Публицистика - ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (1.)

      Случва се и тъй… Някогашен информатор на тайните служби, някой Иво Инджев, Георги Коритаров или дявол го знае още кой, казано в прав текст – обаятелен доносник и мекере на бившата комунистическа номенклатура, в някакъв форум на Internet да отпери сърцераздирателния драматичен въпрос: българите чувстваме ли се вече европейци, изпълнени ли сме със самочувствието на европейска нация? Парадокс ли е то, или чужди храненици в България винаги ще са в първите редици парвенюта към т.нар. „световен прогрес”!

ФАЛШИВИТЕ ШИВАЧИ (1.)

        25.11.2000

        У всекиго от нас се таи частица от фалшивите шивачи на Ханс Кристиан Андерсен. Самите ние, създатели на митове, идва момент сами да повярваме в илюзиите, които сме посели като зелеви пеперуди тук и там.

      07.12.2000

     По темата за осъждането. Чие съдене боли… Ето мнението на Фьодор М. Достоевски (1821-1881) по тоя въпрос, формулирано чрез хленчовете на пропадналия чиновник пияницата Семьон Захарич Мармеладов.

      Аз не от Катерина Ивановна се страхувам сега – мърмореше той развълнуван – и не от това, че ще започне да ми скубе косите. Какво са косите!... Косите са нищо! Истина ви казвам! Дори по-добре, ако започне да ме скубе, но аз не от това се страхувам… аз… от очите й се страхувам… да… от очите… И от червените петна по бузите й се страхувам… и още – от дишането й се страхувам… Виждал ли си как дишат болни от тази болест… когато са развълнувани? И от плача на децата се страхувам… Защото, ако Соня не ги е нахранила – то… просто не зная какво!... Не зная! А от бой не се страхувам… Знай, господине, мене от този бой не само не ме боли, но дори хубаво ми става… Защото просто не мога без това. Тъй ми е по-добре. Нека ме набие, да й олекне на душата… тъй е по-добре…*

      25.12.2000, Коледа

      Четейки „Мефистофел”, роман, писан през 1935-36 г. от сина на Томас Ман – Клаус Ман, попадам на пасаж, който ми припомня разговор преди двайсет и пет години с Иван Сарандев – университетски преподавател, упражняващ литературния разбор единствено върху утвърдени български автори като Дора Габе, Елисавета Багряна, Йордан Йовков…

      Та по повод печатаната му с продължение в някогашния казионен вестник „АБВ” литературна анкета с Багряна бях го попитал: какво толкова ценно може „да снесе” бабата за нас българите и не го ли озадачава него, стриктния Иван, „бледата подробност”, че докато влюбената в светски суети Багряна обикаля заможните бохеми на Централна и Западна Европа, краси величествени аристократични приеми, и въобще – е органична част не от Българската нация, а органична част (по-скоро аксесоар, апендикс, придатък) на кръга охолно поминуващо малцинство на Европа, по същото това време из нашенските селища (Перущица, откъдето е коренът на майчиния ми род, само да спомена) палят къщите на т.нар. ятаци и разнасят за назидание набучени на кол отрязани човешки глави?

    На което Иван с целия си авторитет на уважаван литературен тълкувател, изследващ именно тоя период в Българската литература, рече, стрелкайки ме иззад очилата си: „И други са обикаляли като нея курортите и аристократичните имения и дворци, но тя се е явявала – за разлика от останалите нашенци, пратеник и представител на Българската култура”.

    Та ето що. Като закъснял аргумент откривам във въпросния роман на Клаус Ман** описание на такова едно любимо средище на „интелектуален и духовен елит” от 40-те и 50-те години на ХХ век: Много хора си даваха среща в „Хендрик-Хол”, привличани от славата и любезността на домакина, от изрядната кухня, от избата с вината, от отбраните грамофонни плочи и целия импозантен разкош на обстановката. Немалко хора прекарваха тук най-приятни часове по обяд, следобед и вечер: актьори и генерали, поети и висши чиновници, журналисти и екзотични дипломати, метреси и комедиантки. И малко по-нататък нарича тия сбирки с фразичката „това весело и пищно оживление”.

     Оживление… на що? – питам. Дали не е точно: оживление на суетата и грандоманията у членовете на тоя уж„духовен елит на Европа”? И към въпроса добавям – от същата книга (стр. 331), пасаж ей тъй, между другото, относно… онова благородство, което се придобива само с цената на страданието и познанието. Ти не си страдал достатъчно, а това, което си познал, струваше за теб по-малко от хубавата титла и внушителния хонорар.

      26.12.2000. Рождество Христово

      В последния, брой 12. на Тодор-Биковото вестниче „Арт-клуб” съм представен с откъс от поредицата „Младите хищници” под наслов „Щом любов нямам, нищо не съм!” (цитат от ап. Павел, послание І до коринтяни). Мимоходом споменавам за несъгласието си със стила на Томас Ман в романа му „Д-р Фаустус”, завършен впрочем след седемгодишно писане, в 1947-ма, годината, когато съм се родил. Съзнавам, че е голяма хапка, дето съм зинал тъй срещу едно от светилата на Западноевропейската литература и философия от ХХ век, но що да се прави, като такава ми е любовта: стипчива, като магарешки трън на припек настръхнала.

