Story - ГЕРЕСТО ПЕТЛЕ С ЧЕРВЕНО ГРЕБЕНЧЕ

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

ГЕРЕСТО ПЕТЛЕ 

С ЧЕРВЕНО ГРЕБЕНЧЕ

   – Чухте ли, бе? Опаткали приятелчето на господин Татарчев*. С куршум. Пръснали му тиквата от трийсе санта – влетя у дома, без да звъни, без да почука съседът Станчо.

      – Ъх! Тия като Иво са жилави като котка. Девет живота имат – рече тате. Наведен над котлончето, тъкмо си суши чорапите, дошъл от работа. – Затуй го целили от трийсет санта, да не би да не пукне. Ама не се радвай, да не почне патаклама по улиците и площадите на нашата мила България. Че щом таквиз важни гарги не могат си устискат живота, какво остава за нас? Хем тях ги пазят и от полицията, и от съда, и от следствието ги пазят косъм да им не падне от алаброса, да им се не разтури прическата. Не го ли помниш Карамански колко пъти го криха в ареста, че да им е под ръка уж на господа следователите на господин Бойко Рашков**... оня хубавец Рашков, с петльовия гребен. Тъй му пазеха на Иво здравенцето, че да го не докопат аверите Ивови. Ех, жалко, язък! Не успяха да го увардят. Отиде си, отиде си хубавият човек.

    – Ама кого пак утрепали? – показа се мама откъм банята с ръце, до лакти в сапунена пяна.

    – Иво Карамански*** – рече Станчо, – оня, гребеца, дето с депютатите си беше сол-ташак и биз-бизе, и си празнуваше колянце до колянце рождения ден с министъра на вътрешните ни Български работи.

   – Иво Карамански?... Не думай!

    Ето че и леля ми се появи. Следваше я строен мъжага с мустачки и четина вместо коса. Преди да представи двуметровия атлет, Гица рече първом да ни осведоми:

    – Снощи в два и трийсет на улица “Горска ела”...

    – ...Утрепали Иво Карамански – довърши тате. – Чухме вече. Радиото цял ден само това мели. Зарязаха Бил Клинтън, Моника Люински, Садам Хюсеин, петроля и арабите, зарязаха даже лакърдиите на господин Александър Божков как харно си разпродаваме заводите от Татово време и ей на! – само траурни песни дето не свирят и на глас не са ревнали от парламент, президентство, правителство да го оплачат тоз баш-вагабонтин. Бре-е-ей, загуба велика! Че да са го пазили, щом им е толкова скъп! Ний какво сме виновни? Гаче царят, папата или вселенският патриарх се споминал.

    – Е! – рече Гица. – Знаеш, важни хора в държавата ни му бяха задлъжнели и сега си отдъхват. Историческа личност за България беше. Че беше цар за тях, цар беше.

    – Хм, гересто петле с червено гребенче – изтърси Станчо, изхрачи се сочно в мивката, пусна струя вода да отмие гадостта, па извъртя очи зад гърба на непознатия: – Гичке, туй да не ти е симпатия?

    – Силно наш! – пристъпи леля с жест на потомствена княгиня. – Митко! – изчурулика към госта. – Тия са моите роднини. – Към нас: – Той ми е колега, психолог.

    Ръкувахме се с Митко Чентомировски от Каспичан, три четвърти българин, четвъртинка сърбин, както го представи леля. Тая нощ в стаята й преспа Чентомировски, оная, с мушкатото на прозореца. Да не зъзне гостът, отиде по едно време да го завие и забрави да се върне, та мама прибра масата и двете с Юлка миха паниците, докато тате и Станчо бистреха вътрешната политика на правителството.

    Идването и преспиването на психолога с нищо не промени живота вкъщи. Чентомировски колкото бе страховит и четинест на вид, толкова се оказа тих и скромен. Мислел съм си, че сърбите до един са шумни, фукливи, бабаити и кавгаджии, а тоя се оказа нежен като мома. Леля го представи три четвърти българин, но той отначало си бил стопроцентов сърбин от Ниш. Дошъл да учи икономика в Свищов, втората година се прехвърлил в Шуменския институт за детски учителки, оттам – в Пловдивския селскостопански институт, после – в Софийския университет, дето най-сетне завършил психология.

    Поживя около месец с нас. Като си намери квартира, леля отиде при него, както обясни, да му помогне да се нареди. Зимните януари и февруари Гица отсъстваше от къщи. В началото на март се появи един следобед, все едно нищо не е било. На мамините подпитвания “как е Митко” мълчеше. Към края на учебната година от глава до пети се облече в черно и узнахме три особено важни новини.

    Първо – че Митко заминал да се бие с мюсюлманите в Косово. Второ – че мюсюлманите в Косово го убили. И трето, най-важното – че тоя тих балканец, тоя четинест дългуч е Голямата й любов, ама не Любов до гроб, а Любов и подир смъртта. "Митко тъй каза, Митко онъй каза" стана неразделна част от приказките й. Тури портретчето му до иконата на Богородица с Младенеца и палеше свещи и на Богородицата с Младенеца, и на сърбина Митко. Тримата станаха неразделна част от вярата й в Христа.

