Story - ИСТИНАТА И САМО ИСТИНАТА, СВЕТАТА ИСТИНА

Из книгата „Историйките на ученика Ламски”

ИСТИНАТА И САМО ИСТИНАТА, 
СВЕТАТА ИСТИНА

    Оженихме братовчеда Енчо, венчахме го за България, както казват поетите, а на другия ден животът продължи по старому. Тотю тая утрин вдигна такава патърдия, че му няма чорапа, та събуди всички. Тряска врати и чекмеджетата на кухненския стар бюфет, сякаш бюфетът му сдъвкал и погълнал чорапа. Ха, де! Каква работа има чорап при тавите паниците и чашите, ала бюфетът най си изпати.

    – Какво става, майсторе? – показа се чорлавата Гица.

    – Някой ми е прибарал чорапа. Чорапа ми го няма – рече обърканият Тотю. – Не мога да се обуя.

    – Да ти дам копринен, че да не страдаш?

    – Искам си моя.

    – Че кому е притрябвал твоят чорап?

    – Знам ли!

    В коридорчето се появи мама:

    – Ти снощи пиян ли беше?

    – Пийнал бях.

    – Пийнал! Какво значи „пийнал”? И хората пият, ама не пълзят под масата, не посягат да цунат коленете на гостенките и не се борят с метлата зад вратата.

    – Е, че не пих ли нормално?

    – Ле-леее, нормално – изкиска се чорлавата Гица. – Ако на това се вика нормално...! – И направи знак с изпъната длан, сякаш ще си пререже сама гърлото.

    – Ти пък! – изгледа я със снизхождение. – Къде се слагаш па ти? Видяла жабата, че подковават вола, и тя дигнала краче...

    – Мое да съм пила, ма не съм се лигавила. Мое да съм пяла, ма не съм повръщала – почти го изпя Гица. 

    Бе изречено в ритмичната стъпка на народната поезия, последица от якия снощен запой и голямата спявка в компанията на деветте гайди, които огласяха тая нощ до трети петли будното (в преносния... и особено в буквалния! – смисъл) село Руен.

    – Че аз повръщал ли съм? – огледа се разколебан Тотю и опря очи върху мама, която го съзерцаваше, скръстила ръце на гърди. – Повръщал ли съм ма, Ленче? А? Нали не съм повръщал!

    Мама кимна:

    – Тя не е за разправяне!

    – И под масата... такова…?

    Мама пак кимна.

    – И съм... таквозинака... с метлата?

    – Е, па търкаляше се – ухили се Гица. – Такли* правеше кат циркаджия пред гостите. Пръхтеше кат хайгър и зъркелите си въртеше. Беше си бая любовен. Мани-мани, хептен не е за разправяне!

    – Бре! – ококори се тате.

    – Опитваше да се съблечеш – продължи леля. – На туй стриптис май му се казва. Нали ма, Ленче!

    – Сигур е било бая задушно – предположи тате. – А другите?... Те кво правеха?

    – Какво-какво! Сеир гледаха гостите. Радваха ти се. Че то си беше жив театър – намила Гица, – особено кога хукна да повръщаш, па се съпна** в черджето. И му се извиняваше на кърпеното чердже като същински англичанин, приказваше му на Вие колко го уважаваш и прочие дивотии.

    – Аз...?! Да повръщам...?! Че кога аз съм повръщал! Аз въобще не повръщам. Туй не може да бъде.

    – Е да, ама снощи повръщаше. Винаги има първи път, тъй че… И не само повръщаше, ами го и разхвърляше повърнатото с шепи из двора.

    И подробно описа картинката: как тате, залитайки, се завтекъл навън, как се спънал и как му се извинявал учтиво на онуй чердже, как после Енчовият пес помияр се спуснал да лочи повърнатото, как самият пес се закандилкал пиян, пък двете с мама бродили по двора с големия ветроупорен фенер да дирят двете пластмасови ченета, които брат й запокитил барабар с пръжките, момиците, пържолките, пържените дробчета, рибицата, карначетата, шерденчетата, препечената кожичка от опашката и ушите на нереза, дето Тотю ги погълнал целите като гъсок, та така ги и цели-целенички на двора избълвал.  Горното открили насред магданоза зад казана с джибрите, долното Енчовият Мурджо домъкнал пред портичката.

    – Щото е ентилегентно животно – заключи тя. – Да беше необучен градски пес, щеше да видиш ти!

    Тотю разпери ръце, ухили се като малоумен, вдигна рамене и се сгуши като жалва в корубата:

    – Убий ме, нищичко не помня. – Тръгна да ходи напред-назад из стаята, като сам си приказваше и ръкомахаше едновременно: – Хм!... Не може да бъде. Измислят. Ако не измислят, то си е баш излагация. – Застана гузен пред мама, тихо рече: – Искам да ми кажеш Истината и само Истината, светата Истина, мила Ленче. Много ли се изложих пред гостите?

    – Много! – тросна се мама и изхвърча навън.