      Всъщност, не е причината ни у мене, нито в Томас-Мановия стил. Тепърва вероятно ще има какво да научавам от родения в градчето Любек през 1875 г. немец. За всеки случай реших да задълбая в друга негова многозначителна творба с философски привкус – „Вълшебната планина”, писана от 1912 до 1924 г., когато появата й на бял свят подир сагата „Буденброкови” (1901) и подир новелата „Смърт във Венеция” (за които две нищо не знам), както и подир новелата „Марио и фокусникът” (за духовната уродливост на фашизма, пък и изобщо на тоталитарната държава), както и подир романа „Признанията на авантюриста Феликс Крул”… Та появата на романа „Вълшебната планина”предизвиква противоречиви – крайно противоречиви отзиви, което е достатъчно да ме изкуши като читател.

      Отчитам факта, че именно днес, озадачен от собствената си прибързаност да давам оценка върху текст на автор, Нобелов лауреат за 1929 г. при това! – захващам се старателно да чета преживелиците на литературния герой Ханс Касторп в някогашното курортно селище високо нейде в швейцарските Алпи – Давос***, санаториум за заможни болнави безделници.

      Върти ми се из ума сюжет на документален разказ за смъртта на майка ми. Мога веднага да го започна, но се спирам; казвам си: Не бързай. Нещицата около тая привидно „редовна, делнична смърт” са ти се впили тъй плътно в съзнанието, че няма къде да ти избягат... Имам вече ключа, подхода на Ф. М. Достоевски към подобни „дреболии” от знаковия му роман „Престъпление и наказание”. Смятам, днес ние, обикновените българи, живеем в не по-малък стрес от руската „идилия” Петербург от времето на Родя Разколников (1865).

      О, как бързо избуява у мен дързостта да се състезавам с първокласни автори и философи! Знам си силиците, знам си и слабостта, но имам едно предимство – анонимен съм; никой не ме брои за автор, мога на воля да се вживявам в ролята на прикрит в храстите съгледвач, хвърлящ зорко око към кохортите на знатните, наперено крачещи по широкия древноримски друм на моята родна Тракия.

      Спрямо стила на Достоевски… Един въпрос: литературата сумрачно ли бива да звучи?! Тоя разтърсващ катарзис от „Престъпление и наказание” ме пришпори веднага след последната прочетена страница да се вмъкна в банята и под душа да се постарая да очистя от тялото и от душата си цялата жестоко сантиментална магия, наречена „Достоевски”… Нима не може да се пише по-сдържано за тия неща – посредственост, подлост, убийства, духовна мизерия, фанатизъм, войнстващо самолюбие?

      Не ме възхищава краят на романа. Твърде поучително, т.е. сладникаво... главният герой тръгва да се осъзнава. Уж призовава към смирение, а ето – самият Достоевски оспорва (не доразвива, а оспорва!) стила на Библията. Библейските мъдреци не си позволяват да слизат в преизподнята на подсъзнателното, а той, Достоевски, до шия се заровил в пространства, от които вее космически мраз. Защо да придаваме на окото ярка рентгенова острота? Съзнанието, логиката ни не може ли да се задейства чрез внушение по-човеколюбиво, по-сдържано!

        Разчупвайки който и да е от споменатите в Йоановия „Апокалипсис” Седем огнени печата, зад които е затаена Абсолютната истина за света и човешкия ни род, не рискуваме ли вместо пухкавото домашно коте да се събудим ужасени пред озъбен зверски скелет? Авторът – дори и гениален да е! – ако наистина изпитва любов към мнозинството ни от простосмъртни, би трябвало да не съобщава всичко, което проумява чрез гениалността си. Илюзията все пак ни е нужна, за да живеем в уют със себе си. Ами ако следваме логиката на Достоевски или Зигмунд Фройд (1856-1939), направо да обявим, че не Любовта е, която кара сърцето на мъжа и сърцето на жената да копнеят едно за друго, а чисто и просто някакъв неизбежен природен закон, някаква си там яйцеклетка трябва да бъде оплодена от сперматозоид, за да продължи човешката драма; Любовта, погледната от този ъгъл, е само една примамлива очевидност на нещо горчиво, но необходимо като лекарствена отрова… Това ли е цел на литературата?!

      Не съм, разбира се, съгласен да оставаме все в очертанията на Библейския слог, но когато се доработва подходът към познанието ни за самите нас, да не се забравя, че Космосът в подсъзнателните ни рефлекси е не по-малко опасен от разбиването на атомното ядро: в пределно кратък отрязък от време – поради непомерната тежест на едно неочаквано Знание – информация, дето не сме в състояние да осмислим адекватно, рискуваме да се самовзривим. Примамлива е Вселената, красив е Млечният път, но само докато ги съзерцаваме от уюта на родната планета и откъм познатите ни подробности относно ограниченото (явно неслучайно ограничено!) познание.

      Следва

 

Plovdiv, redact. 17 apr. 2015

_______
* Ф. М. Достоевски, „Престъпление и наказание”, бълг. изд. 1981 г., с. 27.
** Клаус Ман, „Мефистофел”, изд. „Н. култура”, 1982 г., с. 307.
*** Днес един от луксозните курорти на Европа. Бел.м., tisss.