектуалка, типичен градски мъж, несретен в
семейния си живот. Тая негова тайна авантюра, може би заради опасностите, които я
придружават, укрепна и му създаваше чувството, че е любим. Ето, момичето, с
което се е любил допреди малко, лежи във вонящите на хлорна вар хотелски чаршафи. Загледа клепачите й, русия мъх под вирнатото чипо носле, плътните й устни с едва
забележими бръчици в ъглите, тънкото й вратле, и като вижда това богатство, русата й късо подстригана косица, готов е с нокти и зъби да
защитава правото си на щастие.
В единайсет и трийсет сутринта,
залепен за вратата на стая 204 в местния хотел, мрачен тип слухти за шумове
откъм вътрешността на помещението. С фигура на някогашен атлет (офицерска
стойка, бирено коремче, вид на бохем, свикнал да се отнася с жените като с
чуплива стока, в костюм с вратовръзка), тоя мъжкар допреди няколко месеца беше занаятчия оксиженист със собствена работилничка в центъра на Б. Беше си наумил,
че е дошло най-сетне времето да се задоми. Мъжът се жени когато си ще, момата –
когато я поискат, нали тъй ни повтарят от памтивека! Ето защо, след като преотстъпи
на добра цена ателието, в което бе минал почти целият му живот, и като
пресметна, че с парите от продажбата спокойно може да изкара поне двайсетина
години, при известен моден шивач, си поръча костюм, наниза на лапите три златни пръстена, окачи на врата си златен синджир с позлатен разпнатия Исус и тръгна да си дири вярна жена. Тъй в обсега на амбициите му да се
обзаведе със семейство оксиженистът откри момето от гаровия ресторант. С набито око на
занаятчия оцени изгодата от евентуална сделка
"запознанство с цел брак" и от месец ходи по петите на Илка. Не, не я
ухажва, само й дава да разбере, че има бол пари, дом, и тъй като е над
шейсетте, не му остава друго освен да я направи законна съпруга. На което Илка
отвръща с мълчалива погнуса. Натрапникът е последният мъж, за когото би
се омъжила. Жените не говорят със съответните мъже по тия въпроси, нали!
В единайсет и трийсет и осем някой
почука на вратата на стая 204, натисна бравата. Поли скочи от леглото, зашляпа
бос през коридорчето. Ослуша се. Сърцето му биеше в гърлото чак. Върна се да се
облече. Наведе се над оная, която тихичко като дете похъркваше, прехвърлила
бедро върху завивката. На пръсти младият мъж се отдалечи към прозореца, открехна го и прекрачи в съседната стая 206, притвори балконската врата подире си. Срещу
номера на тая стая рецепционистката е записала неговото име. В целия хотел
между 204 и 206 само има възможност за дискретна връзка; тъй Поли се беше застраховал от изненади. Сега лежи, пуши цигара от цигара и усеща сърцето му
как изтласква кръв чак до слепоочията.
Като пробва веднъж-дваж с почукване,
възрастният вади връзка ключове, опитва ги един по един, внимава да не вдига
шум. Малко преди дванайсет в хотела настъпва затишие. Обитателите на стаите са
из града, двете чистачки и рецепционистката са на обяд, тъй че оксиженистът и
това е взел предвид. Единият от ключовете превърта в гнездото и ключалката леко
щраква. От радиопарат наблизо прозвучава сигналът, с който обявяват точното
време (дванайсет по обяд), когато среброкосият, промъкнал се в стая 204,
заключва отвътре, дърпа завесата и завесата с меко съскане се плъзга по шината.
Всичко това Поли чува от съседната
стая, но как да се намеси, Боже мой, как! Нима ще иде да изкрещи: "Хей,
приятел, извинявай, ама си се вмъкнал в стаята, дето спи моето момиче, съкровището
на моя живот. На тебе тя не ти е никаква и много ще се притесни, ако те усети".
Да, бе! Лесно е да се каже. Ами ако оня тип изръмжи на него, на Поли, ако се
сбият двамата, например, ей тъй най-случайно си посегнат един на друг с юмруци,
както се случват тия неща между мъже? Какво ще помислят хората? Ще помислят,
че си няма друга работа, освен да слухти. Такъв скандал ще стане, ле-ле!
И сред скандала кой! – Поли – човек с име, с авторитет в обществото, с кариера
в професията, в живота и прочие.
А да се примири ли, че при
най-близкото му същество на тоя свят е влязъл натрапник? Ей сега ще скочи,
ще фрасне с юмрук идиота… Да, бе! Лесно е да се рече, обаче я иди се прави на
мъж в тия свирепи времена! И после – полиция, следовател, адвокати, съдия, вестникари,
кой чул, кой не дочул. Младият мъж от стая 206 тъй цветно вижда целия цирк, че
потреперва от погнуса. Ай че драма!
В дванайсет и двайсет Поли чува как иззад
стената нещо тежко се изтърсва на пода. Чува пъхтене, писък, плесница отеква.
Като че пружина го изстреля към балкона, откъдето да надзърне в съседната стая;
пердетата обаче му пречат да узнае каквото и да било.
Няколко пъти Илка се мъчи да изкрещи,
езикът й се вдървил, от гърлото й хрипове излизат. Успява все пак да освободи
едната си ръка, замахва. Удря натрапника между очите. От болка оня се лови за
лицето. Тя грабва одеялото, увива се, изтичва на балкона. Похитителят хваща
одеялото. Тя се отскубва. Озовала се внезапно зад гърба му и за да го отдалечи
от себе си, с двете си ръце с дива ярост го отблъсква. Оксиженистът
неестествено, като тюфлек, се премята през ниския парапет, полита, удря се в
ръба на козирката над парадния вход на хотела, рухва върху тротоара.
Половин час по-късно, като размазва
сълзи и сополи върху брадясалата си немита физиономия, местен клошар сочи
пребледнялата, разтреперана като суха тръстика сервитьорка от ресторанта зад
гарата:
– Знам я тая. Сакаше я Кръсте за жена да я земе, а она го не ще.
Кръг от зяпачи, както и от вечните
местни мързеливци, както е във всяко провинциално селище по света, стълпили се
в непоносимата жега пред хотел "Романтични нощи", гневно бръмчи.
