Story - НОВА ГОДИНА – НОВ ЖИВОТ…

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

НОВА ГОДИНА – НОВ ЖИВОТ…

    Между тате и чичо Станчо точно на трийсет и първи декември по време на сутрешното кафенце у дома към десет се захвана следният разточителен разговор...

    – Значи – рече Станчо, като сипваше трета лъжичка захар, – гвардейските полкове, демек, героите славни, крачат напред, отбелязват подвизи сяйни за летописите на славната ни история, а мърлячите се тътрят подире им и де-що докопат, окалят го и го провалят вдън земя.

    Пак посегна към захарницата, но Вичо го сепна:

    – Ей, да не хванеш захарна болест!

    – Що! Туй е втора лъжичка.

    – Втора, зер! Четвърта препълнена, с тепенце... Което фактически означава шеста нормална.

    – Е – засегна се Станчо, – утре ще донеса половин кило шекер.

    – Утре... Утре у вас ще пием кафето – смъмри го Вичо, па меко добави: – То и в сладостите мяра си нямаме.

    – Виж, Станчо – прокашля се тате, – мърлячи има във всяка нация. Лъжат, крадат, гоят се. Дорде ний врат изпъваме, онез тарикати въртят далаверата, ебават се със закона и цицат-поскат, глозгат всичко до кокал. И то си е в реда на нещата, кога става дума за България и българите. За една вечеря банкер някой си изплюскал толкоз, колкото сто даскали за година пара получават.*

    Обади се пак Вичо, белязаният с бял кичур в косите. Вичо следи редовно клюките за българския елит.

    – Защо друго очакваш – рече начетеният Вичо, – те затуй са на тоя свят! Да не бяха тарикатите, нямаше революции да има. Което ще рече, че мърлячът, кофтият човек движи прогреса. Да кажем, Александър Божков. Глей го сега Божков как се издул проклетникът, чак ми е симпатичен. Книжки за душата ли не щеш, книжки за музиката ли не щеш! Пише мизерникът, автографи раздава, и у него всичко говори: “Ей, хора българи, чист съм, бе! Гледайте ме. Чист съм като момина сълза. Невинен съм. Я, читателят колко ме тачи!”

    – Обичлив, скромен – рече Станчо, – гевречета обича да руча.

    – Бившият шеф на старата млекоцентрала Ячо Керемедчиев прави-струва, разбишка хубавото предприятие – реши и тате да се състезава с кондуктора. – Довтасаха окумуш хора от френската фирма “Данон”, млекоцентралата за левче купиха, за едно левче...

    – Левче?! Колкото за две гевречета със сусам на господин Божков – уточни изненаданият Станчо.

    – Преустроиха старата млекоцентрала за българско кисело мляко и днес ядем най-доброто кисело мляко в Европа. Чудно мляко, качествено... само цвик, нишесте и соя!

    – И три пъти по-скъпо, богато на витамини, идеално за храносмилането – допълни мама. Не гледате ли рекламите!

    – Прост народ – слаба му державата! – рече Вичо. – На госсин пресвети Стефан Савов тейко му със златни български левове платил бракуваните немски зенитки от Първата световна, сега пак откъде Германия ни карат автобуси втора употреба за градския транспорт. И ний се радваме, Боже мой! 

    – Ти, Вичо, ходил ли си напоследък в селото Марково, дето ахмаците вече му викат Мильонерово? – рече тате. – Виждал ли си ти замъци триетажни, с дълбоки бетонни бункери и огради зъбчати като на крепост, с триметрови зидове, позлатени амурчета от гипс по кулите за снайперисти и бодигардове с калашник пред железни порти? Иди да видиш, ако не си. Ей го де й Мильонерово! Се по теля - по теля, некви двайс километра през къра… и си там.

    – Седем милиона българи живеем живот втора употреба, що двайсет хиляди заможни тарикати, техните слуги, любовници, телохранители, арабски жребци, пазванти и расови песове да не са честити! – рече мама.

    – Бъркаш. Девет мильона не бехме ли! – рече тате. – После тез дваесе хиляди, ако не знайш, са каймака на млякото бе, пиле. Това ни са гвардейците, елита на державата. Може ли гвардеец в съдрани гащи да броди по Запада? Аз мога, обаче такъв като господин Божков не може. Ами да!

    – И не бива – кисело се усмихна Станчо.