    – Такова петно ни лепваш, здраве му кажи! – подхвана го Гица. – Нас ни остави, ний вече взели–дали, изпели сме си песента, ами тия... ти-я-я-я! – С широк жест ни посочи нас, двамата с Юлия. – Попитат ли отсега насетне чий са тез дечица мънинки, хората ще рекат: “Чий ли! Туй са рожбите на онуй пиянде”.

    – Аз за едната чест... живея! – проплака Тотю.

    – Ще ти мине – строго отбеляза леля и го остави да се вайка, че се подвел по Енчо да канят роднините, та за една вечер да погълнат толкоз плюскане, колкото сватбарите на три сватби вкупом не би изяли-изпили.

    При това скромното хапване и пийване, когато се женили двамата някога с мама, било асъл сватба, сватба от нормална и чиста любов и мерак, а не фалш. Беззвучната „Ф” му влезе в ума и той я превъртя много пъти между ченетата като разхлопана центрофуга.

    – Ффалшив човек бил тоз Енчо. Простак, прост като ффафла, като ффасул. Ффукльо! Ффарфарон! Ффарфала! Ффасони ще ми продава! Ффалшиф въшлив ффранкмасонин, ффукара... – разфъфка се. Добави, че на оназ, истинската сватба с мама, били времената спокойни, комунистически, обаче спокойни. Сега на новото време му викат демокрация, обаче хората се озлобили, увълчили се, всеки тръгнал хапките ти да брои, да записва как ядеш, що ядеш, колко ядеш, прави ти хесап*** как да те бастиса и сиктирдоса, да те прати по дяволите.

    От което изводът му бе, че хитрият, кога е най-добре, кога най е зачервил гребена, най-жално хленчи, преструва се на завалия, понеже българите сме завистливо племе. Огромна грешка било, дето сме се разпуснали толкоз, дет сме му отпуснали края, развързали сме си пояса. Точно мазнярите, дето сме гощавали, точно те от завист ще ни натикат в калта, в земята ще ни натикат.

    – Защото – рече – ний закъсалия ще подкрепим, ще му дадем рамо, братски ще го пожалим, ала оня, дето е от нас по-горен и харен, земята ще преорем да го лашнем обратно в казана с дяволския катран.

    Като кросното на бабиния стан шета из стаята: философства с лъчезарно, слънчево изражение, одухотворен, обладан от прозрения за Българския род и мизерии. Вири показалец, блещи очи към съседския двор и от гласа си се вдъхновява:

    – Я забележи онез палячовци в парлюмента, народните изедници (обърка хубавата думичка „избраници” с неприятното „изедници”), ай какви гуши, какви шкембета отпуснали. Ама че те имунизирани срещу неприятности, никой не мож ги барна. Понеже закона те пишат, та като козлета през стобор рипкат между алинеите и параграфите, между членчетата и подчленовете на закона. А ний? Ний не сме избраници, а сме си само прост, ама изключително прост електорат. Стадо шугави овце, ей това сме ний. Овцата да си знае мястото, парцалите да си наляга, салтанати да не продава на света, да не вдига измислени сватби, да си кротува. Ффалш! Абсолютен ффалш! Жалък ффасулковец, тъп ффигурант. Селски бръснарин. Ффигаро! Виж го ти ффуклявия му Енчо! Порядъчният мъж скромно моме си взема за невяста и дом гради, а тоз ффигурант и ффасулковец ффсе голям го вади, ффсе в небесата ффърчи: “Вижте ме, альоу, женя се за България”! Ай, че нещастник! Офф! Оф-офф! Ако България чака на таквиз ффалипръцковци, отиде тя, хептен сме я закършили. Ма и державата ни такваз, що ли се чудя! 

    Оплю всичко свято, отрече се от своя род и корени, отрече се от славната ни хилядо и тристагодишна История, от Българската държава се отрече и всичките ни български дела нарече калпави и мизерни. Заяви, че много се срамува, дето се родил българин. Ама човек не избира какъв да се роди, нали! Иначе лично той би предпочел турчин да се роди, миризлив циганин в цигански катун да се роди, арменец да се роди в мизерна арменска къщурка, само не българин.

    – Щото – каза – армен-дуду винаги намира мекото и лекото, винаги плува като зехтин най-отгоре, а българите сме като чугунени ютии, нас все дъното ни влече.

    Като спомена „турчин”, захапа си дланта, все едно касапски нож между ченетата пъха; като рече „циганин”, крадливо опули и завъртя зъркели; като рече „арменец”, сви на кравай показалец над уста, нагледно да ни покаже какъв патладжан е арменският нос. Българите сме били не само най-прост народ, но народ от мижитурки, изродено племе и прочие все таквиз хубости.

    По всичко личеше, че се измъчва, дето се е изложил пред хората. И както обикновено прави всеки българин в неговото незавидно положение, постара се да охули, да окепази и оцапа, да осере всичко Българско и родно. Заби из дебрите на миналото чак до хан Крум Страшни, разпростря се върху невзрачната ни история на подозрително тъмни балкански субекти, хвърли око из порутените ни някогашни дворци, не пропусна да позлорадства и над ослепените десет хиляди воини на цар Самуил.