– Бий го парата наш Кръсте... –
продължава свидетелят на току начеващото разследване за убийство, блещи очи към
синия форд, паркиран върху тротоара отсреща. – Какво искаше Кръсте, господа! Да я направи
щастлива. Щастлива да я направи искаше, ама курвите, господа, насита нямат.
По същото това време в жежкия душен следобяд, настанил се удобно в първокласно купе с климатик на последния
експрес към столицата, Поли се връщаше безвъзвратно и завинаги към луксозния
апартамент при ужасно скучната си и внезапно опротивяла му до смърт изискана
интелектуалка.
Човек живее повече с илюзиите си отколкото с реалността.
РОЗОВА ПАНДЕЛКА
За младия мъж, изтегнал се в крайно неудобна поза –
със задник, хлътнал в дупка между две пружини на стария разнебитен фотьойл и единия
крак положен върху бюрото с пишещата машинка, а другия върху рамката на прозореца, тоя ден бе от многото изпълнени с отегчение дни напоследък. Тъкмо разглеждаше лекето на ризата от снощната сантиментална вечер с едно до болка втръснало му същество върху дебелите персийски килими на "Ню Отани", мъчеше се – за кой
ли път! – да пренареди мислите си в поносим вид.
– Много пушиш, момко,
много пиеш! – озъби се на отражението в огледалото. Държеше нащърбеното
парче стъкло, сякаш е пълен с бълхи пес, който на всичко отгоре помахва
дружелюбно с рунтава опашка и ти я завира в устата. – Имаш развален седми
ляв горен. Идеален кариес. Едно нещо да е идеално у теб, и ей на, шибана съдба!
– продължи да се терзае, задълбал с нокти вляво от носа по-едрата от двете появили се гнойни пъпки.
Девет вечерта, когато чиновническият свят отдавна е изпълзял от хилядите канцеларии и човек, ако не е
седнал в някой разкошен ресторант, най-малкото би трябвало да се прозява срещу
телевизора у дома. Бе една от първите пролетни вечери на март, въздухът
ухае омайващо, подканя към авантюри, мераци просто висят във въздуха, обаче в стайчето, преградено с талашит от трите страни и запълнено с рулони вестникарска хартия, вони на спарено, чак се не диша.
Тоя ден личният състав на треторазрядното
столично вестниче почива и чистачката естествено я няма да почисти поне
фасовете от препълнените пепелници, да не говорим, че някой трябваше поне леко да
открехне прозореца. Огромната сграда тъне в мрак. Четирите етажа
по-горе пустеят и портиерът вечеря сухоежбина в кабинката си, а ето
телефонът в бардака звъни като на пожар, но младият мъж дотам съсредоточено се
е заел да си изстисква пъпките, изкривил очи, че изобщо не реагира. В края на краищата, трябваше да прекъсне
заниманието, ядосан, че някой, вероятно от сътрудниците на вестника, толкова се натиска да бъбри по телефона с редакцията точно сега.
Протегна се, доколкото можа да се протегне от
неудобното си положение, но не успя от първия път да достигне апарата, който
дрънчеше на поразия. Поседя, размишлявайки какви действия да предприеме срещу
тая аларма, без да вдига задник от своя трон,
но понеже мозъкът му нищо не измъти, пак се зае с пъпките, приведен над огледалото.
Минаха десетина минути, а
пожарната команда върху затрупаното с какви ли не хартии бюро не престава да
наддава вой. Най-сетне младият мъж се накани да стане. Тъкмо вдигна слушалката, отсреща затвориха. Почувствал се като хлапе, на което са обещавали захарен памук, самотният обитател на редакцията натисна с пръст
вилката на телефона, завъртя шайбата. Докато набере цифрите обаче
желанието му да разговаря се изпари и хлопна слушалката, взе да рови из
джобовете си, изкара сплескан пакет цигари от най-евтините и си запали една.
В същия миг на другия край на големия град симпатична
млада дама води тънки преговори с майчето за някакви пет лева, които… е, не са
кой знае каква сума, но пък – кога ги няма, човек не би могъл ни да пие
едно малко ликьорче в луксозна обстановка, нито да пуши нещо по-така.
Запретнала края на полите на яркочервената си рокля с цепка отстрани, кажи-речи,
до кръста, младата дама като амазонка бе възседнала стола тъй, че
бедрата й се откриваха, което пък дразнеше майчето.
– Ако тате не беше в Швейцария… –
подсмърча младата дама, ала беше прекъсната от майка си – възрастна накокошинена
госпожа (накокошиненият вид идеше от прическата, не от лицето, едро като
масивен диван от минали епохи), та госпожата зина и не затвори уста десетина
минути, на което щерка й отвърна със стиснати устни, въплъщение на фразата "Убий простака с мълчание!"
Назряваше кавга. И за какво, моля ви
се! За мизерни някакви пет лева.
– Татянче, мама, в гроба ще ме вкараш
– примирено рече госпожата.
– Тате да не беше в Цюрих… – разхълца
се Татянчето и скри лице в шепи.
Това впечатли възрастната дама и тя
се зае да утешава дъщеря си, която не желаеше друго от света, освен тия мизерни
пет лева. И ги получи, както хълцаше уж, а в действителност се хилотеше в
шепи. Когато слизаше по стълбището на луксозното жилище, построено от баща й, висш чиновник в президентството, Татяна рязко се обърна, и като откри, че майчето
я следи с поглед на сокол иззад тюлените завеси, яростно й се изплези. В следния
миг тъмнината я обгърна, а двайсетина стъпки зад ъгъла русоляв мъжкар отвори
вратата на розово бентли. Без думица да рече, тя се намести върху седалката до
него, докато русолявият включи стартера, двигателят замърка, мощната
машина, плъзгайки се безшумно, ги понесе по булеварда към центъра на
града. На кръстовището зад Орлов мост бентлито едва не връхлетя върху странно
същество в женска дреха, което се придвижваше с помощта на две патерици; с миловидно женско личице и гротескно разкривено от природата тяло, то сви покрай Перловска река в посока Военната академия.
– Уф – въздъхна Миряна, като видя
гърбавата.
– Какво има? – осведоми се
мъжът.
Отговор не последва. Минути по-късно тия двама седят на диван в бара на хотела, дето е отседнал мъжът – късо подстриган
блондин с розови бузки, дори симпатичен, да не се брои квадратната му
челюст, внасяща нещо първично към общо взето интелигентното лице.