    Навярно вече се питате що търси тоя сърбин в идиотския край на мафиота Иво Карамански. Да ви кажа, и аз не знам. Сега, когато са минали доста дни от оная декемврийска вечер току преди Коледа, мисля си колко разноцветни са понякога нишките на човешките съдби. Тия нишки се сплитат като в мамина плетка пред очите ни, случайно наглед и непреднамерено, а по-вероятно – за да съпоставим разните човеци, да преценим, да отсъдим, па да простим...

     От Митко запомних, че животът в нашата България е "вери бютифъл", ама не само "бютифъл", а нещо много по-разкошно, което по хамерикански ще да значи готино. Само това помня да е рекъл. Инак си бе мълчаливец. Седи зад прозореца, мълчи и гледа умислен как децата се пързалят в мразовитата Българска надвечер.

    В деня на нашето запознанство той въобще не вземаше участие в мухабета между тате и чичо Станчо. Сега си мисля обаче, че и това дип не е тъй, както изглежда на пръв поглед. Сега, братлета, си мисля, че в един мухабет може и думица да не отрониш, и пак да участваш, даже твоето мълчаливо мнение да тежи много повече от нафуканата реч на бъбривите уста. То обаче се усеща не отведнъж, нужно е понякога бая време, че да го разбереш.

    За Чентомировски не може да се каже „гересто петле с червено гребенче”. Той бягал от войната. Тъй разправя леля. Не желаел никого да трепе, никого не желаел да стряска с кралимарковската си осанка. Шест години изобикалял родната Сърбия. Решил, войната между християни и мюсюлмани не го засяга.

    “Лошо е – говорел на Гица – да се избиват помежду си един-друг люде, дето се не познават. Нали за всички има място под слънцето: и християни, и мюсюлмани! Що им стана отведнъж, от що се разбесняха? – питал се тоя, дето и на мравката път бил готов да стори. – Мене за държава, дето ми иска живота, хич ми не дреме. ”Затуй се озовал в България. Чакал гюрултията да отмине, че да се прибере при пощръклелите си от омраза сънародници.

    – А каква работа имал да ходи в Косово? Нали от Ниш бил родом!

    – Фанатици със сатър отрязали главата на баща му, изнасилили сестричето му, осемгодишната Любица, Ванчо – изхълца Гица.

    – А че те, като са родом от Ниш, какво търсят в Косово?

    – Много питаш! – ядоса се мама.

    Канили го приятелите. Заклевали го, че е шубелия и предател на тяхната "мати Сръбия". Не му дремело. Като научил за участта на тейко си и сестричето, стегнал си багажа, отишъл, без да го канят и калесват. Рекъл на изпроводяк от стъпенката на вагона край софийската гара Подуяне: "Досега чумата не ме засягаше, сега вече войната на Милошевич стана и моя война."

    – Сигурно много мразил албанците, ония де, косовските албанци, дето не си плащали данъците, водата и тока като нашите цигани?

    – Че що да ги мрази! – учуди се леля. – Имаше приятели сред тях. Туй го и спираше досега. Ама нямаше накъде повече да отстъпва! Отиде да си уреди личните сметки с мародерите, изнасилвачите и подпалвачите на християнски черкви и манастири.

    – Което доказва – рече тате, – че никой от съдбата си не може да избяга.

    – Не! – рече мама. – Доказва, че кръвта вода не става, че от рода си не мож избяга, колко и да се гушиш, да се криеш под одъра, колкото и важен да се имаш.

   Ако за убийството на една дребна риба в световните дела – за любимеца на новата "демократична" власт в България Българското национално радио, телевизия и най-многотиражните ни вестници размазваха сълзи и сополи половин година подир Коледа, за гибелта на тоя голям човек Митко как па никой и думица не обели в моята България? Навярно леля е права обаче: че най-голямото нещо в тоя наш свят не е любов до гроб, а любов и подир смъртта на оня, когото обичаш.

Plovdiv, apr. 1994 – redact. 20 jan. 2016

______

* Иван Татарчев (1930-2008)– главен прокурор на РБългария от 1992 до 1999 г. Вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%A2%D0%B0%D1%82%D0%B0%D1%80%D1%87%D0%B5%D0%B2 & http://skandalno.net/istinata-za-omrazata-mezhdu-andrey-lukanov-i-ivan-tatarchev-158199/

** Бойко Рашков (1954) – шеф на националната следствена служба (1995), предложен за главен прокурор на Републиката (18 ноември 1999 г.) на мястото на Татарчев. Вж. http://www.omda.bg/page.php?tittle=Boyko_Rashkov&IDMenu=374&IDArticle=1358

** На 20 декември 1998 г. 33-годишният Стефан Въжарски застрелва Иво Карамански (1959) по време на гуляй в частна вила в столичния кв. Бояна. Вж. http://personi.dir.bg/person.php?id=177