    Най-щастлив бе обаче, когато обсъждаше простъпката на поп Кръстю от Враца, който според дядо Вазов**** предал Апостола Левски на турските заптии, понеже се накъркал (същият тоз поп) с руйно вино и греяна троянска ракия в Къкринското ханче.

    – Видиш ли, чуеш ли за някого, че е българин, смачкай му ффасона! – люто се вихреше новоизлюпеният домашен Цицерон*****. – Всякога ще е късно да му строшиш кратуната на тоз кучи син, як шут да му теглиш в гъза.

    Кеф му достави да обсъди и войводата Ботев.

    – Бе, кой е тоз Ботев, беее? – ръкомаха като сащисан регулировчик на задръстено кръстовище. – Апсилютен наивник! Ффантазьор и дюстабанлия! Момците харно му рекли да ффърлят чизмите, оружието да ффърлят и ффантастичната оназ снежнобяла унифформа, и онез ффандъклии калпаци с лъвчетата, па по долни гащи всеки да драсне накъде му видят очите, ама той: не, та не! Тук ще мрем, кай, ффсинца курбан за майка България, народът с нашта смърт да се гордей, светът да види, че сме достойни да се наречем българи. Естественно пуснали му куршум в челото на тоз хахо! – Изтри око с опакото на дланта.

    Рекох, сълза отрони за войводата Ботев, а то винена мушица му влязла под клепача.

    Оказа се най-подир: чорапът на наш Тотю си бил в патъка му. Търколили го мама и леля снощи кьоркютук-пиян върху миндерчето с единия чорап, левия, а десният чорап в патъка останал. Кой да се сети, че от стар миризлив чорап такава историческа буря ще произлезе!

    Два часа по-късно вече се занимавам с превъзпитание на Муци, която комшиите зад дувара великодушно ни преотстъпиха, като научиха за бягството на котарака Мики. Уча Муци на задно салто с превъртане във винт. Тоя трик го наричат цукахара****** по името на двама братя-близнаци сърби: Цука и Харо. Та мятам аз Муца към тавана, тя с нокти посяга да се ловне за полилея вместо да врътне сръбското цукахара, а мама на бабината шевна машина рокле шие за Юлка. Развали едничкия си свестен костюм зарад коледния подарък на петгодишната ми сестра.

    Тая сутрин тате отиде на работа със зазката. Със заза Виктор си лекува махмурлука и калпавото настроение... Напоследък бедстваме. Вкъщи бъбрят, че парите не ни достигат данъци и такси да платим на госпожа Държавата. И съседите гладуват, и у съседите над левчето треперят. Съсухрени старчета обикалят из пазара да измолят нещо по-евтинко, че пенсийките им мижави. Таратайки от ерата на Комунизма ръждавеят, зарязани от две десетилетия. Три от тез тенекета, обрасли с бурени, трънаци и троскот, сами се вкопали от срам в пръстта. Закачулени с черги и найлон, жребци на социалистическото щастие днес са жалки мумии от опоскана гробница.

    Леля е в детската градина с Юлия. С мама сме сами. Навън – кучешки студ, а блокът отсреща – заседнал в мъгла като кораба “Титаник” на океанското дъно. Ваканцията ми свърши. В училище, както винаги е било – нищо интересно не се случва. Учителите като сенки ходят по коридора, като сомнамбули, предадат си урока като насън и все тъй шарят отгоре-додолу по черната дъска неразбираемите си формули – да ги попиташ защо, в тез щури формули ли е смисълът на живота. Ала и тревицата все тъй си никне по припеците, както вероятно е никнела от памтивека…

    Интересното иде, кога „настане вечер и телевизионният екран изгрее”, кога отново по телевизията завъртят репортажи за кървища и тайфуни, отдалечени от нас през девет баира в десети, и артисти в някое телевизионно шоу шеги си бият с господа политиците и госпожите политички пред очите на моята доверчива България. Защо доверчива ли! Ами че тия смешници, приятелчета, са свирката на локомотива. Монтирали са я таз пищялка срещу взривоопасно налягане. И значи за да не гръмне Госпожа Държавата, пищялката издува бузки, премята се по сцената, прави щуротии и гримаси, да се заливаме от майтап на циничните брадати вицове. Непукизъм – това им е нужно, че да могат онез там, зад кулисите на целия тоз театър, все тъй славно да крадат и да лъжат. И всичко за тях ще е пак "о кей", както казват хамериканците.

Plovdiv, apr. 1994 – redact. 15 jan. 2016

_____
* Диал.: претъркулвания през глава.
** Диал.: спънал се.
*** Диал.: сметка.
**** Вазов оглася версия, според която предател е попът, оневинява същинските виновници, според друга версия, за предателството, (Величка Хашнова и др. от Поп-Лукановия род).
***** Марк Тулий Цицерон (107-43 пр.Хр.) – римски държавник, най-прочутият оратор на Рим, адвокат, писател, философ и консул от 63 пр.н.е. Известен е като най-големия стилист на Латинската проза.
****** Сложен елемент от гимнастиката, наречен по името на японец, който първи го прилага в спорта. Единайсетгодишният Ламски греши, разбира се. Бел.авт.