– Вървят ли нещата, Томчо? – рече Татяна
между две глътки от конячето, и тъй като събеседникът й не я чу, понеже
се бе вперил в изхода на хотела, или не желаеше да дава обяснения, та
седеше унило заврял глава между раменете. Истината бе жалка, ако трябва да говори как му вървят работите.
Том, когото на подбив приятелите наричат Джоунса, колкото и странно да е, се явява литературен
консултант на щат към проспериращо местно издателство, пробутва за телевизията чат-пат
сценарий за някое шоу, като да кажем онова с противния Христо Сираков "Милионер търси съпруга" или набиращото
огромен интерес сред драгите теле-зрители "Игри на късмета" с Румен Луканов, цвъкано с реклама на паста за зъби "Блендамед", хапчета за оросяване на мозъка, лепило за изкуствени
ченета "Кортега", мазила с изключителни качества да изпъват бръчки, сапун, гащи, автомобилни гуми, показно за добрата домакиня с лигавия Ути Бъчваров, както и с прословутата Леля Мара, която предпочита евтин прах за пране, който вони на теменужки, пред прах от най-престижна марка. Човек на изгодата, играч в
личните връзки, Джоунса вече трета седмица ухажва Татянчето чрез бентлито на братовчед си Тони
Говедото от Каспичан, както и с неособено високите хонорари от халтура по медиите успява да закрепи тая приказна тяхна идилия. Татянчето пък го
цени, че не е изнежен глезен главок на мама и тате, че въпреки оскъдицата,
в която тъне, създава около себе си впечатление, че е адски заможен като Бъкингамския
принц. Цени го за галантността, за жестовете му. Като млада жена, харесваше й
да усеща как я поглъща с разногледите си очи, бъбри за поезия, графика, живопис, клюки от софийската опера и балет, накъсо, всичко от репертоара на типичния сноб, който чудесно си знае, че е сноб, ала не се крие, ами се гордее с това.
Оставяме тия двама в луксозния столичен
бар, за да надникнем към оная, която преди минути розовото бентли щеше да
блъсне на пресечка след Орлов мост току срещу Военната академия. Кръц-кръц-кръц
носи се с нея в тъмнината. Наближава десет и под едва започналите да се
разлистват кестени по булевард "Руски" вече се прегръщат и целуват любовни двойки. "Обичам те" – казва той. "И аз" – отвръща тя, гушнала го плътно през кръста, докато при внезапен прилив на мъжественост той реши
да я отведе в квартирата си, в квартирата на приятел или в мансарда, която дели с вечно сънливия си съквартирант студент или едва начеващ университетски преподавател.
Всичко това гърбавата знае, защото
е човек с фантазия, и колкото и недъгава, е едва на двадесет и няколко, полъхът на пролетта кара и нейното сърце да тръпне пред нещо,
заложено от природата у всекиго от нас. Влюбените, като се разминават с
вечно съпровождащото я кръц-кръц-кръц на дървените патерици, пожелават си нещо. Тъй казват: видиш ли поп, коминочистач, куц, гърбушко, пожелай, че да ти се сбъдне
мечтата.
Пенсионера-портиер в канторката на
университета тая нощ сън го не лови. Лежи в светлинката на газената лампа,
че токът преди час кой знае що спря, лежи и смята доходите от пенсийката и от службата в сграда, чието име даже не го интересува. Чук-чук – откънтява стъклото, та с пъшкане, кашляйки, се измушва от дървения нар, пули се в обляното от лунна светлина
преддверие. Току иззад стъклото вижда нещо като вързопче, само че по дългите
сламеноруси косици, разпилени върху раменцата, разбира, че това е момиче, може би фея. Отключва старецът, пита:
– Как може по туй време, госпо… – Но спира: – О-о, Ванче-Капитанче! Какво те води насам?
Ванче-Капитанче мълком се промъква покрай него и от коридора на огромната сграда отехтява онова познато кръц-кръц-кръц. Портиерът я познава, затова удря ключа на вратата и
се прибира в канторката. В крайна сметка, нали! – щом Ванчето идва в десет през
нощта, може да е също тъй редно посещение; значи, има защо; още повече –
това е Ванче-Капитанче, дето пише разкази за красиви и силни хора,
Ванчето, дето е кротка и тиха като едва покарала ръж.
Тая нощ самотният млад мъж, който бе обърнал гръб на света, беше се затворил в редакцията на студентската многотиражка, има посещение. Вътре е мръсно като в бардак, но
дамата с патериците се държи като аристократка, като същинска
лейди.
– Извинете, нали нямате нищо против да ползвам
телефона?
– Да, да – рече той с пренебрежителен
жест, като се питаше кой вятър довя Ванчето по време,
когато не ще да вижда жива душа наоколо.
А Ванчето се изкатери по дървения стол
като по скеле, изправи се, стъпила върху седалката, и като придърпа телефонния
апарат, положи го върху стола, слезе пак на пода, повдигна се, гушна с
две ръце апарата и го отнесе при рулоните хартия за утрешния брой.
Седна в крайчеца, зиморничаво се загърна, постели носна кърпичка върху колене и
завъртя шайбата на апарата, както й бе в скута. Въртя тъй замислена, набира милион номера, а никъде май нямаше късмет. Младият мъж я стрелка все
по-ядно, гледа я лошо през рамо, както се е забил като гвоздей в букова талпа между разтегнатите пружини, съжалява, че не се е сетил да залости вратата. Хай върви
се оправяй с тая любителка на нощните авантюри през март!
– Ах, Митя-Митенка, привет! – чу възторженият
тих глас на Ваня. Приведена над телефона, стиснала с две ръце несъразмерната за
ръста й слушалка, тя се оживи: – Чудни, невероятни работи, ще знаеш, Митя! Де
да знам, може би е от това, че... Ами, не-не! Не съм искала да кажа такова
нещо... Просто едвам, ама едвам те открих. Ей-й-й, ама пък и ти нещо съвсем се
изгуби напоследък, признай. Какво-о-о? Търсил си ме! Че аз къде ще да съм била?!