    – Тоз каймак ни мий образа пред света, я! – рече Вичо. – Рожбите им учат в най-скъпите колежи на Запада и в тяхната любима Хамерика. Утре тез рожби мамини България ще управляват, тет-а-тет** ще си хортуват с чуждите консули, крале и маркизи. Я пак помисли! Като видя онез гърди изпъчени и усти как мазно точат какви добрини готвят за България, кеф ми е, че съм едно семе с тях, майко мила!

     – И каква излиза? – нажали се Гица. – Мърлячите сме ний, дето свято следваме Десетте Божи заповеди.

    – Дреме му на Господ за нас – извиши глас Вичо. – Виж тарикатите що пара, що чудо трошат за черкви и бели манастири. Затуй измамникът е на Бога мил. Попът – купен, иконите – купени, храмът – барабар с камбаните купен, златният кръст най-горе – и той от мутри купен. А от нас, беднотията, какво? Една гола вяра. Е, не може тъй, само за черните ни очи, Бог да ни обича.

    Като чу тез богохулни думи, Гица бързо-бързо и сръчно начена да се кръсти, шепнейки: „Боже, прости! Господи, помилуй! Господи, помилуй! Господи, помилуй! Боже, грешни сме, до гуша сме затънали в греха”. Коленичи пред Богородицата с Младенеца, пална опушеното кандилце. (Три месеца по-късно щеше да нареди там и образа на своята Голяма Любов.)

    В кухнето се възцари трепетна тишина. Декемврийската виелица преспи навява върху гаражите от вехто тенеке. Бъбрят си тъй: бъчварят-железничар и кондуктор Вичо, леярят Станчо, нашият хлебар. Сегиз-тогиз в приказката и Гица се включва, по-нарядко – мама. Разговорът вече не е шеговит, тъжен стана. Слушам какво и как обсъждат току подир Бъдни вечер и Коледа, пред низа от пресветли християнски празници. А Вичо, внезапно строг, рече ей тия странни думи:

    – Глутници обикалят зарязаното от кекавия стопанин стадо. Под прозорците апашите свиркат тъничко, нишан си дават от четирите ъгли на блока, който ще овършеят тая нощ. Заничаме кому му е ред да го бастисат? През вечер-през две я избата, я колата на някой завалия обрали, я жена му или щерка му натиснали да я изнасилят, чантата й от ръцете да издърпат, гердана с кръстчето от шията й да отскубнат. Гаврят се, а ний мълчим. Ката нощ глутници шетат. Тежко ти и горко, замръкнеш ли навън. Старче едно горко плака снощи в тролей № 5: като слязло на спирката срещу общинското гробище пенсийката му измъкнали циганите от джоба. Видяхме ги тeз петима апапи, а те ни се заканват с ножове отдолу. И ги гледаме, и как думица не посмя някой да издума! По тавани, изби ровят, изнасят, трошат... В спалнята ти нощя се вмъкват, както спиш. А ограбеният сетне не рачи да тревожи полицията, като не е сигурен полицията ред и закон ли варди, или здравенцето на господин крадеца охранява? Дали полицай и мародер наедно не делят плячката? Повайка се пред съседа нашенецът, па стисне зъби, свие се като охлюв в черупка, като затворник в похитения си имот, и мълчи-и-и-и, мълчи... Беднотията все някак се ядва, унижението не!

    – От унижението най-боли – рече мама.

    – Като шантавите – продължи Вичо, – мисля си и аз напоследък такваз една реч политическа, измълчана и досега от прост българин неизречена.

    – Че каква ще да е таз реч измълчана, неизречена? – хлъцна Тотю.

     – Ех, братчеде! – изправи се над нас Вичо, разпери ръце като Исус на кръста, заговори тъй, сякаш кухнето беше театрална сцена. – С моя труд ти плащам тока, брате. От теб данъци, такси няма как да вземат, та ги прихващат от мене двойно и тройно. Късат ми от залъка да ти хранят челядта, да сте облечени и обути. А ти що правиш, братко! Крадеш ме, притесняваш болнавите ми родители на село, децата ми притесняваш, та не знаят по коя пътечка да се приберат от училище. На цигания овоня моята мила България, и пак ли да мълча!

    Скупчили сме се около масата. В огнището влажните букови дръвца весело цвърчат. Ето че Гица поде:

    – Престъпникът, колкото е по-горен във властта, толкоз е по-нагъл. Натискат ни лицето в помията сума години, но за гаврите ще дойде и у нас Видовден.

