Публицистика - ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (2.)

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (2.)

       
       Продължение от 26.ХІ

    Предпочитам градивната лъжа пред унищожителната истина. Някой ден човешката цивилизация ще приключи тъй, както са приключили динозаврите преди нас. Вероятно последният представител на Homo sapiens ще знае цялата Истина за всичко, което днес не знаем и живо ни вълнува. Не мога да си представя обаче по-дълбоко нещастен човек от тоя всезнайко; заради Истината той ще е изгубил завинаги илюзиите си и в оня сюблимен миг на съвършенство (което си е синоним на свършека) просто ще му е невъзможно повече да бъде човек в образцовия ад на една стройна математическа космогония*.

   Движението към познание е като стремежа към мечтата: постигнеш ли я докрай, губиш я.

   Достоевски е обременен от стрес, преживян в младостта (извеждали го от килията уж да го екзекутират); мога да разбера страстното му отношение към каноните на ортодоксията**. Само който е бил сериозно изкушен от Сатаната, може така трескаво да се притиска към Бог. Богът не играе кой знае каква роля у праведниците; цялата християнска философия и дидактика е съсредоточена върху грешния простосмъртен. И тъй като сме в един случай праведни, в друг (в повечето случаи!) – грешни, Иисус се явява само там, дето сме в противоречие със съвестта си.

   И Ханс Касторп дълбоко вдъхна с любопитство за проверка чуждия му въздух. Той беше свеж – нищо повече. В него нямаше ухание, нито съдържание, нито влага; леко се поемаше, но на душата нищо не казваше. – Великолепен – забеляза той учтиво.***

   Тоя пасаж абсолютно пасва за отзив върху стихове, прилично римувани, ритмувани, с метафора, образ, идея, пейзаж и прочие „тънкости”, но оставящи те безучастен; нищо не трепва у теб, казваш си: „Е, харно, и какво от това!” Подобни „дивини” пълнят антологиите, пък и представителни сборници на известни поети. Когато свърши четенето обаче, у теб нищичко не остава за доизясняване, за работа на любопитството върху ума. Уж всичко си е както трябва да бъде, а може би точно затова, че всичко е отмерено като с аптекарски везни – затова може би седи наперено, показно и кухо – редник, който се връща в седмичен отпуск с фалшиви ефрейторски нашивки, за да очарова момите в родното село.

   Изплащаме греха на цялата ни нация за овчедушието, за мижитурството, за смахнатия ентусиазъм на агитпропчиците и партийните секретари, които с пламенни речи вдъхновяваха неопитната младеж по селата и градовете на България да замеря с гнилоч, запъртъци, с буци спечена пръст и цветисти попържни и проклятия не кого да е, а именно трудолюбиви, уредни стопани, титулувайки ги с прозвището „кулак” и „Враг на народа”. За илюстрация на тоя род вдъхновение, което си е вакханалия на ненавистта, може да послужат и таквиз симпатично предизвикателни римушки:

…От днес заебавам държавата,
тя от мен не изпитва нужда.

Ще си метна кура на рамото,
твоята я вземи под мишница
и да отпрашим отново двамата
към някоя солунска митница.

Ти – безразсъдница и безсрамница,
аз – да не говорим за мене
и да преминем онази граница
на безглаголното ни търпение. 

Нека оная, трицветната, хленчи
като смачкан априлски олук…

http://www.hulite.net/modules.php?name=News&file=print&sid=583****

    Разбирам отде иде лошото настроение у т.нар. лирически герой, ала поради что е тая жлъч! Не е ли цел на всяко мракобесие – на себе си да ни уподоби, на предизвикателния си нагъл цинизъм? За автора на "гордите" тез редовце… не виждам друго тук освен пошлост*****.

    Ей така, в тоз омерзителен стил, по същия тойзи тертип на отношение към човека, в „равна Добруджа” по селата за назидание разкарвали същинските  стопани. Натоварени на каруца, наблъскани по четирима-петима в каца, с омазани от катран и прясна фъшкия лица и дрехи, всеки – с огромна табела на врата „Аз съм кулак – народен враг!” Диктисват каруцата срещу хоремага насред мегдана, изстъпва се партийният секретар с огнено слово срещу световния капитализъм, срещу ония пръти в колелата на Светлото бъдеще, в защита на световния прогрес... И младежта покрай селските лумпени, покрай с дембелите и простотията с кикот и весело презрение мята запъртъци, пръст, всякаква гнилоч по "врага". Това е другото, малко известното сякаш лице на България – нали не си мислите, че е същата България, която руският академик Дмитрий Лихачов назовава „държава на духа”, за което противно лице чужденецът не е задължително да знае, но ние не можем да се правим, че не го знаем. От оня мегдан с онези лумпени и простаци до чалга-културата, до гаврата с национални ценности и трагедии пътят е добре утъпкан.