По всичко изглежда чешитът отсреща е голям шегаджия – мисли си неволният свидетел на среднощната олелия по
телефонната мрежа. Иронична усмивчица вече цъфти на лицето му, усеща болезнена нужда
да скочи и да си намери цигарка от бюрата на колегите вестникари. Надигна се,
разкърши гръб като атлет, залови се да претърси кътчетата, дето може да
открие тютюн. Уви, издирванията нямаха успех, та с гнусливо изражение
разрови купчина фасове, избра по-недопушен, поизглади го с пръст,
запали и блажен се изтегна гърбом към гостенката. Тъй де, на всеки пълнолетен гражданин на Републиката се полагат чат-пат наслаждения.
А гостенката, гушнала телефона,
очевидно е в разгара на романтична история, която се вихри нейде край…
Боже мой!... Край Одеса.
– И излизаме вечер в белите си
летни костюми да се разхождаме по брега на залива. Аз съм боса, в копринена рокля с гол гръб и дълбоко деколте. Да-да-а, виждам
твоята вила, представям си я, все едно съм там. Виждам и крепостта на възвишението, с назъбените стени и кръглите кули, с огромните тъмнозелени кипариси. Спомняш ли си? А, Митя?...
И се разхождаме под ръка по алеята край брега. О! А колко едри са звездите над
Одеса... Стоим, значи, ний двамата с теб на брега. Това е обрасъл с тръстика бряг,
има дюни. Хващаш ме за ръка и ме водиш сред пясъчните хълмове. И се отпускаме
на пясъка. Събличаш дрехите си, тръгваш към морето. Помниш ли морето, мили!...
А аз стоя на високия бряг сред тръстиките гола-голеничка и чакам да излезеш
от водата. Устните ми са розови, изпръхнали, болят. Ами че ти много лошо целуваш,
дяволе, тъй да знаеш. А пък не бива тъй. На утрото, щом хоризонтът над морето порозовее, се връщаме мокри и уморени. А в хотела спят. Раничко е.
Пазачът в къщурката на двора, и той спи. Гледаме го как ни отваря
вратата и се прозява. Прекосяваме алеята с цветята. Да-а! И после в
хотелската стая още два пъти, миличък, ми се нахвърляш. А че как да ти
откажа, мили, нали и аз те желая...!
Настава пауза. Майтапчията отсреща
май също има що да добави. Младият мъж допушва трети фас, и преди да е догорял, без да се гнуси, рови с треперещи пръсти из купчината фасове. Еврика!
Открива цяла-целеничка цигара, пречупена на две, пооглажда я, притиска скъсаното
между палеца и показалеца, сладко припалва.
– О-о, той пееше тъй хубаво в ония звездни вечери! Винаги съм си падала по Том Джоунс. Не се занасяй, мили,
аз преди всичко тебе обичам. Миличък-моичък, как е възможно изобщо да ти мине през ум,
че... Не ме карай да ти го казвам! Сам трябва да се досетиш какви са ми чувствата
към теб, нали? Да, бе, да! Сестрински, ама съвсем сестрински!... Обичам, значи, да
си седя с теб в опразнения ресторант на брега на морето. И да чувам тътена на вълните, а хотелът глухо да гърми и хем да е страшничко,
хем ужасно приятно, че сме заедно. Питаш, какво обичам... Ами-и, обичам-обичам... Обичам вкуса
на кафето след сън...
Усмихва се с поглед, обърнат навътре в
себе си, та младият отшелник, любител на фасове, както се е полуизвърнал
да я съзерцава през рамо, дотам се е отнесъл, че огънчето гори пръстите му.
Тръсва ръка, хвърля недопушения фас в пепелника, и гледайки крадешком
тая неканена телефонна терористка, решава, че тя наистина изглежда хубавичка от
такъв ракурс, особено при лунно осветление, че ток няма. А оная, която портиерът нарече Ванче-Капитанче, продължава захваната кой знае как фраза:
– ...Обичам, разбира се, и вода.
Знаеш ли къде е най-сладка водата? А, мили! Знаеш? Или не знаеш?... Е, как може
да не се досещаш? Да, аз съм твоето момиче, не е нужно да го повтаряш. Разбира се от само себе си. А водата в пустинята е най-сладка, миличък, понеже в
пустинята човек е най-жаден. Така-така, сам си се сетил... Точно
тъй, мили. Жаждата прави едно или друго на тоя свят
прекрасно.
Пое дъх. Гърдичките й се издуха, както бе подпряла брадичка с юмруче. Изхлипа. Сълзичка се търкулна по
бузата:
– Обичам водата, когато съм жадна. И
въздуха обичам, особено лекия ветрец обичам. Не ставай смешен, мили.
Да-да, защото... кой знае защо, ние не можем без глътка въздух повече от
няколко минути, а въздухът е като свободата, мили мой. Свободата, това е самият
въздух. Да се усещам свободна, да се усещам нужна на някого. Помниш ли Одеса?
Дявол те взел, продължавай. И кипарисите сред цветята, и тях,
разбира се, обичаме. И ние... Не, аз… аз тръгвам. Тръгвам си. Не мога
повече, не мога, не мога повече да издържам. Късно е. Не ме разубеждавай. Ето, затварям телефона и край!
Беше тъй неочаквано, че младият мъж
едва не глътна фаса, задави се, чак се закашля. А Ванчето бърши носле с кърпичка. Довлече телефонния апарат, вдигна го с две ръце над глава
като гира тоя апарат и го положи върху бюрото, извини се за безпокойството, рече лека
нощ и излезе.
След минута пожарната команда в
телефона тъй се раззвъня, с такъв вой!
– Скъпи, можеш ли да ми обясниш що цяла вечност ми даваш заето? – обажда се леко подпийнала дама. –
Никаквецо! Длъжна ли съм да се въртя наоколо само да ти припомня, че ми
дължиш петдесет лева. Петдесеттачка, глупако, дето ми е ужасссно
нужна веднага! Криеш ли се в оная дупка, в оня кокошарник, а?
– Ама поча...
– Не ти ща смахнатите оправдания.
Знам какъв си лъжец и гадняр и си измислил как пак да ме метнеш, обаче...
Възползва се от паузата, че отсреща оная
тъкмо се разкашля: дявол я знае какви ги върши, повръща ли, що се дави... и в скороговорка успя да каже:
– Да знаеш, душицо, сакато едно… да
го съжалиш, ми окупира телефона, не го остави заради
някой си Митя от Одеса. Плюс това вързала си розова панделка. И да ти кажа, тая панделка... особено панделката... Е га ти! Смешницата ме уби с розовата
си панделка, направо ме хвърли в оркестъра...