    – Ама пак живи сме – рече Станчо, – няма да се предаваме, я! Ще отмине и тоз вълчи сезон за българина. Ще се хванем и ний за зеленко. Ще настанат слънчеви и спокойни дни.

    Запя Станчо „Стани, стани, юнак балкански, от сън дълбок се събуди”. Взеха да го подземат, кротко да му се присмиват.

    – Какъв юнак, бе-е-е? Лъв с мише опашле. Ай скрий се, не ни разсмивай!

    Слушам ги и ме унася-унася. И сънувам... България се превърнала в Рай за тоя мой наплашен народ. Политиците престанали да лъжат, мутрите вкупом вдигнали награбеното и отлетели на Запад, никой не краде, никой се не гневи, че народът не го бил уважавал. Не се делим повече на "сини", "червени", "пембени", "виолетови", "зелени”, ами всеки по съвест живее, не напира към властта, че на честния що му е власт! Честният за власт не се натиска.

    Звънна се, та ми размина, отлетя тоя мой сън нейде в Царството на бляновете. Отивам да видя кой е дошъл. Четири кльощави премръзнали циганета – сополиви, с лъскави като на мишленца очета запяват нестройно и фалшиво, но с отчайващото делово чувство на сериозни артисти, които си вършат работата за пари:

Нова година – но-ов живот!
Нова година – но-ов живот!
Че здравей, добъ-ър имот…
Че здравей, добъ-ър имот!
Да дойдат всички до-обрини,
да дойдат всички до-обрини –
нашите и ва-ашите,
нашите и ва-ашите! 

    – За много години, чичо-о-оу! – дружно изврещяха.

    Усещам подире стъпките на хлебаря.

    – Какво търсите, бе? Пак нещо за крадене ли оглеждате? Марш, да ви няма, че знайте ли! Ама ха, и тук се довлекли! Исик-олсум*** ви от песните, от пожеланията!

        – Пейм бе, чичо! Нова година е – наперено отвръща най-височкото, черно като кюмюр.

    – Другаде ще пейте. Ай гид бурда****, чупката, да не побарам гьостерицата! – изръмжа Тотю и със замах хлопна вратата.

    Звънят и у съседите до нас. И оттам ги прогониха с ругатни и клетви. Те обаче са упорити. Гласчетата им отекват откъм по-долните етажи на блока. Дали някъде все пак ще им изслушат песничката докрай?

    – Що бе, тате! – дръпнах баща ми за ръкава. – Нали и ти си ходил да пееш по Коледа и Нова година, нали и ти някога на Васильовден съседите си сурвакал за здраве и берекет?

    – Беше тя, Ванчо! – изсумтя, внезапно разнежен хлебарят, посегна да ме погали, но се дръпнах и той начумерен тръгна да се прибира. Усетих дъха му, стори ми се, сълзица му видях в окото. Или много, ама много силно ми се е искало да е тъй.

Plovdiv, apr. 1994 – redact. 21 jan. 2016

_____
* Левон Хампарцумян (1953) – български банкер, от януари 2015 г. главен изпълнителен директор и шеф на УС на „УниКредит Булбанк“, шеф на Асоциацията на банките в България. Вж. http://www.klassa.bg/news/Read/article/219691_%D0%93%D0%B0%D0%B2%D1%80%D0%B0!+%D0%94%D0%BE%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%BE+%D0%B4%D0%B0%D1%81%D0%BA%D0%B0%D0%BB%D0%B8%D1%86%D0%B8+%D0%B1%D0%B5%D1%80%D0%B0%D1%82+%D0%B4%D1%83%D1%88%D0%B0,+%D0%A5%D0%B0%D0%BC%D0%BF%D0%B0%D1%80%D1%86%D1%83%D0%BC%D1%8F%D0%BD+%D0%BE%D0%BF%D0%BB%D1%8E%D1%81%D0%BA%D0%B0+%D0%B7%D0%B0+%D0%B2%D0%B5%D1%87%D0%B5%D1%80%D1%8F+24+%D1%83%D1%87%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B8+%D0%B7%D0%B0%D0%BF%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%B8+

** От фр. tete-a-tete: буквално – глава до глава, на четири очи.

***От тур.: не ти ща.

**** От тур.: махай се оттук.