    Какво унижение! Не те трепят насаме, не ти трошат костите тайно, не те принуждават сам да си копаеш гроба, а това издевателство над съвестния стопанин… то ми се вижда най-жестоката гавра над българина. Защото е пред ухилените до уши селски тарикати, щастливи да се видят „гробокопачи на Старий свет”, както редят още Димчо Дебелянов, Христо Смирненски, пък и – да се не надяваш! – такъв нежен характер в лириката като Николай Лилиев. Аргатите на селския мегдан, току изскочили подквасени от кръчмата – красни победители над стародавния ред и обичаи.

    Имаме доста да плащаме! И не е виновна ни чуждоземната армия, нито са ни виновни патетичните речи на новооглашени за една нощ лидери, колкото е страшна вината на онез, които имали влияние върху общественото съзнание, ала страхливо мълчали или направо отърчали през глава да се подредят в стройните редички на новата власт. 

    Изродили ли сме се – вече две поколения българи? България не е губила толкова млад народ в най-плодната своя възраст вероятно през всички онез исторически катаклизми, бедствия и войни от последните осемстотин години подир краха на Второто българско царство. Продажна, мизерна, навирила нос… интелигенция! Имал основание Захари Стоянов изпод вежди да съзерцава речовитите многознайковци, дезертирали от собствения си род и нация, обзети от амбицията да се възгордея в името на умозрително някакво си „всенародно щастие”.

   Подгизна българската свещена реч от аргатския манталитет на днешните българи, любители на чалга и турски сериали с вкус на кенеф и канела. Моите белокоси приятели не казват "Отивам да си взема пенсията”, ами – "Отивам да ми дадат пенсията". По села и градове все това ечи: "Бойко Борисов ще ни дава еди що си?" или "Що ли още не са ни отпуснали еди какво си?" За синоптичната прогноза коментарът е: "По телевизията времето ни го дават дъждовно".

   Нейде в началото на възхождението си като вожд, Баща на народите, стратег, гениален ум, Знаме на световния пролетариат и прочие от тоя род сладости за ухото и душата Йосиф Сталин ей тъй бъбри на своите съратници (предавам по смисъл, на руски звучи вероятно по-ярко): Знаете пилците как обикалят мужика, вперени в крината с ечемик. Политиката успява, когато народа го приучиш да се върти покрай ботуша ти като тия пилци. Хвърли му малко повечко ечемик, и ще вирне глава. Даваш ли му толкоз, че да е все гладен, в ръцете ще те гледа и ще слуша, ще ти е предан, от сутрин до вечер ще благодари, че се грижиш за него.

    Странно ми е как този заклет индивидуалист, този буден човек българинът прилежно сякаш е усвоил кокошия рефлекс от препоръката на сина на обущаря-осетинец. И ще продължим още да бленуваме в очакване Добър чичко, някой Big Brother Отвъдокеански, от майната си тук долетял, нещичко да ни подхвърли, с трошици да ни почете, докато от горчив исторически и всякакъв личен опит не проумеем, че всеки… ама всеки самодоволен чужденец, кога незаслужено нещо ти дава, със същия този жест те заробва (Timeo danaos et dona ferentes, или Бой се от данайците, когато идват с дарове), докато за честно изработеното човек отива не даром да му дадат, а да си вземе своето******.

Конакът на кмета. Пловдив - европейска столица на културата 2019

    

Plovdiv, edited 19 apr. 2017

____
* Наука за небесните тела и тяхното развитие.
** Източното православие - следващо с достойнство и уважение към човека Учението на Иисус сред многообразните версии на християнството (католицизъм, протестантство, лютеранство и пр. , без да говорим за тъй модните напоследък ереси).
*** Т. Ман, „Вълшебната планина”, изд. 1972 г., с. 40.
**** Автор на въпросните стихове - Тодор Чонов (1945).
***** Възраженията ми срещу автора на тия стихове не касаят естетиката, а са от сферата на етичното, конкретно – от оная област, дето става дума за предателства и прекрачване на правила.
****** Из послание на ап. Павел до римляни, гл.ІV, ст. 4: „На оногова, който работи, заплатата се вменява не по милост, а по дълг”. Бел.м.,tisss.