– Какъв Митя от Одеса бе, идиот!? – изпищя гласът от слушалката.
– Знам ли! – Почеса се нервен,
разрани изстисканите пъпки, дръпна ръка, загледа си нокътя. Върху нокътя му кръв. – Уффф! – чеше се зад
ухо. – Май се е влюбила. Ега ти сюрприза, ега ти изненадата, ай сиктир!
Отсреща бяха затворили линията
и пиукащите сигнали откъм телефонната слушалка огласяха тишината. Поседя ням, неподвижен, повъртя слушалката в ръце, захвърли я върху вилката на
апарата. Тая нощ ток няма, няма и да пуснат. Аварията ще да е яка;
утрешните вестници с гробарски шрифт ще турят радостната вест на първа страница наред с пресни свежи новини за последните трупове на ахмаци по магистралата.
Младият пройдоха няма и намерение да отваря на когото и да било. Врътна
ключа и се настани върху трона си. Приятно му е да си седи сам в празната
канцелария на първия етаж на огромната сграда, да гледа как луната се
провира из бухлати бледорозови облачета. Таи надеждица, че портиерът,
няма да допусне друг да припари до неговата светая светих по това време. (По-късно се оказа, че вратата на редакцията не се заключвала. Езичето на бравата изскача, както му се
полага, но пакостлива ръчица изкривила металната планка на касата, което ще рече, че всеки може да
влети как и кога му скимне при пушача на фасове.
Никой до сутринта не се появи.
Минута след полунощ
розово бентли зле удари пресичащата булеварда Ваня Ефтимова, 22-годишна, неомъжена,
завършила преди година руска филология в Софийския университет, автор на
неиздаден ръкопис, сборник романтични разкази, която никога не бе стъпвала
в Одеса, не бе показвала нос извън София, дори не се бе отдалечавала от
квартала около Докторската градина зад Народната библиотека.
Потърпевшата издъхна, без да дойде в
съзнание. Опитала се по диагонал да прекоси кръстовището на Орлов мост. При
сблъсъка една от патериците откриха на двайсет метра и
трийсет сантиметра разстояние върху асфалта, току под единия от орлите.
– Интересссс-но! Интересничко –
цвъкна плюнка през зъби младичкият напет следовател, докато с пластмасова клечица
разбъркваше захарта в първото си за деня сутрешно кафенце. – Тъпчилещов! Ей, Иване, чуеш ли кво казвам? Я запиши и таз дреболия в протоколя. Важно е.
Шедьовърът на Природата, това е влюбената жена. Николай Хайтов
МЕЧО ПУХ
– Здравей! Ка-а-акво
правиш?
– Кой!... Аз ли? –
попита мъжът благовъзпитано, като държеше слушалката на педя от ухото, тъй като
току-що бе изхвърчал от банята с насапунисани бузи.
След известно мълчание:
– Е, как е, как е,
питам, шегувайки се...
– Оле-е-е – откликна на
ехидния тон, дръпна щората да погледне какво е времето навън и приседна с
озадачена физиономия.
– Снощи ходихме на бар – продължи
гласът от другия край на жицата. – Беше ужасно... Ужасно тъпо, искам да кажа.
Мъжете през цялото време се наливаха. Все техните глупости: кучета, коли,
каратисти...
– Какво друго да правят! – рече, па
посегна, откачи хавлията и се наметна, защото беше абсолютно гол и вече зъзнеше.
– Извинявай, ти сега ли ставаш от
сън? – като трънче го боцкаше свежият глас отсреща.
– Ами не... Размотавам се. Нали ме
знаеш!
– А аз от пет съм на крак. Подредих,
правих закуска, изпратих моя човек на работа... И така. Викам, чакай да ти се
обадя.
– Той усеща ли вече? – попита мъжът
спокойно.
– Защо?!... Хайде де! Има ли повод!
– възкликна възмутена. – Кажи де, защо мълчиш?
– Казах го ей тъй – заоправдава се. –
Мъжът ти е готин. И въобще... Сигурно мацките си мрат по такива мъже.
– Кой казва, че не е хубав? Казвала
ли съм!
– Не си, бе.
– Тогава…?!
– Искам да кажа, мъжът ти е всичко, което аз не мога да бъда.
– И това знам.
– Питам се какво толкова намираш у
мен.
– Хайде сега! – чу ядосания й глас.
– Не, наистина. Аполон и Терсит*. Място за сравнение не виждам – с нападателен тон продължи. И тъй като отсреща не
последва отзвук, духна два-три пъти в слушалката. Притеснен: – Ало... алооо...
Чуваш ли ме?
– Всичко чувам.
– Е?
– Какво да ти кажа! Той наистина е готин
и аз много го харесвам.
– Друг на негово място отдавна да си
е дигнал задника да разбере какво става. Аз, например, не бих се стърпял. Като
се знам, в един момент ми писва и си дигам задника да разбера кой ми се
мотае. Не-е, не става въпрос да... Бо-о-оже, тя щом тоя тип си го е пожелала,
какъв смисъл има аз да... Нали? Обаче на всяка цена трябва да го видя тоя
кръгъл нещастник, дето...
– Той знае, че има някой около мен.
– Наистина?!
– Не знае кой е, но и не се
интересува. Веднъж му казвам: увлечена съм по един, седни да се разберем като
хората. А той... Тооой! Знаеш ли той какво ми каза... "Какво е това
любов, бе! – каза. – Що за глезотии! Виж какви сериозни
работи стават по света. Хората виж как изнемогват в тая сбъркана държава.
Митинги, стачки, убийства, самоубийства, палежи, далавери-малавери,
партии-мартии, бизнесът се скапва, доларът пада, цените растат. Някаква комета тия дни предстои да се аканяса в Земята."
– Хм! Комета, казваш.
– Какво да му говоря! А бе, не го
интересува, и толкоз. Иначе отдавна да е...
– Дали те обича? – замисли се мъжът,
като барабанеше с пръсти по нощното шкафче: трам-тарарам, трам-тарарам,
трам-та, трам-та, трам-тарар-р-рам.
– Обича ме, как да не ме обича! Знам,
че ме обича. Обаче в ума му на първо място са кучетата, бизнесът. В крайна
сметка, нали...!
– Какво "нали"?
– Нали всичките си пари по мен харчи!
Когато и да съм казала, че нещо ми харесва, тича да ми го купи. И дали за мен ще
даде и последните си пари, няма никакво значение за него. Той наистина е голям
кавалер.
– Разбирам.
– Знаеш ли какви огромни букети ми е
носил! – рече замечтано.
След известно време мъжът със
слушалката в ръка се разкашля ей тъй, нарочно; стана му неловко, че зъзне, стои като Гюро Михайлов**на пост, та рече със задебелял глас:
– А аз и цветя не съм ти носил. Нали, Мечо Пух!***
– Виждаш ли – подхвана тя отново, –
той е много готин съпруг. И въобще... Много ми е приятно да съм с него в
компания. Все повтаря: "Моята жена така, мойта жена онака. Моята
жена е върхът". Веднъж го пробвах, казвам: ще взема да се разведа с
теб, и той знаеш ли какво отговори! Каза ми: "Пистолет да ми опрат в челото,
няма да се разделя с теб".
– Ти наистина си върхът –
вметна, колкото да спре отсреща потока от думи.
– Изтрепва се да ме хвали и...
Разбираш ли... понеже е висок, строен, силен: и телосложение, и лице... Нали виждам жените как се въртят около него, как му се умилкват! А той... тооой... Ей тъй ще го присвие онова синьо око, и реже изкъсо. Която и да е, ще я тури на място. И на
всичките си приятели дава да разберат, че аз съм му слънчицето. Не дай, Боже,
някой да започне да ми се прехласва, да ми дудне любезности. Уж нищо не прави, кротичко уж си седи на
задника, обаче го усещам какво мисли. Мисли си: и тоя излезе
боклук.
– Браво! Много точно казано.
– А каже ли го за някого, значи край
на приятелството. Край, бе! Ако е въпрос да се бие, много е силен,
само с вида си ги смазва свалячите. Като се изправи с неговите два метра ръст,
и оня подвива опашка: мънка, пелтечи: "Ама аз само тъй, да не си помислиш
нещо". Мън-мън-мън, чак жал ми става. Знаеш ли какви досадници има!
Мъжът премести слушалката на другото
си ухо, затисна я с рамо и се зазяпа в прясно появило се леке с лайнян
нюанс върху килима.
– Пък аз май захванах да се бръсна –
рече и потърка брадичка. До тавана се разлетя засъхналата пяна. – Искаш ли да
ти звънна след малко? Да-да, след мъничко. Например, веднага щом се обръсна...
А?! – И понеже момичето отсреща не даваше признаци на живот, с ужасно любезен глас попита: – Ти, например, сега какво ще правиш?
Отсреща се чу дълбока въздишка.
Наложи се да добави:
– Кажи де! Ти сега какво
ще правиш?
– Ами какво... какво? Какво мога да
правя! Ще почакам да се обръснеш – отвърна Мечо Пух р-р-р-решително.
Пловдив – европейска столица на културата 2019 Plovdiv, 18 oct. 1992 – edited 25 mar. 2016
_____
* Първият – древногръцки бог, образ на мъжката хубост и могъщество, чийто символ
е слънцето, вторият – окаян свадлив гърбушко, единственият противен образ в
Омировата "Илиада".
** Име, нарицателно за наивен доверчив българин, който – като докрай остава на
поста си, загива в огъня, запален да изпепели сандъците с архива на Източна
Румелия.
*** Известен със своята любвеобилност и доверчивост любим герой – и не само за
децата, от едноименната книга на Алън Милн (1882-1956).
Цяла нощ валя и бръснещ вятър свиреше в голите
клони на дърветата под прозореца ми. Болеше ме стомахът и не успях да се потопя
в съня, все изплувах-изплувах и тъй, чрез болката, се чувствах плътно свързан с
ония нощни шумове, които ни правят част от природата и част от всички хора по
света. Мислех си за влажната пръст долу, под боклуците между жилищните блокове,
за зелената тревица си мислех, дето издържа на зимния мраз и сега пие ли, пие с
коренчетата си дъждовна влага.
И си представих как от втория месец
нататък, мили татко, купчинката пръст върху гроба ти започна да се сляга, как
по едно време се отвори дупчица като от къртица точно там, където би трябвало
да е лицето ти, и тогава наивно си помислих, че вероятно и мъртвите под земята дишат.
Прости ми, ако можеш. За всичките ти
разочарования, свързани с мен, ми прости, ако можеш. Татко! Нали мъртвите
всичко прощавали?
Никак не се разбирахме с теб, ама
никак! Ти беше толкова рязко определен в пространството, тъй осезаеми ми се
струваха твоите движения, малкото думи, когато си искал да говорим. Прости ми и
за това, че ни веднъж не те послушах; впрочем, слушах те внимателно, дори се
съгласявах понякога с теб, но правех само онова, което сам решавах. Ние просто
не можехме да тъчем едно и също платно, изглежда не сме били създадени за баща
и син.
И сега разбирам: би ти подхождал
който и да е от братовчедите ми, само не и аз! Не и аз. А тъй самотно ми е
нощем, когато си мисля за теб. И тия жени наоколо… Все намират за нещо да са
недоволни; ако не мърморят, ако не обвиняват, ако не осъждат някого и нещо си –
циврят и заливат света със сълзи. Не ги разбирам.
Помниш ли как ми даде да покарам
онова новичко пъркалце, оная чешка Явета? Беше червена, тъкмо я бе купил и ми
даде да се пофукам из махалата, по улица „Люлебургаз”. Бях в шести клас. Защо
побърза да продадеш моторчето! Многобройните ти мотори след това никога повече
не ми позволи да карам.
А твоят брат, най-големият от
петимата харманлийски братя чичо Митко, дето има две дъщери, веднъж, като си
бъбрехте и влязох при вас, рече: „Ей това е синът! Където отиде, все нещо ще
донесе. Мъжкото принася, женското изнася”. Бях в трети клас, ходили бяхме ние, от
училище „Сашо Димитров” до целулозния завод на Гара Септември, ако още има
такъв завод и такава гара, и за тебе бях донесъл крива медна тръбичка. Изрових
я тая тръбичка от купищата отпадъци зад завода. И тържествено ти я дадох. А ти не
й обърна внимание, запрати я в една от кутиите с метални джунджурии и продължихте
с бате Митко да си бъбрите за вашите мъжки работи.
Когато бях в шести клас, жестоко ме
би за два биелни сачмени лагера. Приготвил си ги бил за NSU-то; намерих ги в твоя
шкаф увити в кафява намаслена хартия и си направих с тях количка за чудо и
приказ като другите момчета. Просто не открих по-големи и тия шведски лагери
бързо се разбиха. И на другия ден, като се върна от работа и изтичах да ти се
похваля, ти се ядоса. Биеше ме със салкъмова тояга; имаше по нея големи криви
шипове, но не плаках, мили мой татко, само виех като животно.
Мили татко, знаеш ли колко щастлив
бях, когато се фуках с теб! Помниш ли ония състезания по Пещерско шосе, до
Острова и обратно, край стълбичките на Бунарджика нагоре, до паметника Альоша? Ръмеше ситен дъждец и на всички кросаджии лицата им бяха като на коминочистачи изкаляни, понеже
залягаха ниско над резервоара, като смешно се дупеха. Ти единствен яздеше като на парад и отдалече лицето ти грееше бяло и чисто.
Бягаше (състезаваше се) с номер 45 и
Zundap-ът яко грабеше, ама насред Острова, дето е сега пловдивската Гребна
база, на оня, преди теб, на Байката (Георги Баев), веригата му паднала и ти си
спрял да му помогнеш; та завърши тогава пети, а Байката – четвърти. Че си
преценил: по право му се полага на Байката да е пред теб. Спомням си, донесе у
дома евтина найлонова риза за награда, но тогава ли беше то или от друго
състезание? Спомняш ли си, мили мой мъртъв татко!
А когато бях четиригодишен и живеехме
под наем зад фурната на ъгъла на улица „Перущица”, на втория етаж в къщата на
„Захари Стоянов” 17, смени строшеното колелце на дървения ми джип – оня,
червения джип, дето Дядо Коледа ми го беше донесъл. Вдигна покривката в единия
край на кухненската маса и с голямата раш-пила направи чудесно колелце от
най-обикновено буково трупче.
И веднъж, когато пак валеше, когато пак
бе подгизнала земята и дъждовен денят – с майка дойдохме при теб, на полянята край
село Марково; военните те бяха взели „запас" и цял месец те нямаше. И като
се изкачвахме и се чудех как ще те разпознаем сред стотиците еднакво облечени и
остригани войници иззад телените мрежи насред стръмна поляна, майка ми стисна
силно ръката и каза: „Това е той! Само баща ти стъпва тъй и само неговото лице
е толкова бяло и чисто”.
След по-малко от година се роди сестричката
ми, която силно прилича на теб… А аз никак не ти приличам!
Когато сте ме зачевали с майка,
спомените от фронта са ти били свежи и вероятно нощем си имал кошмари от
разорано подгизнало от влага поле и трупове на мъртъвци, гниещи наоколо. Няма
начин да не е тъй; как иначе да си обясня тия картини, които ме нападаха нощем –
мен, петгодишния ти син? Не съм ходил на война. С карабина съм стрелял два или
три пъти и бях най-непохватният сред момчетата. Пък ти си бил точен стрелец.
И си мислех снощи, като все не
успявах да заспя… И си мислех за големите мъртви мъже – как лежат тия големи
мъртви мъже, как нежна тревица спуска коренчета и пие дъждовна влага. И
коренчетата се спускат все по-надълбоко в земята, където е топло-топличко.
Романът "Осъдени души" е сюжет от Испания около 1936-37 г.
Понеже с Испания е свързан и сюжетът на"Фиеста" на Ърнест
Хемингуей (1899-1961), съпоставките се налагат от само себе си. Димитър
Димов, десет години по-млад от Хемингуей, описва същата атмосфера на
мадридските кафенета, но текстът му е обърнато навътре към собствения вътрешен свят
размишление, докато при североамериканския писател има щрихи от наблюдения уж
мимоходом под диалогичния пласт, тоя щрих обаче отваря много повече пространство за съпричастие, за доработване и оценки у читателя.
Немският педантичен тип стил у Димитър Димов изсушава, канализира изводите в
тесните улеи на умозрителното, докато привидната лековатост в текста на
Хемингуей е заредена с доверие към света и жал.
*
* *
За "Ламски"... Книгата се писа кажи-речи сама в течение на
десет години. Не ми се е налагало да доизмислям кой знае що, да украсявам и
преувеличавам; действителността ми поднасяше между 1994 и 2002 г. фойерверки
от печал и отвращение, но и от смях, който смях се ражда при съчетанието на
велико и грешно, извисено и посредствено, от големеенето у властника и жалката
му същност на червей, допълзял до върховете на държавата.
В края на 2001 г. се обърнах към собственик на
проспериращо, по онова време известно с препечатването на поредица сантиментални
романчета от бабино време местно издателство. Едва заговорих за каква книга се отнася предложението ми, и издателят се усъмни, че такъв
ръкопис изобщо би могъл да вмести в издателската си политика, но все
пак... ако толкова настоявам, да го потърся месец по-късно да
поговорим по-обстойно, тъй като предвид наближаващите Коледни
празници бил страшно зает, претоварен.
И честолюбиво реших, че е логично от неизвестния автор да се
очаква да не досажда на тоя и оня литературен корифей, на тая или оная лит.
дружинка, че от неизвестния автор се очаква да не създава проблеми на
книгоиздатели и техните творчески екипи от лит. критици и лит.
редактори-стилисти, а всичко ми подсказва, че най-достойно ще е на видело да извадя ръкописа си на свои разноски. Колкото и да чувам
предупреждения, че това ще да е акция рискова.
Не са познали, самонавивах се... ами че тия дами и
господа производители на стока всякаква, просто не са виждали
автентичен жив Дон Кихот. За търговеца не знам, но за автентичния Дон Кихот тоя е Достойният път към Голгота: рискът, и особено когато рискът те прави
наивен, смешен в очите на професионалиста-занаятчия, от когото зависят толкова много неща в сферата на културата изобщо. И не единствено тук, в опоскана, затънала до
уши в чалга и турски сериали днешна България.
Албер Камю: На истинския артист е чуждо високомерието.
Обвита в луксозни одежди, носещата добър приход литература
се твори и тиражира в милионни тиражи по света. Подработена от съответната
рекламна кампания, публиката очаква с дни, месеци, години появата на следваща
част от "най-великото творение на века" – поредната фантасмагория,
която едва ли има нещо общо с реалността, в която живеем. И по тия
фантасмагории се проектира филм, сетне – втори, трети. Правят т.нар.
кастинг за подбор на най-подходящия актьор или актьори, които да представят
книжния образ на екрана. Овации се чуват и затова че един от противните образи ще се изпълнява от наш актьор. Па щом е българин актьорът, вероятно няма
да е дотам противен изсмуканият из пръсти на английската авторка сюжет...
Отбелязвам. Факт. Нищо лично!
Чул бях веч за пенсионирана даскалица, която гаснела в мазенце под
наем и се прехранвала чрез ровене с манговци и клошари из контейнерите за боклук,
че в преследване на мечтата си да види биографична история някаква под формата на роман
заложила семейното жилище да плати на печатаря-издател за хартии, работа, ток,
наем, мастила и прочие. Заложила си апартамента, а банката-лихвар, т.е. някой симпатичен Левон Хампарцумян (нарицателно за ловък лихвар), основавайки се на
закона, чрез съдия-изпълнител впоследствие я прогонва от наследствения имот. Кой й
е крив, че била наивна!
Сега пишман-писателката обикаля по кофите за боклук, мъкне
хартии към „Белканто” (някога го наричаха „Вторични суровини”), а като си
засити глада, сяда на сгъваемо рибарско столче в центъра на Пловдив, зад спирката срещу Капана на градския
автотранспорт, подредила върху сгъваема масичка тухления си роман, що й
съсипал живота. Предлага го с отстъпка, предлага го и на половин, и на четвърт цена, остава й да го предложи на фирмата „Белканто” като хартия на килограм. В краен случай, това също е
шанс!
И макар да си давах сметка за мизериите около лъскавата
мечта „книга”, реших да се завтека все пак с кратуната напред срещу
Крепостта. Майната ви, ще си издам ръкописа на собствени разноски, ще
направя точно обратното на всички ония мили коленопреклонни унижения за неизвестния
графоман, само за да го признаят за автор. Идиоти, книгата преди да е духовна
стойност, по прихода ценят. Ще ви докажа... Какво да доказвам, кому?... Пука
му на паралията, че решил някой си глупак да си издадеш книжлето!
И тъй като за такава акция все пак се изискват пари,
трябваше да поотложа отпечатването, докато събера нужния дялов капитал в
местната учителска взаимоспомагателна каса, че да имам право да тегля нужната
сума. Тръгнах по осеяния с тръни и драки път, което обаче смятам и досега за
по-достойния начин за пишещия от целуването на мутренски лапи и умилкването около богаташки
задник в дантелени гащи. Ърнест Хемингуей: Да пишеш всъщност е лесно. Сядаш пред лист хартия и кръвта ти започва да изтича. Не се кося. Не обвинявам. Да мине своя личен Рубикон се случва на
повечето от пишещите, които съдбата не е погладила с розово гъше перце. Накратко, думицата
"напук" най-сбито, най-изчерпателно формулира обстоятелствата
около раждането на "Ламски" точно тук – България, Пловдив, 42-и
паралел, задния двор на Европа.
13.08.2002
Четейки трета част от "Осъдени души" на Димитър
Димов... До края на втората част, до 195-а от общо към 270-те страници, книгата
като сюжет, включващ за фон епидемията от петнист тиф на Иберийския полуостров
от 1935-1936 година, ми напомня за "Чумата" на Албер Камю,
макар и в друг философски ключ писана. У Камю чумната епидемия е алегория на фашизма и
нацизма; у Д. Димов епидемията от петнист тиф е катализатор, отприщва
съпротивителни сили и оголва човешката същност, очиства я (макар не докрай)
от налепи на суетността и илюзии за щастие.
Българският автор е по-универсален, като внушава разрушителната стихия на
фанатизма изобщо, на всяка йезуитщина, болшевизъм, фашизъм, нацизъм, ислям, дива
увереност в собствената правота, грандомания в демонични мащаби.
Отбелязвам си, че двата романа ("Осъдени души" и
"Чумата") се допълват, че основните образи: д-р Рийо у
Камю, и Фани Хорн у Д. Димов, са близки, родствени характери; първият – остров в
разбушувал се океан от ужасии, болести, смърт, вторият – външно твърд, спокоен, въпреки вътрешните си противоречия.
Но и двата образа са силни характери, та като чета, чувствам как заживявам интензивно, с повече уважение към естествения ход на
нещата от живота.
Такива
книги озонират духа, изправят те пред фанатизма – най-свидна рожба на
грандоманията: и не само у отделни персони, ами и в политиката на цели общества и държави, като САЩ, Турция, Саудитска Арабия и прочие, която пък грандомания е най-разрушителното зло от Омир до наши дни.
Фани Хорн е образ на женствеността; мисля си обаче, че авторът е прекалил с
идеята да представи любовта като саморазрушителна стихия абсолютно в духа на
Шопенхауер (1788-1860) и Ницше (1844-1900). Като читател, текстът буди желание у мен да я защитя, да я оправдая пред строгия съд на автора й тая влюбена Фани. Защото, каквато и да е, Любовта е висш тип съзидателна, творческа енергия.
Пловдив – европейска столица на културата 2019
Plovdiv, 12-13 avg. 2002 – edited 22 mar. 2016
_____
* Никола
Инджов (1935), реплика към строфа от негова творба.
Ирландците пият бира
в кръчмите на Шанон,
и който от бира разбира,
няма да забрави Шанон...
Падам си по сюжетни стихове. В литературната теория за стихотворенията
категорично е противопоказен сюжетът. Сюжетът, твърдят ерудираните лит.
теоретици, е елемент от т.нар. проза. Е да, ама като чета стихотворение,
кой знае що, търся да усетя атмосферата, лирическия герой в някакъв контекст,
т.е. в ситуация, на чието дъно е пак случващото се, т.е. сюжетът. Бел.авт.
.jpg)
.jpg)
.jpg)
.jpg)